Нищо
Пенсионерско
Ставам от леглото.
Посягам към сърцето в чашата.
Поставям го на място, закопчавам.
Първо левия чорап
Кафе цигара.
Почиствам всичките следи от себе си.
Гладя риза панталон.
Подминавам белия следобед.
Гладя друга риза. Готвя ям.
Вечерната емисия.
Първо левия чорап.
Сърцето в чашата.

Всъщност мъртви

Виж ни! На мъртъвци приличаме!
Животът ни е черна гробница.
Намразихме, за да не обичаме.
И мамим. Да не сме работници.

Виж ни!! Тресем се от сълзи.
И мислим, че плачем. А всъщност ревем.
Цъфтим бавно,увяхваме бързо.
Спим.Говорим.Лъжем.Ядем.

Виж ни! На мъртъвци сме подобни.
Крещим.Мразим.Бием. Кълнем.
Целуваме.Сетне хапем злобно.
Безсмислено се раждаме.И мрем…

Щастливец

В памет на
Алеко Константинов

Мирис на железница,
дим от океански параход.
Пътник за Чикаго,
шегаджия, философ.

Търсиш идеали, а те
пари си кътат алчно.
Търсиш идеали,
где ли са остали?..

„А съвестта
какво пък бе това?”
Тя е вече като
рядка болест на ума.
Кой във наши дни
ще да различи –
добро от зло?
Би бил щастливец
или пък луд.

„Какво пък...
нали има келепир.”
И тъй наш’то съществуване
протича без мъдруване.

Бай Ганьо не се е променил -
засукани мустаки и калпак,
изпод тях непреклонен
се подава балкански нрав.

Какво като си подранил?
Тътрил си се чак дотук
с прегоряла раница и лични въшки.
Другите къде са да те видят?
Няма на кого да кажеш помниш ли,
никой няма нужда от прости ми.
Нали ти сам избра да плюеш срещу вятъра:
сега си мърляв сняг на пролет,
прострелян с фасове-свещички за годините,
сега си по-забравен и от всяко друго нищо на света.
Kакво като не си.

Highway 58


On the dusty way
of highway 58
a boy and a girl
were walking.
A falcon flew above
and gone in the wind.
Their eyes were sightless,
reflecting the last sun rays.
Their hands clasped
tightly together
but something was wrong.

Another hot summer day
was dying in the silence.
The “Hot Ball” slowly rolled down
beyond the hills.
The wilderness felt asleep.

They entered a hotel
called “Purple Moon”
and took a room.
They were alone inside,
then, he stared at her eyes.
The bed was still empty,
but no longer...

Nobody remembers
the end of the story,
but the girl and the boy,
the moon and the highway.

Аз нямам думи уникално е



Без име

Да заспиваш вечер с тишината,
да чакаш с надежда,
да гледаш светлината на луната,
в която твоят образ нежно се оглежда!!!

Да ходиш тихо по пясъка,
близо до пенливите вълни,
да гледаш на звездите блясъка
и да търсиш там онези две очи!!!

Да чакаш на брега облечена във бяло,
да гледаш притаила дъх морето,
да чувстваш сякаш времето е отлетяло,
да виждаш как безкраят слива се с небето!!!

Да искаш да спреш болката,
да спре да крещи във теб тъгата,
уж ти остава спомена за него във душата
а сега единствен спътник ти е самотата!!!

Или както казваше една позната: "Откъде цялата тая болка в тая младеж?? И после или спират да пишат или болката им спира и стават майстори?"

аз съм от тези,които спират да пишат,не съм писала от ехееееее 3-4 год

Е, това е т.нар. творчески запек.

Бе не е баш мое, ми на сестрата на приятелката ми, ама много ме радва и искам да споделя

Рими пиша за домашно, не е ли чудесно?
Искам да измисля нещо весело и смешно.
Защо ли тоз учител за поети ни нарочи?
Aко пак даде ни стихче, то от покрива ще скоча.


Нещо мое, дето сега го съчиних в една друга тема:



Тръпка

Чувството в теб напира, гори
Усещаш вътрешно как нещо те боли
Готовността напира бурно, страшно
Сякаш звяр велик ръмжи ужасно
Готов за борбата подхващаш смела крачка
Че вече не издържа душата юнашка
Към целта заветна летиш устремен
От негаснещия огън смел, окрилен
Със лъвски скок си мястото заемаш
И битката с готовност подемаш
Успял да достигнеш тоз славен хълм
И Радецки залушаваш със силен гръм
О! Стискай зъби под таз канонада
Сякаш сам дяволът излиза от ада
Последният напън вече е настал
кога се чуваш сам изревал:
Чакай, бе! Де е цялата хартия?
Че аз сега с какво ще се затрия?
---
И днес помни юнакът урока суров
В случай на нужда все бъди готов. Бъди готов.

Аз като пусна некви и изведнъж някакъв застой има темата, а като си трая гледам нещата се развиват положително....

Взема да напиша нещо ново ли...

Светле, пишеш много хубаво, но защо винаги толкова меланхолично и черногледо... И все за несподелена, излъгана, отхвърлена любов?

Защото имам муза, когато съм тъжна. Имам и весели стихчета, ама са малко. А когато ми е мъчно пиша, защото ми олеква поне мъничко. Радвам се, че ти харесват иначе. гушкам те.