""От суетните - суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
во вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Со смъртните и смъртното умира.
............................................................

О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак -
към с в е т л и н а възвишений купнеж,
към в и с ш е т о стремленията чисти
и гордий, властен жад за и д е а л!
Ще се повтори онова, което,
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.

Честит е тоз избраник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото - жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир."
................................................................
"Домогвай се до себе си - и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира - там хероя почва."
(Пенчо Славейков, "Сърце на сърцата")

Избирам си тази част от Параграф 22, защото напълно отговаря на скептичното отношение, което имам напоследък.

Пояснение за онези, които тепърва ще прочетат книгата: двамата герои са войници, изпратени на фронта.

"— Никой не се опитва да те убие — извика Клевинджър.

— Тогава защо стрелят по мене? — запита Йосарян.

— Стрелят по всички — отговори Клевинджър. — Опитват се да убият всеки един от нас.

— Че каква разлика има?

Развълнуван, почти станал от стола си, с навлажнени очи и разтреперани, бледи устни, Клевинджър вече не можеше да спре. Както винаги когато се караше за принципи, в които вярваше страстно, той накрая се задъхваше бясно и премигваше, мъчейки се да преглътне горчивите сълзи, бликнали под напора на убежденията му. Имаше много принципи, в които Клевинджър страстно вярваше. Беше побъркан.

— Кои са те? — желаеше да знае той. — Кой, по-точно, смяташ, че иска да те убие?

— Всеки един от тях — каза Йосарян.

— Всеки един от кои?

— Всеки един от кои според теб?

— Нямам представа.

— Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?

— Защото… Пръски летяха от устата на Клевинджър. Той онемя от чувство на безсилие."

Feuer und Wasser kommt nicht zusammen,
kann man nicht binden, sind nicht verwandt
In Funken versunken steh ich in Flammen
und bin im Wasser verbrannt,
im Wasser verbrannt

http://www.youtube.com/watch?v=DqG2e7RzZV0

...

Лоши сме с тия, които обичаме.

Кой е виновен?

Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.

Има разрушителни сили вътре в нас.

Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение.

Както глухарите, губим самозащита.

Трябва да се изтръгва из корена всичко, което подмамва с благодушие, всичко, което упива с кротко ухание, всичко, което обещава успокоение, всичко, което приспива тревогата.

То ни подвежда към пропастта!

...

Кокошко! Не се сдържах - поздрав: Cruel To Be Kind.


"Клен, клен, клен... онова там също е клен. И вишната. Някои казват, че е люляк. Пффф...."

"А после всичко ще се разпадне на думи и ще изчезне..."

Цитатите не са точни, минали са през драматизация, но...

Мани, аз съм болна. Пак я четох, пак ревах.

Не'а ревеш, кокошко!
Трябва да проверим колко пари сме събрали в касичката за подобни моменти и спешно да инвестираме в шоколад.

Или ако ще ревеш, докато я четеш, реви. Само не гледай филма (пак) - щото там пада адското хълцане. Асен и Дара още не мога да ги прежаля - нито в книгата, нито в лентата.

"Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само че не знае, като се отдръпне, дали е останал там, или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, значи никъде другаде в света не съществува."

Това бе един от първите цитати от книги, които научих. Не нарочно - просто от препрочитане.

И трябва да спра да пия 3 в 1 след полунощ. Хем не ми действа (уж), хем се суча и вия срещу Луната. А ако сега си легна, неминуемо ще сънувам оня кадър, в който Асен оформя само с устни едно неизречено "Да-ра!" срещу камерата. Иван Иванов е бил поразително красив като млад...

ЕДИТ 2: Оф, Милено... зачетох се. И в момента хич не те обичам. Имаше ли тема с любими цитати, да не пиша тук, че не ми е лайтмотив туй...

Брей... нямаме си тема за любими цитати? Първи изречения, последни изречения... Ами всички изречения между тях?
Ето, по вина на Мила. Мразя книгата. Мразя и филма. И ги обожавам.

"Спомнят си как двамата стоят свити под една надвесена скала. Край тях планината бучи в изстъпление. Дара се сгушва в скалната цепнатина.

- Страх ли те е? - пита Асен.
- От друго ме е страх - шепне тя.
- Че ще посегна? - отгатва той.
- Глупчо! Че няма да посегнеш! - отвръща троснато Дара.

Той я поваля върху камъните. Забравени в прегръдка, те не се заслоняват от бурята. Дара е подложила опиянено лице под поройния дъжд и светкавиците. Асен, надвесен над нея, я защищава от бичуването на бурята с целувки. Бляскавите откоси на дъжда секат като саби врата му. Но това е било само копнеж. И сега, раздвоени, с една съществена част от себе си те се надсмиват над такава старомодна романтика. Все пак, тя е заседнала дълбоко в тях и не може да се изстърже като черупките на миди и раковини по дъното на потънал кораб.

- Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко! - анализира той собственото си колебание."

Подлудих учителката си по литература с мрънкане, че не е в програмата. Горката жена, колко изстрада с мене. И спирам да чета, щото накрая ще копирам цялата книга.

Присетихте ме и си спомних любимото си мото от книгата...става и за лайтмотив

Всекиму лавина според темперамента

От Миряна Башева:

Бързия ли, експрес ли чаках?
Чаках, пушех и ставах - мъж...
Някой тихо псуваше в мрака
и валеше страхотен дъжд.

Между две океански локви
като малък архипелаг
два семафора в сто посоки
разпиляваха влак след влак.

В отчаяние и тревога
с мен гореше зелен фенер.
Всеки миг ми искаше огън
някакъв милиционер.

Стар джебчия с печална морда
се въртеше над куп палта.
Дъжд валеше. Над всички лордове
и над всички крадци в света.

И над мене. Аз все тъй чакам.
Аз от чакане станах мъж.
Над безумните черни влакове
се изсипва страхотен дъжд.

Бясна сбирка процежда пара
през присвита и зла уста.
Дъжд се лее! Над всички гари
и над всички мъже в света.

Сто години самота

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

И едно на Ингер Кристенсен:
Ако стоя
сама в снега
става ясно
че съм часовник

как иначе вечността
би се ориентирала в кръга.

Къде ще отнесем всичко, което натрупваме вечер и сутрин -
съзнанието ни е като гардероб на пенсионирана актриса:
цилиндър, кинжал, напарфюмирано цвете, корона от евтин картон,
шишенце с отрова, разбира се, увито във текста суфльорски,
и всичко оплетено в мрежа от думи, наситени с дъх на кафе.

Тоя е нечовек, както се изразява един познат.

Not Love Perhaps by A. S. J. Tessimond

This is not Love, perhaps,
Love that lays down its life,
that many waters cannot quench,
nor the floods drown,
But something written in lighter ink,
said in a lower tone, something, perhaps, especially our own.

A need, at times, to be together and talk,
And then the finding we can walk
More firmly through dark narrow places,
And meet more easily nightmare faces;
A need to reach out, sometimes, hand to hand,
And then find Earth less like an alien land;
A need for alliance to defeat
The whisperers at the corner of the street.

A need for inns on roads, islands in seas,
Halts for discoveries to be shared,
Maps checked, notes compared;
A need, at times, of each for each,
Direct as the need of throat and tongue for speech.

Well I don't know 'bout light but, this is what my thoughts have turned to...

Нещо, за което ме подсети Арт... И което отново се завъртя със скоростта, с която се въртят нещата в моята орбита. Одма.

Лора: Додо ми се вижда странен.
Жана: Додо си тръгва!
Лора: Каво имаш предвид?
Жана: Тръгва си от нас, от Играта, но не смее да го направи
изведнъж.
Лора: Защо тръгва?
Жана: Защото се е почувствал зависим, предполагам.
Лора: А не ни казва! Не смее ли?
Жана: Мисля че още не го знае, но подсъзнателно го е решил.
...
Лора: Ами ние? Ще продължим да играем, нали? Дори без него? Няма да е същото.
Жана: Ние ще продължим, защото нямаме избор. Нашата работа е да сме тук, за да има той къде да се върне! Като в детските стаи!

Дали ще са детски стаи, дали ще е Paradiso, дали ще е това чувство, дето неизменно е в мене...Все са синоними.
И как не ми се спи...

Слънчева баня

Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

Жак Первер, превод: Валери Петров