Виж, аз много упорито вярвам, че съм толкова съвършено създание (и няма никакво място за излишна и фалшива скромност) не защото съм от Стара Загора, защото разбирам от опера или защото съм изпреварила Чернобил. Просто съм убедена, че нося в себе си една абстрактна божествена частица (казвам "абстрактна", защото не мога да ти кажа дали е в слънчевия сплит, сърцето и дали тежи 33 грама или съществува нематериално - не е оксиморон, просто е трудничко да обясниш безкрайността с познатия ни набор от крайни понятия; невъзможност и безсилие, залегнали в основата на атеизма (според мен) - но това е съвсем друга тема).
И проблемът ми (поне в повечето случаи), преценявайки някое свое
предстоящо действие, е да не разочаровам тази частица, да не предам смисъла, вложен в нея и чрез нея, респективно, в мен. Докато съвестта, колкото и да ти мрънка, ти принадлежи (в смисъл, се възпитава).
Казано по друг начин, ако реферът е от твоите, може да те погледне лошо при извършено от теб нарушение в наказателното поле, но няма да свири дузпа за противника. Може дори да даде жълт картон за симулация (връщайки се към съвестта - може да ти наизвади маса аргументи, които да оправдаят постъпката ти и да си затрае, докато им повярваш).
И последно (за тази вечер) - угризенията на съвестта (или както предпочиташ да наричаш дискомфорта, който усещаш при проблеми със заспиването) също ти принадлежат като част от самата съвест. И когато се получи някакъв дисонанс и системата се разстрои, е нормално любовта към теб самия и чувството за съхранение (и, следователно, за възстановяване на баланса) да се обади и да заглуши честотите й, тъй като тя те разстройва, а това не е хубаво.

Докато,
ако приемем, че такава божествена частица у мен или теб съществува, то тя не ни принадлежи - дадена ни е за временно ползване, така да се каже, защото е част от външна Сила. И там вече няма мърдане, особено предвид мощта Му.
Истината е, че колкото и да го говорим това, няма да стигнем до взаимно разбиране, защото изходните ни точки са толкова противоположни, че не можем да стигнем до същината на основната теза на другия - ключът е в онова "ако приемем" в горното изречение. Там е разликата.