|
Автор: Ангел (тогава още Longbow)
Зениците й се разшириха и тя спешно се върна в реалността. Мислите й обаче още не бяха успели да я настигнат: -Не. - каза уклончиво на младежа, който сбърчи вежди в недоумение. -От Вас го взех, сигурен съм. - измрънка той с известно смущение. -„Да“, исках да кажа. Благодаря! - чу се да го казва монотонно, почти с презрение. Дали не трябваше да му се скара, че пуши от толкова малък? Що за родители...? Но и Борис пушеше. Поне едно време. -Е, ще си вземеш ли запалката? - полу-загрижено, полу с насмешка я попита Борис. На лицето му се бе появила онази загадъчна, уверена и закачлива усмивка, която едновременно я разтапяше и ядосваше, защото знаеше какво значи: „Ето отново ситуация, от нормалния ежедневен живот, за която ти не си подготвена и си се оказала объркана, но аз пък знам и съм винаги готов да ти дам всички отговори, които имаш нужда да вярваш, че са ти необходими“. Беше й отнело месеци да съчини това определение - докато още се опознаваха и много преди дори да си помислят за дете... -Соня? -Да, да - разбира се! - Соня припряно грабна запалката и бързо, почти ядосано, я скри отново във вътрешния си джоб. Сега забеляза, че още не е свалила якето си... За разлика от Борис, не забеляза написания с химикалка телефонен номер върху нея. Това напълно устройваше Борис. Не му беше времето сега. -Довиждане! - каза момчето, кимна като по задължение и се отдалечи разсеяно.
-Е, какво ще кажеш - ще ми угодиш ли за пос...пореден път? - попита Борис на раздяла. Кога беше минало толкова време? Вече се стъмваше, а Соня не можеше да си спомни нищо съществено от разходката из парка и придружаващите я приказки. Може би не си бяха казали нищо съществено. Тогава защо се чувстваше толкова спокойна, защо й беше толкова леко, защо й беше толкова топло, защо отново беше вл... Не! Има разлика между любов и грижа, между любов и приятелство. Това, че правиш някому услуга, не означава, че го обичаш! Нали? -Да... - сричката се отлепи от устните й като предихание - като че някой друг го каза. Или го казваше истинската Соня. -Чудесно! - каза Борис, а усмивката сякаш изобщо не бе напускала лицето му. -Кога ще ти е удобно да го направим? -Моля?! - възкликна в обидена паника. -Кога ще ти е удобно да отидем до село, за да оставим пакета? - как изобщо говореше, без да спира да се усмихва? -О! Да... Ами, може утре да го оставиш на мен, а аз ще го занеса, когато имам път натам. -Не... Трябва да го оставя, преди да съм заминал. Можеш ли да се освободиш утре вечер, да отскочим до там? -Добре... - пак не бяха нейни думи. Сега я втаса - трябваше пак да ангажира Петя... -Ще минаваш ли през нас след работа, или направо да те чакам отпред? - толкова много въпроси, толкова малко време да помисли. -Направо след работа. - отговорите й бяха механички. Поръждясалата машинка за общуване с Борис започваше да работи отново. Но, както винаги, отново изборът й бе сведен до алтернативи, всяка от които устройваше Борис. Тя ли го търсеше, или той я направляваше деликатно в това положение...? -Добре. Сега май е време да се прибираш - сигурно те чакат за вечеря. - Борис каза това медено. Ето - той пак беше направил от онези свои фокуси - неусетно се бяха озовали пред дома й („им“?) и тя пак беше онова 23-годишно момиче, което инстинктивно поглежда към прозореца на всекидневната, притеснено, че си просрочва вечерния час, заради нещо почти забранено... -Е, лека нощ, Соня! До утре! - каза момчето, което отново не се беше избръснало, въпреки че непрекъснато му повтаряше, колко много й харесва аромата на афтършейва му. -Лека... - почти изчурулика, след ковто примига и се отърси от ступора. Бързо се наведе, за да прикрие започналото изчервяване, но нямаше смисъл - Борис винаги знаеше кога ще се изчерви, още преди тя самата да разбере. - Ще целуна Лили от теб... - защо? Трябваше ли да причинява това и на двама им? За пореден път днес, думите се бяха изплъзнали от устата й, без никакво участие на волята й. А тя си имаше много от нея. Когато не общуваше с Борис. Борис вървеше към колата си. Погледна назад към светлия прозирец на всекидневната, където След минутка Соня и Лили щяха да вечерят. Спря се, загледан в силуетите на прегръщащите се Соня и Петя. Бръкна в джоба си и извади табакерата си. Не откъсвайки поглед от светлината, отмести придържащата пластина и бавно поднесе цигарата към устата си. Прибра табакерата във вътрешния джоб на сакото си и щракна със запалката. Чу съсъка от възпламеняващия се тютюн. Затвори очи и се отдаде на първата отровна глътка дим - онази, която всъщност не се вдишва, а просто предурпеждава тялото за предстоящите вдишвания смърт... Отвори очи и издиша. На масата срещу него седеше Даниел и разсеяно ровеше из чинията с с ризотото си, гледайки Борис втренчено. Даниел не подозираше за предстоящите събития, но някак усещаше, че нощта ще е от важните. И как можеше да е иначе - той и Борис бяха в този бранш от твърде отдавна, за да има каквато и да е вероятност да са оцелели, без да имат усет за предстоящите важни събития. Те бяха сериозни мъже със сериозни задачи. Убийствата бяха една малка част от техните специалитети. -Е, готов ли си? - попита Даниел. -Не. Никога не можеш да се подготвиш за нещо подобно - добре знаеш. - отвърна с усмивка Борис. -Знам. - каза Даниел и отпи от евтината бира. -Сега ще отидем у нас да преговорим и да се екипираме. -Да. Само да си допуша. -Добре. Даниел извика сметката и плати като остави безличен бакшиш - достатъчно, че да не го запомнят като неприятен клиент и достатъчно, че да не го запомнят като твърде щедър. Достатъчно, че да не го запомнят. Облякоха се и излязоха. Даниел седна в колата си и подкани Борис да влезе. Вместо това, Борис се приведе към шофьорския прозорец и каза: -Виж, свършил съм цигарите - ще прескоча до нас да си взема. -Няма проблеми, имам два стека вкъщи. - рече Даниел с поприсвити вежди. -Трябва да взема и нещо друго. Спокойно. Всичко е наред. Ти се прибирай и вади чертежите - идвам до 20 минути. Даниел задържа погледа си върху Борис само миг повече от необходимото, сетне вдигна рамене: -Добре. Както кажеш. Борис отиде в колата си и изчака Даниел да потегли. Гледа го, докато се отдалечи достатъчно, после се облегна назад и затвори очи. -Трябва да го направиш. Знаеш го. Ще се мразиш цял живот, но няма друг начин. Въздъхна и запали колата. Подкара я, но тръгна по обиколен маршрут - трябваше да мине пред всички CCTV камери, които бяха наоколо, покрай бензиностанции, банки и банкомати. Всичко беше сметнато до секунда. Паркира пред дома си и отиде в клона на небезизвестната търговска верига хипермаркети, въпреки че кварталното павилионче беше точно до входа му - една камера повече. Дори беше следил смените на касиерите, за да може да мине при един свой познат, който работеше там. Изчака дългата опашка. -Здравей, Ники! Дай ми една кутия от моите! - каза и се усмихна широко. -Само една? Да не ги спираш? -Не. Просто днес нещо ме боли главата. Ще се прибирам, ще гледам новините и ще лягам. -Ясно. Така - пет лева. - каза Николай и му подаде луксозна кутия цигари. -Заповядай! И лека доработка! -Благодаря! Поздрави вкъщи! -Ще предам! Борис излезе и се упъти към блока си. Свърна малко преди него и си хвана такси. -Докъде? - попита шофьорът. -Не знам точния адрес, но ще Ви упътвам. -Ама няма да е за по-малко от седем лева. - каза позастаряващият и вмирисан таксиджия. -Няма проблеми. - равнодушно рече Борис и се качи. Прекара таксито по-най тихите и тъмни улички към жилището на Даниел. Слезе на две преки от него, подаде точно осем лева и обясни, че не обича натовареното движение. Смига на шофьора и се упъти към уединената и скришна квартира. Даниел беше избрал работното си място добре - в опасен квартал, за който на кметовете на града не им пукаше от няколко мандата. Без камери, без потенциални свидетели (е, имаше един случай преди време, но след него вече никой не смееше да свидетелства за каквото и да е), без собствено РПУ. Качи се по стълбите и спря на площадката преди етажа на Даниел. Извади малкото херметично затворено медицинско шишенце, съдържащо неговата специална формула и го разклати. Извади спринцовката с другата ръка и отстрани пластмасовото покривало на иглата. Изтегли необходимото количество - механично, точно два милиграма повече от необходимото. Ръкавиците отдавна вече не му пречеха да го върши. Почука спринцовката и изтласка въздуха от нея, заедно с двата излишни милиграма. Върху салфетка - естествено, предварително подготвена. Прибра спринцовката в ръкава си, а всичко останало - по джобовете си. Изкачи последните стъпала и потропа на вратата на Даниел. Два пъти през малък интервал и два пъти през голям. Ако беше ползвал звънеца, няколко секунди по-късно във вратата и в главата му щеше да има по още една дупка. Даниел му отвори. -Много се забави. -Имаше опашка. -Окей. Влизай. - каза Даниел и се обърна да включи лампата в антрето. „Можеш ли да го направиш? Не - не е до можене - трябва...“ Борис поглади евтиното бюро и си дръпна от цигарата. -Знаеш, че не остана какво да направя, Дани. Наистина ми се иска нещата да се бяха развили по друг начин. Години наред се опитвах, но не искахте да ме слушате. Сега е време за аргументите на силата. - Борис говореше с равен глас, без емоция - почти успокоително. -Колко време се знаем? Станаха 14 години. Били сме и врагове, оставяли сме си и живота в ръцете един на друг. Защо не пожела да ме чуеш за най-простото, но най-важно нещо? След малко ще можеш да говориш. Сега слушай. Знаеш, че не беше правилно. Умолявах те да постъпиш достойно - щях да те подкрепя и в двете ситуации. Но не и в тази. Не може да продължаваш да я излагаш на опасност по този начин, а и изобщо. За нея бях готов да изляза, а ти влезе, за да я имаш. Да я вземеш от мен. Сигурно се чудиш защо останах. Останах, за да мога да те пазя - за да имаш шанс да постъпиш правилно. Но не - вече десетилетие ти си добър в работата и лош в живота. Не разбираш ли, че вредим? Отнемаме живота на много повече хора, отколкото убиваме лично. Това трябва да спре. И началото на края е твоята смърт. -Размисли и всичко ще бъде все едно последните 40 минути не са се случвали. Извади ме от проклетата вана! Не е късно! -Напротив. Дори преди 5 години вече беше късно. -Говориш глупости! Това съм аз, човече! Осъзнай се! -Никога не е ставало въпрос за теб. Ти си без никаква тежест за мен. Важен си само за нея. И ще продължиш да бъдеш. Поне още няколко месеца. Докато не се откаже да те чака да се прибереш. -Ще й причиниш това?! Чуй се! -А какво би й причинил ти, когато те хванат? -Не могат да ме хванат! -Колко пъти съм те измъквал? -Няма значение - вече мога и сам! -Не - вече нищо не можеш. Избери си как. -Идиот! Не можеш да ме убиеш! -Мога и ще. Избери си как. -Имаш жена и дете! Не може да продължаваш да искаш нея! -О, да... Аз ги обичам безмерно. Но не мога да обичам никого, както обичам нея. -Циник! Не може да ги ползваш като прикритие! -А ти колко живота водиш? -Глупости! Остави ме! Ще се махна! Обещавам! -Казваш го, само защото ще умреш. Избери си как. Борис и Даниел се спогледаха и заключиха погледите си. -На стойката за дискове. Седмият отгоре-надолу. Пусни го. - каза Даниел примирено. Когато "Металика" зазвучаха, добави: -Пусни десетата. При първите звуци на Unforgiven, Борис се усмихна: -Колко подходящо... -Дай ми цигара. -Да ти я запаля ли? -Не - искам я цялата. Пък и съм доста сигурен, че не цигарите ще ме убият. - Борис винаги беше харесвал черната самоирония на приятеля си. Сега си спомни за всички гадости, които тя беше направила по-поносими. Но той трябваше да направи това, което трябваше да направи. -Гладко острие. Аортата. -След песента. Сега се приведи в мир. -Добре. Борис прибра фаса в джобния си пепелник при своя. Отиде в кухнята и взе удобен средно-широк нож с гладко острие. Върна се в стаята и го повъртя из ръцете си. Никога жертвите му нямаха възможност да избират. Той винаги избираше най-ефективното. В случая, Даниел му правеше услуга. Извади нова салфетка и избърса самотната сълза, която бавно оставяше лъскава диря по лицето му. Сложи си друг чифт ръкавици и облече дъждобрана на Дани - това щеше да го разсмее. Върна се в банята, където Дани си тананикаше. -Време е. -След песента. - отвърна Даниел и продължи да си тананика. -И знаеш че не обичам да ми носиш дрехите. - Борис се усмихна. Даниел щеше да му липсва. Песента свърши. Двамата отново сключиха погледи. -Имам ли последни думи? -Говори бързо. -Животът ми беше хубав - не бих променил нищо, дори да можех. И се радвам, че ти ще ме изпратиш. Погрижи се за всичко... Знам, че ще го направиш и без да ти казвам, но... Знам, че не можеш да й кажеш, че я обичам, затова няма да те моля. Сега действай! Борис се приведе над ваната. Опря ножа в гърдите на даниел - точно под гръдната кост - нагласи ъгъла. Не искаше да се мъчи - щеше да приключи за 3-4 секунди. -Сбогом, Дани! Лек път, приятелю! -Ще те чакам в ада! -Добре, че не вярвам... -каза Борис и рязко натисна острието. Даниел се ококори, погледна в Борис. И умря. -...но много ми се иска да те видя пак. Ще ми липсваш. Борис се преоблече, като остави тялото на Даниел под студена течаща вода. После щеше да се оправи с трупа. Сега трябваше да се прибира. Взе ключовете от квартирата на Даниел, както и ключовете от колата. Излезе от входа и натисна копчето за алармата - колата примига и той се насочи към нея. Докато посягаше към дръжката на шюфьорсата врата, нещо проблясна в стъклото. С възпитания от безброй тренировки и реални ситуации рефлекс на убиец, Борис замахна назад, като с това се отмести от линията на атаката, която успя да прецени за миг - само от отблясъка в стъклото. Улучи носа на неизвестния мъж и му изтръгна пистолета с другата ръка. Удари го в корема, повали го и насочи пистолета към лежащия си противник. Борис не говореше, чакаше нападателят да заговори пръв. -Идиот... -задъхано каза легналият. -Няма да ти се размине! -Спести ми клишетата! Какво искаш? -Искам да разбера за кого работиш. Както и партньорът ти. -Нямам партньор. -Следя ви от 2 дни. Борис и Даниел. Имената сигурно са фалшиви. -Ти за кого работиш? -Наведи се да ти покажа. -Да не съм луд? -Нямаш избор. -Мога да те застрелям първо. -Стиска ли ти? Борис бръкна в сакото си и извади собствения си пистолет, чийто заглушител беше поставен. -Да. -Борис натиснаспусъка три пъти, а тялото на легналия се разтресе от ударите. Борис се наведе и претърси неизвестния. Отвори портфейла му. -Чудесно. Сега си имам и мъртво ченге... В този момент кракът на простреляния подкоси Борис, който, падайки, си помисли: „Винаги проверявам за пулс. Днес не ми е ден.“. Видя как полицаят се пресяга към резервното си оръжие. Претърколи се и стреля два пъти в главата на приведения полицай. -Бронираните жилетки за са страхливци. -измрънка Борис -А и що за глупак трябва да си, за да не доведеш подкрепление? В този момент, Борис получи доста силен удар в бъбреците. Разпозна го мигновено - стоп-патрон. Не можеше да се съпротивлява на тялото си и падна, борейки се за въздух. Над него застана фигура. Борис чакаше това. Насили се да издиша, което му върна контрола върху тялото му и бързо стисна спусъка, насочвайки пистолета към главата на втория полицай. Не улучи. Улучи го във врата. Няколко секунди по-късно, Борис се измъкваше окървавен изпод трупа на втория полицай. -Сега я втасах. Днес е един много скапан ден. Завлече труповете в канавката. Хвърли каквото можа от дрехите си в един контейнер и го запали (Даниел винаги държеше туба бензин във багажника). Тогава си погледна часовника. Припряно скочи в колата и забърза към къщи. Нямаше време да се мие сега. С прибирането си, Борис се втурна в банята. Едва бе започнал да се чисти, когато Соня влезе...
Борис отиде до кофата и угаси цигарата си. Увери се че фасът не гори и го хвърли вътре. Точно както беше направил в онзи съдбовен ден. Обърна се и закрачи към колата си. Имаше много за вършене...
_________________ "Аз съм половинчата, незаключена, с една обувка, с половин сърце , аз съм лъч в безкрая, неизслушан диск... наивна много пъти, шарена, непослушна..." В края на ноември
Последна промяна Търговецът на кристал на 20 Сеп 2010, 09:08, променена общо 1 път
|