Много комплексна година.
В началото всичко вървеше доста студентски - много учене, направо изтощително. Но мина сесията и не стана по-лесно, поне за момент - благодарение на прекрасната ми специалност. Разделих се с приятелката си, с което много или малко и разбих сърцето и все още чакам да ми се върне (нали знаете поговорката...). Разбрах, колко бързо забравят хората и колко правилна е една друга поговорка - "out of sight, out of mind". Така се "разделих" и с една купчина близки приятели, които сега са просто познати. Дойде юни месец - месецът на съдбата, за един първокурсник арабист. Вече бях попретръпнал, исках да мисля позитивно (не че ми се получаваше), но резултатът си е налице - 2ри курс, от първия път

Лятото бях много навит веднага да започна работа - уви, това така и не стана. Но пък започнах да излизам с форумките и форумците, което беше безкрайно забавно и като цяло целият юли мина в това. През август бях на стоп из нашето черноморие и се спуснах и до Истанбул - определено един от най-ярките спомени тази година. Когато се върнах, минаха още два-три дни и отидох на рождения ден на нашата мила Ива - и там беше Тя. Направо си ме чакаше един вид, карма ли го наречете, какво ли, не знам и аз - но си беше love at first sight. Разбира се, няма пълно щастие и се оказа, че Тя е от друг град, което носи своите предимства и недостатъци... с преимущество на последните. След това като на шега, започнах работа в най-голямата компания в своя бранш в световен мащаб - и разбира се в началото бях много въодушевен. Бързо разбира се всичко това бе развенчано, че марката не прави фирмата, и всички негативни страни на мениджърството от българска страна лесно си проличаха. Но за това малко по-надолу.
Уви, лятото беше съпътствано и с здравословните проблеми на двете ми баби и за съжаление, най-лошият възможен изход за едната от тях
Започна есента, която прекарвах основно в напълно безмислено темерутско висене в бизнес парка по 5 дена в седмицата и 2 дена, които бяха като сбъдната приказка в Пловдив

По-късно започна и моята арабистска втора година, която започнах с презумцията, че всичко ще е много по-лесно, много по-добре от първата. Но не би - започнаха се буквално от първия ден големите изисквания, непосилните домашни за 2 дена, контролните, текстовете

Всичко това би било добре, ако и не работех, даже не бих посмял да недоволствам (не че сега съм в позиция да го правя). На работа нещата всъщност потръгнаха - заработих в екип с хората, които исках , но все още не бях на ясно с естеството на работата. Мога да обобщя, че работата е много, адски много и адски еднообразна. Всичко това може да се преглътне с 4те дена почивка на цикъл, но разбира се, ако правиш каквото е предвидено в тия четири дни - да почиваш. Имаше прекрасни дни този почти приключил семестър, в който се прибирах в 08 сутринта от нощна смяна и ставах в 10 (да, пак сутринта) за да отида на лекции до 16, след което имах около 1 час да "дремна" преди новата 12 часова нощна смяна. Покрай всички тези "упражнения" си развалих здравето много, освен от огромните количества кофеин, таурин, гуарана и всякакви такива, поради естеството на нещата (седене на компютър и никакво движение) отново наддадох килограми и макар и да изглеждам все още прилично, не се чувствам така. Освен всички тези лични неща, за пореден път, бях леко очуден от действията на определени хора, което за пореден път ми доказа, че почти нищо от това, което виждаш не е реално. Стига толкова за работа.
В университета, освен че изпусках адски много и не се справях като цяло с материала (всъщност, защо говоря в минало време?), усетих и друго нещо. Понеже бяхме разделени на групи първата година и мойта се състоеше от 3ма души, някак си не обръщах внимание на другите колеги. Та вече сме всички заедно, уж всички сме много мотивирани и сме там заради едно и също нещо, имаме толкова много общи интереси, щом сме минали първата година (само 20 от началните 45 сме останали), обаче... нищо не знам за тях. Както и те за мен. Но никой няма и желание да разбере нещо повече за другия. За което лично на мен ми пука, понеже си харесвам колегите, всеки е индивидуален и изпъква от тълпата по свой си, уникален начин. И ми се иска да ги познавам повече.
Покрай мъченето да съчетая учене + работа + Нея, навсякъде съм непълноценен и поговорката от началото пак е в сила. В резултат, останах някак си сам, с много познати, но почти без приятели. Което по принцип никога не ми е било приоритет, но някак си сега усещам, че нещата са стигнали своето критично дъно.
Настрани самосъжалението, точно за Коледа нещата бяха вътрешно приети от мен и планът за тяхното "оправяне" вече се избистряше в главата ми, когато се случи... не, няма да споделя какво точно, понеже е твърде лично. Но това е едно от нещата, които на човек никога няма да му дойде на ум, че нещо такова може да се случи точно на неговото семейство, на неговите майка и баща...
В резултат годината си беше типична rollercoaster, нагоре, надолу, като в последните седмици/месеци нещата потръгнаха повече надолу и затова си позволявам да изпиша толкова дълъг и личен пост, в публичен форум

Да видим 2009.