по принцип съм много ревнива ама наистина много... но мразя да ревнуват мен

Аз съм ревнувала само един човек през живота си и със сигурност мога да кажа (за себе си), че това чувство идва единствено от собствената ми неувереност. Ама как само го ревнувах... Зависи и от човека - за него знаех, че за да обърне внимание на някое момиче, значи наистина нещо ги е заинтерсувало, не си падаше сваляч.
Поддържам и мнението, че половинката ни трябва да е свободна. Тук има няколко типа ревност - не само от някоя готина мадама, а и от приятели, семейство и т.н. - това вече си е болест!
От друга страна, на мен ми е приятно, когато ме ревнуват, но е сладко, само ако е за кратко! Бързо разсейвам съмненията, защото все пак това е човекът, когото обичам и той би трябвало да заслужава най-доброто от мен:):):):):):)

Според мен всеки човек е поне малко ревнив и това е нормално, дори да значи, че е признак на слабост. Само че определено не мисля, че по този начин можеш да докажеш на някого колко държиш на него. Приятно е да те ревнуват, но ако тази ревност непрекъснато се демонстрира

Здравеите , аз сам нов в този форум , зарадвах се като видях че има на кои да споделя какво ме мачи.
А именно гореспоменатата РЕВНОСТ , нз вече дали е ревност или егоизъм или ... нз и аз , но се плаша от себе си .
Малката ми историика е следната :
Преди време ходех е едно момиче което жевееше в испаниа , от таи наречената лиубов която си МИСЛЕХ че испитвам , аз заминах за да се срешна с нея . След известно време скасахме и от този момент си казах че няма аз да страдам а другите . Мина малко време и срешнах едно момиче което много харесах , тръгнахме и така , всичко точно .Но аз все още обвзет от тая мисал да наранявам хората ,станах нешто като женкар , започнах много да кръшкам .
Приателката ми разбра какво правя , и ми каза ,че ако зависи от нея , тя може да ми прости и да продължим да сме заедно. ( Доста неща ми е простила ) Вече сме заедно почти 11 месеца и аз разбрах че това което сам испитвал кам предишното момиче не е било лиубов , истинската лиубов я испитвам сега.
Но проблемите не сваршиха , сега ревнувам приателката си от наи-малкото , ( може да ви се стори налудничаво но усештам как една част от мен усешта че греша и че няма повод за притеснение , а другата ме кара да мисля точно обратното , започвам да се изнервям , даже стигнах до доста сериозно положение на нервност. Интересното е че сащевременно усештам че греша , но не мога да се спра . ) До сега не сам избухвал пред нея , не сме имали скандали и караници на тази тема , избухвам когато се отдалеча от нея , защото не искам да се караме , страх ме е да не я загубя .

Но от вътре имам чувството че от това мое положение което нз как да спра или поне да поуспокоя , душата ми започва да се руши. ставам савсем различен човек , започнах да се променям със всеки изминал ден Винаги тажен , изнервен .

Днес например : Тя ми каза че като малка е имала един приател ( не гадже а просто приателче ) с които не са се виждали от години понеже бил по чужбина , и сега си е тук , та тои я поканил да се видят и тя ми каза , в момента в които ми каза усетих как нешто в мен се запали , започнах да треперя и така на такак ( хубавото беше че ми каза в скаип и не бясме един до руг ).

Хора не издаржам вече какво да правя , ако продалжавам да губя самоконторл така , не сам за никаде , какъв живот мога да живея аз Каква връска мога да имам



П.С. Пропуснах да видя че последното мнение е преди години , но ништо

Малееее, е*аси зора видях, докато го прочета това. Човек, "ъ" на клавиатурата се намира на мястото на "y", ако пишеш на фонетичната, а "ю" е наколената на дясно черта, дето ти се пада до "ентър" или от дясно на кавичките. Моля те, използвай ги. Аз нямам претенции да пиша особено правилно, ама това направо е дразнещо.

Иначе за въпроса ти: Какво се напиняш толкова? Като си ревнив, ревнив си. Тя приятелката ти 100% го е разбрала. Щом е още с теб, значи няма проблеми. Съвесем друг е фактът, че твойто граничи с глупост.

ПП: Сериозно, опитай номера с "ъ" и "ю".

Ревността убива всяко хубаво чувство. реплики от сорта на "Няма да се виждаш с него"
"не искам да ходиш там с еди кого си", "къде беше,с кого беше?" направо ме вбесяват. няма обич,която да е по-важна от свободата на човека,елементарната свобода,която всеки има.

Колко познато.Съгласна съм напълно

Ревността в умерени количества си е нещо, което е показателно за любовта на човека срещу теб. Освен това не може, когато нещо ти е пред очите и те безпокои, да го подминеш с довода, че 'си имате доверие'.

В големи дози обаче тя не е нищо повече от зле изразено собственическо чувство. Ниско самочувствие. Страхове. И комплекси.
Ревнували са ме много в миналото, болезнено дори. И колкото повече той ме стискаше, обсебваше, задушаваше, толкова повече аз го намразвах, въпреки, че много го обичах... Сега след време разбирам защо се е държал така... предал се е на паниката, че ще ме загуби, а това е най-лошото, което може да направи човек в случай, че се усъмни нещо в приятеля/приятелката си - да се предаде на паниката. В резултат отношенията ни ескалираха като вулкан от лоши емоции, стигнахме до там, че не минаваше ден без да си крещим, без той да ме обижда, дори ме удари два пъти... Раздялата беше супер гадна, изобщо... много лош период за мен. Самата аз се бях променила към по-зле. Не харесвах човека, в който се бях превърнала, докато бях с него, потиснат, унил човек, който се страхуваше да се усмихне на приятел, за да не го обявят за 'к**ва', който вече не можеше да се забавлява спокойно, който не вярваше в себе си, чието самочувствие беше изравнено със земята, смачкано...

Минало.

Сега нещата са коренно различни. Още от самото начало на връзката със сегашния ми приятел, му бях казала, че имам лош опит и ревност и ограничения не понасям, НО!!! - за мен най-естественото нещо на света е, без истерии, без злоба, без повишаване на тон и т.н., да си казваме, когато нещо наранява другия. Защото има граници, които не трябва да се прекрачват, а свободата не трябва да е криворазбрана (много мога да говоря конкретно за това). Затова сега той никога не би ми казал 'Няма да се виждаш с еди-кой си!!!', но ако има проблем с някого, просто ми казва 'Не ми е приятно, когато...' и т.н. -- оттам нататък аз решавам как и дали да променя нещата, за да няма наранени, притеснени хора и кофти ситуации с човека, когото обичам. И обратното.

Sway,
Какво да ти кажа - сега разбирам защо искам да се запозная с тебе (Акулката може и да ти е казала). Подписвам се под думите ти (особено под последния абзац). И ужасно съжалявам, че си била с мъж, който си е позволил да те удари (само ти се чудя защо си останала за втория шамар Мъж, посегнал на жена, не заслужава друг шанс при никакви обстоятелства - лично мнение).

Пък ревността... знам ли, имаше време, когато я отричах напълно. Сега продължавам да я мисля за деструктивно чувство (много деструктивно, при това) - но вероятно е важно да се намери балансът (ех, тоз баланс!) между пълното безразличие и драмите и сценариите, които съсипват една връзка по-бързо и по-сигурно от всичко друго. Тъй като рано-рано установих, че това за мен е трудно, се самовъзпитах в доверие и по-скоро клоня към отсенките на т.нар. "безразличие" (което твърде рядко е такова, всъщност) - за да си позволя да направя "сцена" (брррр!), значи трябва да е станало нещо наииииистина драматично. Не ми се е случвало досега. Просто съм твърдо убедена, че липсата на доверие издава комплексираност и несигурност не само в партньора ти, но и в самия теб - а това трови взаимоотношенията бавно и качествено.

Уел, нека го кажа така - доверието винаги е било най-важно за мен, ако и в резултат често да съм излизала пълна глупачка; и второто най-важно нещо е да можеш да говориш с човека до теб спокойно и без задръжки, защото, когато се натрупат неизказани неща, се трупа и напрежение и накрая, когато клапанът се отпуши по някакъв повод, се случват много лоши работи. Симпъл ес дат.

Бях се зарекла, че няма да пиша в тая тема, понеже нещата с ревността винаги са ми били тъмна Индия, признавам - обаче, Sway, наистина ме провокира, душко. Виж пак първия абзац от тоз ферман.

- болднатото - едно от най-важните неща в една успешна връзка! - в топ 3 го слагам, заедно с доверието.

Бе ще ви се изтърся аз на някоя чик-среща, само не знам кога ще се наканя сериозно..

Хм... случвало ми се е да бъда ревнива, всъщност...
Но ревността може да се прояви под няколко форми. При мен, например, си беше чиста неувереност - имах си цяло торнадо от вътрешни съмнения, но на него нищо не казах. Бях пасивна. Има хора, които се държат по-агресивно... със скандали, забрани и прочее...

Освен от неувереност и комплекси ревността се поражда и от предишни опити с изневери.
Мъже, които са свикнали да изневеряват, са адски ревниви (като цяло) - пример мога да дам с постинга на BBS. Когато сам си имал определено държание, нормално е да го приписваш и на другите около себе си.
Силна ревност забелязвам и у хора, на които са изневерявали. Сякаш горчивият опит ги кара да са предпазливи до безумие и да искат да ограничат партньорите си до абсурдни граници.

Разбира се, не казвам всичко това като абсолютни истини...
Но и аз съм човек, който смята, че ревността е в състояние да съсипе една връзка. Особено за мен - моята свобода е по-важна от всичко. Случвало ми се е да излизам с човек, който с всеки изминал ден ме притискаше все повече и повече, искаше да ме задържи само за себе си, да ме откъсне от живота ми. Намразих го и си тръгнах преди да е станало нещо лошо.

Охохо, това като го видя, и ми става весело. Тъкмо на мен да се опита някой да ми забрани нещо... (това се чете като: "А? Каза ли нещо? О... ама ти говориш на мееен...")
Хехе, представих си ситуацията, просто. Или да не ме "пусне" някъде, примерно.

Свободата, Санчо, свободата... Щото ако се оставиш да бъдеш въвлечен в подобна връзка, накрая наистина ще виждаш само залези и няма да знаеш какво има зад гърба ти... Ама айде, че се отплеснах. Гледайте "A Good Woman" - там по-мъдри хора са го казали с по-точни думи.

А тези думи, Ели, ще болд-на завинаги в сърцето си.
И да, приличаме си.
И на мен неизказаните неща винаги са ми били най-голямата мъка.
Все още не ми е омръзнало да повтарям, че... тяхното познаване не те прави нито щастлив, нито нещастен (дженеръли). Затова мазохистично обичам кавгите, караниците и споровете, ако щете дори и изблиците на ревност, защото благодарение на тях съм научила/усетила/разбрала много информация, която никой не си направи труда да ми поднесе по друг (нормален?) начин... Защото, когато не получавам тази информация от даден човек, предпочитам да отида и да направя "някаква лоша работа", да вдигна някакъв скандал -- отколкото да седя и да затъвам все повече в параноята на неизказаното...

Мило, колкото и да е невероятно, има и добър начин да получиш нужната информация - чрез нормален разговор и простичко задавани искрени въпроси, изискващи искрен отговор. Най-спокойно и уверено. Защото няма по-естествено нещо от комуникацията и трябва да я разбираме, да я умеем, да разчитаме на нея. Щом никой не си прави труда да ти поднесе по нормален начин инфото, ти намери нормален начин да го предизвикаш

Ир, и аз точно това си помислих, след като прочетох написаното от теб. Вярно е, че си приличаме, ама не съвсем, както се казва - просто разменяме местата на причината и следствието, един вид. За мен е много важно да не се стига до такива ситуации, които да изискват "лоши работи". Стигне ли се до тях, значи категорично има сериозен проблем и трябва да се говори, за да се намери решение или изход, какъвто и да се окаже той, в последна сметка.

Просто... стигне ли се до уточняване, средствата вече не са толкова важни - бих била твърде съсипана, за да ми пука - но отново ще говоря спокойно, защото а/съм такъв тип човек, б/уважавам достойнството на другия и в/ако нищо друго не е помогнало, то и скандалите няма да оправят нещата.

В онзи идеален свят, който се боря да построя около себе си, превенцията е най-същественото. Когато се обърне колата, пътища има много - аз просто гледам да не се обръща, това е.

А за това, което пишеш - за караниците и кавгите... виж по-горе, там съм много слаба - никак не ме бива. Не е като да не мога да нараня някого с думи - мога го, при това - достатъчно добре - просто си мисля, че човек не може да обича и, същевременно, да наранява умишлено. Както ти каза и Суей, един искрен разговор дава много повече и много по-точна информация от думи, казани в изблик на каквото-и-да-било. Аз поне вярвам в това, де да знам. Както вече казах, може пък да съм пълна глупачка - нека!