Ето и началото на нашия форумен пишман-роман. Ще помоля, при желание, да коментирате текстовете в тази тема, за да може тук да се публикуват само и единствено отделните глави.
Well, на добър час. Или break a leg, ако предпочитате.

Автор: MidwinterSun

ТРЯС!
Парчетата от кристалната ваза се разпиляха по дървения под. Лили гледаше с ококорени очички, после хукна и се скри под леглото в детската си стая. Това е то детски страх и мислене. Но под леглото никой нямаше да я намери и да й се скара. А пък ако майка й не забележи, че точно малката е счупила вазата, значи съвсем ще й се размине наказанието.
В това време родителското тяло – майката на Лили, Соня, жена на средна възраст със стегната на гладък кок черна коса – беше разтълкувала силния звук, който се чу от хола, и със свит стомах и решителна стъпка вървеше към местопроизшествието. Интуицията й и до болка познатият й звук на счупен кристал направо крещяха, че това беше вазата, подарък от майка й за сватбата.
Така е. Беше.
В следващите няколко минути Соня проведе сериозен разговор с малкото бедствие (както наричаше тя дъщеря си в такива моменти) относно това кои места са подходящи за игра и кои предмети трябва да се пазят особено много.
След това 20 минути й се кара как е могла да се завре точно под леглото, където е мръсно и прашно.
Накрая погледна часовника и осъзна, че закъсняват много. За отрицателно време преоблече Лили и я изведе за детската градина. Там я остави в ръцете на учителката, с изричното предупреждение да следи дъщеря й, защото е игриво дете и често се случва да счупи нещо. Пък и хич не й се искаше да плаща обезщетения за разбити прозорци, лампи или, не дай си Боже, легла. Въпреки дребния ръст на момиченцето, Соня беше убедена, че всичко бе възможно, колкото и невъзможно да изглеждаше то.
Също както миналото лято, когато Лили беше едва на 3 и наби едно 5-годишно момче за това, че я закачаше в пясъчника и й крадеше играчките.
Соня изпрати дъщеря си с усмивка и целувка и потегли към офиса, където я чакаше среща с важен клиент – някакъв млад и много талантлив художник, който търсеше съдействие за собствена изложба и продажба на картините си. Тя настръхваше при такива срещи, и то не от добри чувства. Напоследък се бяха нароили страшно много бездарници и тя не можеше да проумее кой изобщо им позволява да рисуват. И дъщеря й мацаше стените с пастелите си, но никой не обявяваше резултатите за произведения на изкуството. Изтръпна при спомена за десетте пребоядисвания на апартамента само за последната една година и ускори крачка.
В офиса метна палтото на закачалката, поздрави секретарката си и влезе в кабинета в очакване на поредния ентусиаст за кариера на художник. Изпи едно ужасно горчиво кафе с идеята следващите часове от деня да й се сторят хубави колкото и ужасни да са в действителност. Скара се по телефона с компютърния техник, който вече четвърти ден не можеше да се справи с поправката на компютъра. Повика още малко по телевизора, където в сутрешния блок се беше появил някакъв политик, който въртеше и сучеше в опит да прехвърли вината за критичното положение с безработицата. Това, специално, много я изнерви, защото съвсем наскоро й се наложи да уволни двама души от екипа си и да поеме цялата тяхна работа, защото според новоприетия закон се въвеждаше нов данък, който засягаше именно нея по особено жесток начин.
Единственото приятно нещо в целия й работен ден беше срещата с младия художник, който наистина излезе талант. Оказа се син на неин бивш професор от университета. Поговориха си добре, съставиха няколко предварителни плана, направиха някои изчисления и прогнози за евентуалните продажби на картините му и накрая се разбраха да се срещнат за уточнояване на подробностите в началото на следващата седмица.
На връщане към вкъщи доброто й настроение се беше изпарило и бе заменено от притеснение какво ли е сътворила малката й кукличка в детската градина. По принцип, племенницата на Соня – Петя, взимаше Лили от детската градина и я прибираше вкъщи, защото за Соня беше непосилно да го прави, особено след последните съкращения в екипа й. Петя беше на 20 и живееше с леля си, за да избегне излишните разходи за квартира, пък и така можеше да помага с гледането на малката си братовчедка. Тя учеше книгоиздаване и работеше от около година в една от най-големите книжарници в града. Майка й, Ангелина (по-голямата сестра на Соня), не беше в страната. Тя бе диригент на ученически хор и беше на турне с възпитаниците си. Петя малко завиждаше на тези талантливи деца – с гласа си бяха обиколили света, а тя самата все още не беше излизала от родната си страна. Толкова много искаше да види други държави, да пътува на различни места и да се връща от там с много, много снимки, които да реди в албуми. Беше й останало като детска мечта.
На около 50 метра от блока, притесненията на Соня още не я бяха напуснали. Дали Лили си беше намерила приятелчета в детската градина (или се беше сбила с тях?), дали се беше държала прилично (или беше направила някоя беля). Докато отключваше входната врата се улови, че си мисли какво ли би се случило, ако дъщеря й беше срутила сградата на градината – това беше моментът, в който разбра, че е прекалено уморена и е по-добре да спре да мисли.
Разбира се, на нея й предстоеше да узнае, че момиченцето всъщност не бе причинило никакви катаклизми в този ден. Само беше изтощила учителката си, на която се наложи почти целия ден да тича из двора и да й пречи да се катери по дърветата. И се беше озъбила на едно момче от групата, защото й бе дръпнало русата плитка. И беше отказала да си изяде десерта, защото не обичала мляко с ориз.
В момента в който Соня влезе през входната врата, малката й дъщеря скочи от някъде, бухна се с всичка сила в нея, прегърна я през корема и й изкара въздуха. Соня поздрави племенницата си, остави чантата си на шкафа за обувки и се изтегна на дивана, доволна, че най-после се е прибрала вкъщи. На спокойствие.
- Лельо Соня, имаш съобщение на телефонния секретар – каза Петя, после гушна Лили и я взе със себе си в кухнята, за да оближат шоколадовия крем, останал по бъркалките на миксера. Пък и така Соня щеше да има малко време на тишина и спокойствие, за да си отпочине преди да се присъедини към тях за вечеря.
А и сякаш не чу за телефонния секретар. Всъщност, по всяка вероятност беше чула – но както беше чула, така и беше забравила.

Автор: Boromir

Вечерята мина, както обикновено, изцяло под контрола на Лили. Детето бе неудържимо, настояваше да разкаже всичките си преживелици от деня по няколко пъти, очаквайки и изисквайки всичкото внимание на братовчедка си и Соня, и повишавайки рязко глас, когато й се стореше, че двете слушателки не са изцяло на нейно разположение. От време на време Соня правеше плахи опити да я накара да млъкне и да хапне поне малко. Уви, Лили нямаше никакъв интерес към скучните лозови сарми – мислите й я теглеха към хладилника и купата шоколадов крем за десерт, а малката не искаше да разваля вкуса му с вечеря преди това. Соня се предаде бързо – умората от деня бе твърде силна, пък и едно гласче в главата й подсказа, че Лили е добре и е по-хубаво да я остави да разказва за всичко отново и отново и да й се радва, вместо да се стреми да налага родителската си воля и отчаяното си желание за тишина и почивка. Поне този път.
Малко по-късно Соня остави двете момичета да се справят с десерта и понечи отново да се излегне на канапето за момент, когато забеляза проблясващата сякаш предупредително червена лампичка на телефонния секретар. Отиде до апарата и го включи.
„ – Здравей, Соня! Аз съм...” – гласът бе твърде познат. Болезнено познат. Високоговорителят на секретаря бе доста мощен и след миг от другата стая долетя писък „Тате!”, наред със звън от захвърлената на пода лъжица и тропотът на тичащата Лили. С рязко движение Соня натисна бутона за пауза.
– Мамо, мамо, това беше тате! Той ще идва ли? Искам да го видя!
– Лили, искам да да се върнеш при братовчедка си в другата стая и да ме оставиш да чуя съобщението от баща ти – дошлата в този момент Петя разбра бързо леля си и хвана Лили за ръка. Малката, от своя страна, с безпогрешния усет на децата долови също, че майка й не е в настроение за надвикване, и нацупено се врътна на пети. Но вместо да влезе в кухнята, се прилепи до стената зад ъгъла, прикрита от майка си, за да слуша. Петя въздъхна и се върна към към крема си.
Соня седеше до телефона. След няколко мига натисна отново копчето.
„ – Трябва да говоря с тебе, моля те.” – звучеше гласът на Борис – „Важно е. Потърси ме на този телефон...” – следваше номер на мобилен телефон, непознат на Соня. И толкова. Делови, почти сух тон. Тя отново усети познатата буца да притиска гърдите й.
Любовта им бе силна, с онзи пламък, който често избухва най-ярко в последните мигове, преди да изчезне завинаги. Като умираща звезда. И двамата не бяха твърде млади, и двамата имаха опита на разочарованията зад гърба си... или поне тя смяташе така. Любовта им бе искрена, предана и... кратка. Но както човешките същества, така и историите на една любов имат едно и също, общо начало и различна, собствена смърт.
Смъртта на тяхната започна прозаично – преди малко повече от две години Соня се прибираше от гостуване на майка си заедно с детето.. Бяха подранили с идеята да изненадат Борис... Но с отварянето на вратата Соня разбра, че нещо не беше наред – дрехите на мъжа й лежаха разхвърляни в антрето, а на няколко места по плочките на пода имаше тъмночервени капки. Кръв!!! В ужас, с последни останки от съзнание, Соня избута Лили в коридора и треперещо прошепна:
– Скрий се зад вратата и ще изненадаме тати... – с дяволита усмивка мъничката Лили се заклати навън, а Соня се хвърли, цяла трепереща, към банята, откъдето се чуваше шумно течаща вода. Отвори със замах вратата и...
Борис беше вътре. Миеше окървавените си ръце под силна струя вода. Обърна се към нея... Тя никога нямаше да забрави погледа му – безизразен, студен, дори зъл. Тя се обърна и с олюляване отиде да прибере детето.
След този ден всичко свърши. Борис не каза нищо, не се оправда, нито се извини. Просто каза, че за нея и Лили ще е по-добре да не знаят с какво се занимава. На което Соня бе отговорила: „За мен и детето ще е най-добре да се отделим от теб!”. Борис не се бе възпротивил. За броени часове семейството им бе задраскано от съществуване, но той бе помолил за правото да вижда дъщеря си понякога и Соня бе склонила. Беше я страх от него, но му се доверяваше – чувство, което сама не можеше да си обясни.
Борис напусна жилището и сякаш изчезна. Появяваше се по празници – рождени дни, Коледа – но откъде идваше и къде се прибираше след това, Соня не искаше да знае. За нея бе достатъчно, че Борис безупречно спазваше поетото обещание да не се опитва да се връща в живота на двете с Лили, и че се държеше прекрасно с детето, без да се стреми да й влияе по никакъв начин. А малката го обичаше силно и понякога, в моментите на някоя тяхна среща, Соня за миг усещаше старата топлина. И мисълта за тези мигове я накара да вземе слушалката и да набере номера. Свободен сигнал. Отново. И отново. Веднага след третото позвъняване се чу щракване. Както винаги.
– Благодаря ти, че се обади – Борис говореше тихо, но отчетливо. Соня се поколеба. За миг в двете слушалки се настани тишина.
– Искам да те помоля за нещо – каза той и замълча, очаквайки гласа й.
– Кажи, Борисе – Соня на мига съжали за умореното звучене на думите си.
– Искам да видя Лили. Случи се, че ще заминавам за чужбина. Вероятно за дълго време. Надявах се преди това да ми разрешиш да я видя за малко...
– Знаеш, че няма да ти откажа, без значение дали го искам.
Борис помълча за няколко секунди.
– Няма ли да ме попиташ къде заминавам?
– За мен... за нас е по-добре да не знам – глухо промълви Соня.
– Добре ли ще бъде в събота в четири следобед в парка до нас... до апартамента?
– Да. Петя ще я доведе и ще я вземе. Но не казвай на детето за плановете си.
– Ти няма ли да дойдеш? – за миг в гласа на Борис се промъкна нотка на нещо...
Така й се искаше това нещо да бе надежда...
– Не, Борисе, няма да дойда – отново умора и сивота.
– Разбирам. Целуни малката от мен. Дочуване.
– Дочуване... – линията от отсрещната страна вече бе прекъснала. Соня постави слушалката върху телефона, въздъхна и тихо зарови лице в дланите си.

Автор: Търговецът на кристал

Доверие, доверие, доверие… Думата пулсираше в синхрон с болката в главата й и завършваше все по-въпросително. Но не. Соня не бе имала причина да вярва на Борис, когато го видя за пръв път. Тогава още не го познаваше, но въпреки това нито за миг не се усъмни в искреността му, в готовността му да й даде всичко, за което тя бе мечтала – както и онова, на което не бе посмяла да се надява. По някакъв странен, почти извратен начин, му повярва и когато срещна погледа му в онзи кошмарен миг – очите му блуждаеха, но дори и тогава тя прочете в тях молбата. „Правя го за вас двете”, сякаш казваше той. „Но не мога да ти кажа нищо повече – не трябва да знаеш. Просто ми се довери.”
Думите обаче така и не се изтръгнаха от устните му – вместо това Соня го гледаше как яростно търка кръвта от ръцете си. Виждаше обаче и Лили. Да. Соня обичаше Борис и бе готова да рискува, защото вярваше, че всичко има съвсем разумно обяснение. Разумно обяснение. Някакво обяснение. Обяснение. Заблуда? Извинение? Мотив, който тя не би могла да разбере, но който щеше да приеме, ако от това зависеше само нейният живот. Но нямаше право да излага Лили на опасност и Борис го разбра – точно там, в онзи кратък миг на разменени погледи, който с времето изглеждаше толкова дълъг, колкото само най-тежките спомени можеха да бъдат.
И точно заради това необяснимо доверие, което бе изпитвала към Борис през годините, чувството на несигурност, което се появи от нищото, я подлудяваше. Мислите й се лутаха, задавайки въпроси, на които нямаше отговор. Той трябваше да види дъщеря си, защото чужбина бе твърде многозначно понятие. Борис не й бе казал къде отива – а това означаваше, че пътуването вероятно бе свързано с някаква опасност.
Ами ако не се върнеше? Ако Лили бе обречена да разказва, че татко й я гледа от някоя звездичка? Че един ангел е дошъл да го вземе? Или че е заминал на дълго, дълго пътешествие, досущ като бащата на Пипи Дългото Чорапче? Соня усети, че се усмихва – разбира се, Пипи беше любимата героиня на Лили. И двете бяха такива лудетини, че понякога Соня се улавяше как следи за появата на издайнически лунички по нослето на немирната си дъщеря. Малката толкова убедено заявяваше как не иска да порасне, че Соня май наистина й вярваше. Някога и тя беше такава – но се оказа, че животът не гори от желание да й предоставя алтернативи.
Усмивката й бързо угасна. В книжката капитан Дългия чорап се завърна… А приказките в живота имаха твърде разнообразни и, нерядко, тъжни развръзки. Ето защо тя нямаше право да лиши дъщеря си от една, може би последна, среща с баща й. Дължеше го и на Борис. Въпреки категоричната й убеденост, че постъпва правилно, болката в слепоочията й се усилваше. Но, какво пък – това бе един наистина дълъг ден…
– Лельо?
Сепна се и отвори очи. Петя я гледаше изпитателно.
– Успях да спася мъничко крем. Лили настоя да ти го донеса – след като успях да я убедя да се откаже от него в твоя полза, разбира се.
– Ти си ангел… - усмихна се Соня и поклати уморено глава. Не искаше крем. Искаше да може да повярва – за последен път.
– Едва я убедих да си легне – понякога си мисля, че ако сега е трудно да я догоним, след няколко години ще бъде направо невъзможно да поддържаме нейния ритъм. Представяш ли си, някой ден в орбитата й неминуемо ще попадне някое мило и невинно момче.
Тук Петя завъртя изразително очи, а Соня се разсмя с глас. Днес дъщеря й хвърляше лъжици по пода и се мяташе на врата на баща си, засилвайки се от няколко метра (и, да, беше успяла да го събори, а той не пропускаше да й го припомни, смушквайки я в ребрата), но съвсем скоро щеше да разбие немалко сърца. Такава бе дъщеря й – огън. И Соня се гордееше безмерно много с малката хала, защото знаеше, че тя ще се справи с живота, преди той да се е разправил с нея. Така и трябваше да бъде. Но сега, в дните на щуротиите, които караха косите на Соня да настръхват, бе ясно кой е родителят и кой – детето. Лили се нуждаеше от нея, макар да негодуваше всеки път, когато майка й й обясняваше, че не може да отиде на детска градина по бански през януари – нещо, което й изглеждаше съвсем разумно. Нали й беше топло, какво толкова?
– Петя, имаш ли планове за събота следобед?
– Лельоооо… нали още онзи ден ти казах, че ще ходя на кино с момчетата… – възрастните забравяха толкова бързо!
„Момчетата” беше евфемизъм, с който Петя маскираше интереса си към Боян, едно от въпросните „момчета”. Това винаги бе забавлявало Соня, защото й напомняше за годините, в които и тя обясняваше на родителите си как няма „нищо особено на хоризонта”, а после това „нищо особено” се превръщаше в поредната неуспешна връзка с мъж със съвсем конкретно име. И така – докато срещна Борис.
В момента обаче „момчетата” я вълнуваха твърде слабо.
– Отмени я, моля те. Знаеш, че нямаше да настоявам, ако не беше важно.
– Борис ли ти прави проблеми? – дори и бъдещите книгоиздатели можеха да съберат 2 и 2, без да получат 5.
– Не. Да. Всъщност, наистина не знам. Надявам се, че всичко ще бъде наред, просто ми се иска да не съм сама с Лили, когато се срещнем с него. Каза, че щял да пътува и иска да се видим в парка, преди да замине.
Петя прегърна леля си – винаги й се бе възхищавала. Не че би го признала пред майка си, естествено – просто Соня бе… всичко. Тя беше като супергероиня от касов екшън – от тия мацки, дето ритат лошите в слабините, без да им мигне окото, и после отпрашват към следващия рицар в беда. Да, Соня бе обърнала наопаки историята, защото трябваше да оцелее сама в един мъжки свят. Заради Лили. И Петя го виждаше.
Със същото възхищение я гледаше и два дни по-късно, докато Лили влачеше и двете към любимата си пързалка, готова да разчисти пътя си от всички нахални хлапета, които можеха да се окажат наоколо в този, злощастен за тях, момент.
Минаваше 16:10, а Борис все още не се бе появил. Соня не се тревожеше, че няма да успее да ги намери – винаги можеше да й се обади, за да попита къде да ги открие. Не се безпокоеше и че може да не дойде – не би го признала пред себе си, но дори тайно се надяваше на това. Сърцето й бе свито, защото той щеше да се появи. Доверие, доверие, доверие… трябваше да си го повтори още десетина пъти и вероятно щеше да повярва.
Насили се да не мисли – нямаше нищо страшно, все пак ставаше дума за мъж, в чиито ръце тихо бе заспивала толкова нощи и които бяха милвали с любов наедряващия й корем през месеците на бременността… Соня пропъди спомените и се загледа в Петя, която флиртуваше с някакъв младеж от другата страна на пясъчника.
– Извинете, имате ли огънче?
Гласът не беше на Борис. Но въпреки това я стресна.

Автор: (вероятно) Norwegian Wood

Обърна се. Беше... беше малко дете. На не повече от четиринайсет. Премигна невярващо - никога преди не й се бе случвало да премигва, понеже не вярва на очите си - но детето си стоеше там, а погледът му беше спокойно зареян в някаква точка, намираща се леко встрани от Соня. И едва ли се интересуваше на какво вярва тя и на какво - не. Дребничко момченце с разрошен перчем, протрити дънки и избеляла фланелка; гледаше така, сякаш някой току-що му бе откраднал джобните.
Соня почувства, че мозъкът й дава накъсо. Продължи да премигва, а в главата й изскочиха някакви смътни спомени и асоциации - как Азазело стряска седящата на пейката Маргарита. Точно така, като тя беше сега тук. И той ли й искаше огънче?
После пък се запита защо му е на Борис да праща това дете - и разни представи, коя от коя по-глупави, изскочиха неканени в мислите й. Междувременно Петя продължаваше невъзмутимо да стои от другата страна на пясъчника, сякаш ги деляха не няколко метра, а цели вселени.
Соня тръсна глава и си помисли, че обикновено недотам развинтеното й въображение в момента прекалява. Навярно цялата тази история с Борис не се бе отразила никак добре на психиката й.
- Какво искаш? - попита тя момченцето и се сети, че то току-що й бе поискало огънче. Да, глупав въпрос... Чудно й беше също колко време бе седяла така сепната - дали броени секунди, или минута-две. Не знаеше.
- Огънче. Поисках ви огънче.
Имаше си хас. Посегна във вътрешния джоб на лятното си яке и, естествено, запалката й беше там. Докато я подаваше на момчето, й хрумна, че то изглеждаше ужасно... ужасно момчешки. Липсваше му само една футболна топка под мишница.
- Благодаря. - каза то, обърна се, сякаш правеше с тялото си заслон срещу вятъра (какъвто нямаше), за да си запали и... хукна. Със запалката й.

Десет минути по-късно Соня, Борис, Петя и Лили бяха в едно от близките кафенета. На закрито, защото се бе появил силен вятър, заедно с всички признаци на наближаващ дъжд, а може би и буря. Соня не каза на Петя и Лили за глупавата сцена, а още по-чудното е, че явно и те не бяха забелязали нищо. В момента, в който подаваше на хлапето запалката си, забеляза с периферното си зрение, че Петя усилено цъка нещо по телефона си под надзора на някакъв младеж до нея. Сигурно бе неин познат - трябва да й беше познат, едва ли би тръгнала да си дава номера на първия срещнат. Лили пък правеше неуспешни опити да се зарови цялата, без главата, в пясъчника.
Борис беше по-ужасно нормален от всякога, поне ако се вземеха предвид външният му вид и държанието му. Погледът му бе някак странно блуждаещ, но той като че ли винаги си е бил такъв. Във всеки случай Соня не събра смелост да го попита има ли му нещо - не и след цялата тази история с нейното сепване, запалката и хлапето.
- Соня, добре ли си?
Да, разбира се, вероятно към нея следваше да бъде отправен един такъв въпрос. Откакто Борис дойде, тя едва беше продумала. По пътя от площадката до кафенето Петя бе изненадана от телефонно обаждане от една от бившите си съученички, а Борис и Лили се закачаха.
- Да, просто съм малко уморена - тя се усмихна измъчено. - А ти?
- Аз ще замина за чужбина за известно време, още не знам колко, и трябва да оставя някои неща на сигурно място.
- Сигурно място - повтори механично Соня.
- В къщата ти на село например.
Не, определено Лили, а може би и Петя, нямаше нужда да идват. Какво си бе помислила тя, че Борис ще й иска... А може би просто трябваше да му откаже?
Разбира се, че не. Такова нещо като "трябва" няма. "Или му отказвам, или не.", помисли си тя.
- Има ли нужда от всички тези увъртания? Какви са тези неща и за какво са ти?
- Просто не мога да ти кажа. - гласът му беше равен и спокоен, сякаш беше репетирал всичко предварително - Работата е там, че вдругиден заминавам. И понеже вероятно ще ме питаш - наистина не знам колко ще отсъствам. Едва ли ще е повече от година-две, но не мога да ти кажа. Нещата, които искам да ти оставя, са в пакет. Просто ще го държиш на село - на тавана или в мазето, или където искаш. Никакви проблеми няма да имаш заради това, а ще ми спестиш ужасно много затруднения.
Ситуацията не й предоставяше много възможности. Даже при условие, че поискаше отсрочка - от час, ден? - и я получеше, едва ли нещо щеше да се промени. Соня разбра, че сега като че ли ще си отговори на въпроса дали иска Борис да остане в живота й по някакъв начин. Разбра също, че след броени секунди трябва да каже "да" или "не". И тогава онзи глас пак я стресна - и пак в гръб.
- Извинете, госпожо, огънчето ви.

Автор: Ангел (тогава още Longbow)

Зениците й се разшириха и тя спешно се върна в реалността. Мислите й обаче още не бяха успели да я настигнат:
-Не. - каза уклончиво на младежа, който сбърчи вежди в недоумение.
-От Вас го взех, сигурен съм. - измрънка той с известно смущение.
-„Да“, исках да кажа. Благодаря! - чу се да го казва монотонно, почти с презрение. Дали не трябваше да му се скара, че пуши от толкова малък? Що за родители...? Но и Борис пушеше. Поне едно време.
-Е, ще си вземеш ли запалката? - полу-загрижено, полу с насмешка я попита Борис. На лицето му се бе появила онази загадъчна, уверена и закачлива усмивка, която едновременно я разтапяше и ядосваше, защото знаеше какво значи: „Ето отново ситуация, от нормалния ежедневен живот, за която ти не си подготвена и си се оказала объркана, но аз пък знам и съм винаги готов да ти дам всички отговори, които имаш нужда да вярваш, че са ти необходими“. Беше й отнело месеци да съчини това определение - докато още се опознаваха и много преди дори да си помислят за дете...
-Соня?
-Да, да - разбира се! - Соня припряно грабна запалката и бързо, почти ядосано, я скри отново във вътрешния си джоб. Сега забеляза, че още не е свалила якето си... За разлика от Борис, не забеляза написания с химикалка телефонен номер върху нея. Това напълно устройваше Борис. Не му беше времето сега.
-Довиждане! - каза момчето, кимна като по задължение и се отдалечи разсеяно.

-Е, какво ще кажеш - ще ми угодиш ли за пос...пореден път? - попита Борис на раздяла.
Кога беше минало толкова време? Вече се стъмваше, а Соня не можеше да си спомни нищо съществено от разходката из парка и придружаващите я приказки. Може би не си бяха казали нищо съществено. Тогава защо се чувстваше толкова спокойна, защо й беше толкова леко, защо й беше толкова топло, защо отново беше вл... Не! Има разлика между любов и грижа, между любов и приятелство. Това, че правиш някому услуга, не означава, че го обичаш! Нали?
-Да... - сричката се отлепи от устните й като предихание - като че някой друг го каза. Или го казваше истинската Соня.
-Чудесно! - каза Борис, а усмивката сякаш изобщо не бе напускала лицето му. -Кога ще ти е удобно да го направим?
-Моля?! - възкликна в обидена паника.
-Кога ще ти е удобно да отидем до село, за да оставим пакета? - как изобщо говореше, без да спира да се усмихва?
-О! Да... Ами, може утре да го оставиш на мен, а аз ще го занеса, когато имам път натам.
-Не... Трябва да го оставя, преди да съм заминал. Можеш ли да се освободиш утре вечер, да отскочим до там?
-Добре... - пак не бяха нейни думи. Сега я втаса - трябваше пак да ангажира Петя...
-Ще минаваш ли през нас след работа, или направо да те чакам отпред? - толкова много въпроси, толкова малко време да помисли.
-Направо след работа. - отговорите й бяха механички. Поръждясалата машинка за общуване с Борис започваше да работи отново. Но, както винаги, отново изборът й бе сведен до алтернативи, всяка от които устройваше Борис. Тя ли го търсеше, или той я направляваше деликатно в това положение...?
-Добре. Сега май е време да се прибираш - сигурно те чакат за вечеря. - Борис каза това медено. Ето - той пак беше направил от онези свои фокуси - неусетно се бяха озовали пред дома й („им“?) и тя пак беше онова 23-годишно момиче, което инстинктивно поглежда към прозореца на всекидневната, притеснено, че си просрочва вечерния час, заради нещо почти забранено...
-Е, лека нощ, Соня! До утре! - каза момчето, което отново не се беше избръснало, въпреки че непрекъснато му повтаряше, колко много й харесва аромата на афтършейва му.
-Лека... - почти изчурулика, след ковто примига и се отърси от ступора. Бързо се наведе, за да прикрие започналото изчервяване, но нямаше смисъл - Борис винаги знаеше кога ще се изчерви, още преди тя самата да разбере. - Ще целуна Лили от теб... - защо? Трябваше ли да причинява това и на двама им? За пореден път днес, думите се бяха изплъзнали от устата й, без никакво участие на волята й. А тя си имаше много от нея. Когато не общуваше с Борис.
Борис вървеше към колата си. Погледна назад към светлия прозирец на всекидневната, където След минутка Соня и Лили щяха да вечерят. Спря се, загледан в силуетите на прегръщащите се Соня и Петя. Бръкна в джоба си и извади табакерата си. Не откъсвайки поглед от светлината, отмести придържащата пластина и бавно поднесе цигарата към устата си. Прибра табакерата във вътрешния джоб на сакото си и щракна със запалката. Чу съсъка от възпламеняващия се тютюн. Затвори очи и се отдаде на първата отровна глътка дим - онази, която всъщност не се вдишва, а просто предурпеждава тялото за предстоящите вдишвания смърт...
Отвори очи и издиша. На масата срещу него седеше Даниел и разсеяно ровеше из чинията с с ризотото си, гледайки Борис втренчено. Даниел не подозираше за предстоящите събития, но някак усещаше, че нощта ще е от важните. И как можеше да е иначе - той и Борис бяха в този бранш от твърде отдавна, за да има каквато и да е вероятност да са оцелели, без да имат усет за предстоящите важни събития. Те бяха сериозни мъже със сериозни задачи. Убийствата бяха една малка част от техните специалитети.
-Е, готов ли си? - попита Даниел.
-Не. Никога не можеш да се подготвиш за нещо подобно - добре знаеш. - отвърна с усмивка Борис.
-Знам. - каза Даниел и отпи от евтината бира. -Сега ще отидем у нас да преговорим и да се екипираме.
-Да. Само да си допуша.
-Добре.
Даниел извика сметката и плати като остави безличен бакшиш - достатъчно, че да не го запомнят като неприятен клиент и достатъчно, че да не го запомнят като твърде щедър. Достатъчно, че да не го запомнят. Облякоха се и излязоха. Даниел седна в колата си и подкани Борис да влезе. Вместо това, Борис се приведе към шофьорския прозорец и каза:
-Виж, свършил съм цигарите - ще прескоча до нас да си взема.
-Няма проблеми, имам два стека вкъщи. - рече Даниел с поприсвити вежди.
-Трябва да взема и нещо друго. Спокойно. Всичко е наред. Ти се прибирай и вади чертежите - идвам до 20 минути.
Даниел задържа погледа си върху Борис само миг повече от необходимото, сетне вдигна рамене: -Добре. Както кажеш.
Борис отиде в колата си и изчака Даниел да потегли. Гледа го, докато се отдалечи достатъчно, после се облегна назад и затвори очи.
-Трябва да го направиш. Знаеш го. Ще се мразиш цял живот, но няма друг начин.
Въздъхна и запали колата. Подкара я, но тръгна по обиколен маршрут - трябваше да мине пред всички CCTV камери, които бяха наоколо, покрай бензиностанции, банки и банкомати. Всичко беше сметнато до секунда.
Паркира пред дома си и отиде в клона на небезизвестната търговска верига хипермаркети, въпреки че кварталното павилионче беше точно до входа му - една камера повече. Дори беше следил смените на касиерите, за да може да мине при един свой познат, който работеше там.
Изчака дългата опашка.
-Здравей, Ники! Дай ми една кутия от моите! - каза и се усмихна широко.
-Само една? Да не ги спираш?
-Не. Просто днес нещо ме боли главата. Ще се прибирам, ще гледам новините и ще лягам.
-Ясно. Така - пет лева. - каза Николай и му подаде луксозна кутия цигари.
-Заповядай! И лека доработка!
-Благодаря! Поздрави вкъщи!
-Ще предам!
Борис излезе и се упъти към блока си. Свърна малко преди него и си хвана такси.
-Докъде? - попита шофьорът.
-Не знам точния адрес, но ще Ви упътвам.
-Ама няма да е за по-малко от седем лева. - каза позастаряващият и вмирисан таксиджия.
-Няма проблеми. - равнодушно рече Борис и се качи.
Прекара таксито по-най тихите и тъмни улички към жилището на Даниел. Слезе на две преки от него, подаде точно осем лева и обясни, че не обича натовареното движение. Смига на шофьора и се упъти към уединената и скришна квартира. Даниел беше избрал работното си място добре - в опасен квартал, за който на кметовете на града не им пукаше от няколко мандата. Без камери, без потенциални свидетели (е, имаше един случай преди време, но след него вече никой не смееше да свидетелства за каквото и да е), без собствено РПУ.
Качи се по стълбите и спря на площадката преди етажа на Даниел. Извади малкото херметично затворено медицинско шишенце, съдържащо неговата специална формула и го разклати. Извади спринцовката с другата ръка и отстрани пластмасовото покривало на иглата. Изтегли необходимото количество - механично, точно два милиграма повече от необходимото. Ръкавиците отдавна вече не му пречеха да го върши. Почука спринцовката и изтласка въздуха от нея, заедно с двата излишни милиграма. Върху салфетка - естествено, предварително подготвена. Прибра спринцовката в ръкава си, а всичко останало - по джобовете си. Изкачи последните стъпала и потропа на вратата на Даниел. Два пъти през малък интервал и два пъти през голям. Ако беше ползвал звънеца, няколко секунди по-късно във вратата и в главата му щеше да има по още една дупка. Даниел му отвори.
-Много се забави.
-Имаше опашка.
-Окей. Влизай. - каза Даниел и се обърна да включи лампата в антрето.
„Можеш ли да го направиш? Не - не е до можене - трябва...“
Борис поглади евтиното бюро и си дръпна от цигарата.
-Знаеш, че не остана какво да направя, Дани. Наистина ми се иска нещата да се бяха развили по друг начин. Години наред се опитвах, но не искахте да ме слушате. Сега е време за аргументите на силата. - Борис говореше с равен глас, без емоция - почти успокоително. -Колко време се знаем? Станаха 14 години. Били сме и врагове, оставяли сме си и живота в ръцете един на друг. Защо не пожела да ме чуеш за най-простото, но най-важно нещо? След малко ще можеш да говориш. Сега слушай. Знаеш, че не беше правилно. Умолявах те да постъпиш достойно - щях да те подкрепя и в двете ситуации. Но не и в тази. Не може да продължаваш да я излагаш на опасност по този начин, а и изобщо. За нея бях готов да изляза, а ти влезе, за да я имаш. Да я вземеш от мен. Сигурно се чудиш защо останах. Останах, за да мога да те пазя - за да имаш шанс да постъпиш правилно. Но не - вече десетилетие ти си добър в работата и лош в живота. Не разбираш ли, че вредим? Отнемаме живота на много повече хора, отколкото убиваме лично. Това трябва да спре. И началото на края е твоята смърт.
-Размисли и всичко ще бъде все едно последните 40 минути не са се случвали. Извади ме от проклетата вана! Не е късно!
-Напротив. Дори преди 5 години вече беше късно.
-Говориш глупости! Това съм аз, човече! Осъзнай се!
-Никога не е ставало въпрос за теб. Ти си без никаква тежест за мен. Важен си само за нея. И ще продължиш да бъдеш. Поне още няколко месеца. Докато не се откаже да те чака да се прибереш.
-Ще й причиниш това?! Чуй се!
-А какво би й причинил ти, когато те хванат?
-Не могат да ме хванат!
-Колко пъти съм те измъквал?
-Няма значение - вече мога и сам!
-Не - вече нищо не можеш. Избери си как.
-Идиот! Не можеш да ме убиеш!
-Мога и ще. Избери си как.
-Имаш жена и дете! Не може да продължаваш да искаш нея!
-О, да... Аз ги обичам безмерно. Но не мога да обичам никого, както обичам нея.
-Циник! Не може да ги ползваш като прикритие!
-А ти колко живота водиш?
-Глупости! Остави ме! Ще се махна! Обещавам!
-Казваш го, само защото ще умреш. Избери си как.
Борис и Даниел се спогледаха и заключиха погледите си.
-На стойката за дискове. Седмият отгоре-надолу. Пусни го. - каза Даниел примирено. Когато "Металика" зазвучаха, добави: -Пусни десетата.
При първите звуци на Unforgiven, Борис се усмихна: -Колко подходящо...
-Дай ми цигара.
-Да ти я запаля ли?
-Не - искам я цялата. Пък и съм доста сигурен, че не цигарите ще ме убият. - Борис винаги беше харесвал черната самоирония на приятеля си. Сега си спомни за всички гадости, които тя беше направила по-поносими. Но той трябваше да направи това, което трябваше да направи.
-Гладко острие. Аортата.
-След песента. Сега се приведи в мир.
-Добре.
Борис прибра фаса в джобния си пепелник при своя. Отиде в кухнята и взе удобен средно-широк нож с гладко острие. Върна се в стаята и го повъртя из ръцете си. Никога жертвите му нямаха възможност да избират. Той винаги избираше най-ефективното. В случая, Даниел му правеше услуга. Извади нова салфетка и избърса самотната сълза, която бавно оставяше лъскава диря по лицето му. Сложи си друг чифт ръкавици и облече дъждобрана на Дани - това щеше да го разсмее.
Върна се в банята, където Дани си тананикаше.
-Време е.
-След песента. - отвърна Даниел и продължи да си тананика. -И знаеш че не обичам да ми носиш дрехите. - Борис се усмихна. Даниел щеше да му липсва.
Песента свърши. Двамата отново сключиха погледи.
-Имам ли последни думи?
-Говори бързо.
-Животът ми беше хубав - не бих променил нищо, дори да можех. И се радвам, че ти ще ме изпратиш. Погрижи се за всичко... Знам, че ще го направиш и без да ти казвам, но... Знам, че не можеш да й кажеш, че я обичам, затова няма да те моля. Сега действай!
Борис се приведе над ваната. Опря ножа в гърдите на даниел - точно под гръдната кост - нагласи ъгъла. Не искаше да се мъчи - щеше да приключи за 3-4 секунди.
-Сбогом, Дани! Лек път, приятелю!
-Ще те чакам в ада!
-Добре, че не вярвам... -каза Борис и рязко натисна острието. Даниел се ококори, погледна в Борис. И умря.
-...но много ми се иска да те видя пак. Ще ми липсваш.
Борис се преоблече, като остави тялото на Даниел под студена течаща вода. После щеше да се оправи с трупа. Сега трябваше да се прибира. Взе ключовете от квартирата на Даниел, както и ключовете от колата.
Излезе от входа и натисна копчето за алармата - колата примига и той се насочи към нея. Докато посягаше към дръжката на шюфьорсата врата, нещо проблясна в стъклото. С възпитания от безброй тренировки и реални ситуации рефлекс на убиец, Борис замахна назад, като с това се отмести от линията на атаката, която успя да прецени за миг - само от отблясъка в стъклото. Улучи носа на неизвестния мъж и му изтръгна пистолета с другата ръка. Удари го в корема, повали го и насочи пистолета към лежащия си противник.
Борис не говореше, чакаше нападателят да заговори пръв.
-Идиот... -задъхано каза легналият. -Няма да ти се размине!
-Спести ми клишетата! Какво искаш?
-Искам да разбера за кого работиш. Както и партньорът ти.
-Нямам партньор.
-Следя ви от 2 дни. Борис и Даниел. Имената сигурно са фалшиви.
-Ти за кого работиш?
-Наведи се да ти покажа.
-Да не съм луд?
-Нямаш избор.
-Мога да те застрелям първо.
-Стиска ли ти?
Борис бръкна в сакото си и извади собствения си пистолет, чийто заглушител беше поставен.
-Да. -Борис натиснаспусъка три пъти, а тялото на легналия се разтресе от ударите. Борис се наведе и претърси неизвестния. Отвори портфейла му.
-Чудесно. Сега си имам и мъртво ченге...
В този момент кракът на простреляния подкоси Борис, който, падайки, си помисли: „Винаги проверявам за пулс. Днес не ми е ден.“. Видя как полицаят се пресяга към резервното си оръжие. Претърколи се и стреля два пъти в главата на приведения полицай.
-Бронираните жилетки за са страхливци. -измрънка Борис -А и що за глупак трябва да си, за да не доведеш подкрепление?
В този момент, Борис получи доста силен удар в бъбреците. Разпозна го мигновено - стоп-патрон. Не можеше да се съпротивлява на тялото си и падна, борейки се за въздух. Над него застана фигура. Борис чакаше това. Насили се да издиша, което му върна контрола върху тялото му и бързо стисна спусъка, насочвайки пистолета към главата на втория полицай. Не улучи. Улучи го във врата. Няколко секунди по-късно, Борис се измъкваше окървавен изпод трупа на втория полицай.
-Сега я втасах. Днес е един много скапан ден.
Завлече труповете в канавката. Хвърли каквото можа от дрехите си в един контейнер и го запали (Даниел винаги държеше туба бензин във багажника). Тогава си погледна часовника.
Припряно скочи в колата и забърза към къщи. Нямаше време да се мие сега.
С прибирането си, Борис се втурна в банята. Едва бе започнал да се чисти, когато Соня влезе...

Борис отиде до кофата и угаси цигарата си. Увери се че фасът не гори и го хвърли вътре. Точно както беше направил в онзи съдбовен ден. Обърна се и закрачи към колата си. Имаше много за вършене...

Автор: gogigagagagigo

А хлапакът, който беше избягал със запалката на Соня, си вървеше бавно и спокойно към вкъщи. Не я беше използвал - той не пушеше - просто му бяха казали да направи така. А с двайсет лева в джоба, човек можеше много добре да си похапне.
Не беше ял от много време, не можеше да си го позволи. Време бе да си вземе храна и да тича към мястото, което наричаше свой дом. Ставаше късно, а за малко момче с пари в джоба, бе опасно да е само навън. Всякакви банди върлуваха в квартала… Не, по-добре да не се прибира изобщо, да отиде до друга бърлога по-наблизо, на по-безопасно място, но за това ще мисли след малко - сега е време да си вземе нещо за ядене.
Сиракът влезе в малко магазинче, собственост на една позната на баща му, която сигурно щеше да нарича мама, ако дъртият не бе починал от рак преди малко повече от пет години. Не помнеше жената, която го бе родила - беше умряла при раждането, а живи роднини нямаше.
Продавачът го погледна и се усмихна:
- Калине, ти ли си?
- Да, господин Иванов, - отвърна момчето, и се усмихна.- Днес ще мога да Ви върна парите.
- Няма нужда, момчето ми. За мен беше удоволствие да ти помогна. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш да живееш при мен ? Знаеш, че те чувствам като син. Ето, купих ти яке. -каза старецът и извади един пакет от чантата си.
Господин Иванов беше най-добрият приятел на дядото на Калин и беше с десетина години по-стар от баща му. Хлапакът се усмихна и погледна с обич единствения човек, когото чувстваше близък на този свят, и затова и не можеше да му създава допълнителни грижи. Той си ги имаше достатъчно, дори и без да трябваше да му обръща внимание.
- Благодаря Ви много! Ще може ли един хляб, един салам и две ябълки, моля?- каза Калин и извади двайсетачката , която до този момент не беше пускал с лявата си ръка, от джоба си.
- Днес имаш пари да си ги платиш - усмихна се Иванов и му подаде храната.- а сега си сложи якето, че навън заваля.
- Благодаря, дядо!- прошепна Калин и си тръгна. Според него старецът беше заслужил това обръщение. За разлика от жената, която твърдеше, че обича и него, и баща му, но не ги погледна втори път, когато разбра, че баща му умира от рак.
- Няма защо, момчето ми- отвърна Христо Иванов и се зарадва, понеже го беше чул. Той наистина искаше Калин да дойде да живее при него, но малкият си имаше гордост и не трябваше да го притиска. След няколко месеца със сигурност щеше да го убеди да се премести при него, вместо да спи където намери.
Навън не просто валеше, ами се изсипваше порой. Калин се затича към спирката на метрото, където поне щеше да е на сухо и топло, пък и пейките бяха удобни.
След пет минути си купи билетче и влезе в гигантската подземна мрежа, в този лабиринт, който хората наричаха метро. Беше си намерил една ниша, която скри с плакат. Там спеше, винаги когато можеше да се промъкне покрай продавачката.
Когато се скри и намести удобно, се замисли защо всъщност продължаваше да отказва на стареца. Той го харесваше, радваше му се, пък и така нямаше да има нужда да се крие от социалните, които искаха да го набутат в дом за сираци… С тези мисли и унесен от ритъма на тракащите релси, той заспа, а в съня му се нижеха отминалите щастливи мигове - като онзи път, когато ловиха риба с баща си…
Няколко часа по-късно се събуди стреснат. Часовникът отброи третия час след полунощ. Днес беше Архангел Михаил. Една сълза се отрони по бузата на момчето - не беше плакал вече близо година, но винаги в този полумрак, спомените го блъскаха и му напомняха колко несправедлив бе светът…
Така и прекара останалата част от нощта. Сълзи отмиваха мръсотията по лицето му, сълзи отнемаха от тежестта на неговата орис…
Така и го намери и Борис, вдигна го и го отнесе обратно при Христо Иванов. А когато се почука на вратата му, Христо бе още буден. Притесняваше се за Калин, който бе сам навън в това студено и зловещо есенно време. Живеейки сам и с малко приятели, Христо въобще не се изненада като видя Борис да пристига. Калин спеше спокойно в силните му ръце и така и не се събуди, когато го съблякоха и сложиха да легне…
-Благодаря ти, Борисе. Наистина не разбирам как винаги го намираш, но ти благодаря. – рече старецът. - Сега вече ще мога да заспя.
-Няма защо, Христо, все още помня как ти направи същото за мен. Дошъл е моментът да послушам съвета ти и да се покрия. Тази задача ще ми е последната. След малко заминавам по работа. И… да, не минавай през площада утре…
Борис стана, прегърна чичо си, и излезе навън в пороя…

Автор: Търговецът на кристал

Прехвърли на ум всички задачи и му се искаше да вярва, че го прави с хладнокръвието, с което преговаряше списъка с покупки за Коледа някога. Винаги забравяше нещо, а Соня се преструваше, че се цупи, но накрая винаги успяваше да сътвори някое кулинарно чудо, а гафовете на неуслужливата му памет бяха великодушно отминавани с усмивка… и с глоба от няколко целувки. Точно толкова, че да не изгори кулинарното чудо във фурната. Но, трябва да признаем, в онези години въпросните чудеса винаги бяха порядъчно изпечени… Понякога Соня се питаше дали тая история със забравянето на разни дреболии не бе умишлено превърната от Борис в една мъничка традиция – но май и не искаше да знае. Борис пък, от своя страна, не искаше да помни. Каква лоша шега му изигра съдбата – тогава се правеше, че забравя, сега се опитваше да не си спомня. Защото тогава като че бе щастлив – а щастието бе опасно за неговата професия. Даваше измамното усещане за сигурност, а дори и само миг подобно самодоволство можеше да му коства живота.
Тази нощ обаче нямаше коледни чудеса и той не биваше да забравя нищо от списъка. Започна да отмята лицата, местата… проигра мислено сцената и подреди в ума си нужния реквизит. Трябваше да действа бързо, защото когато навън се съмнеше, адската машина, която сам бе създал, щеше да се задейства и тогава щеше да е твърде късно да ги спаси. За миг съжали, че нямаше да може да им обясни – че Соня вероятно нямаше да му даде шанс да говори, а Лили нямаше да го разбере. Но може би така бе по-добре – ако го презираха, ако се страхуваха от него, вероятно щяха да са в безопасност. Пък и нямаше да тъжат за него, ако планът се объркаше.
Точно в тоя миг, малко след 4 сутринта, когато нощта е най-тъмна, а демоните в душите и вън от тях върлуват на свобода, когато човек чувства всяка физическа болка най-силно, Борис разбра, че това не са поредните измислици, предназначени да държат човешките бесове заключени в домовете по това нечовешко време от денонощието. Небето се раздираше от светкавици, сърцето му се раздираше от мъка, но и едното, и другото знаеха, че това е единственият път към пречистването. Да, Борис можеше да бъде добър баща – и ако можеше да върне времето назад, нямаше да му пука нито за Даниел, нито за оная пачавра. Щеше да му остави кутия цигари, кутия кондоми и добри пожелания, да затвори вратата зад себе си и да остави двамата бъдещи влюбени да танцуват под звуците на Unforgiven. Won’t see what might have been, what I’ve felt, what I’ve known… А той щеше да се прибере у дома, да прегърне жена си, да потърси с пръсти онази точка на тила й – там, точно под косата – болката там я винаги я подсещаше, че се е преуморила. Ръцете, които някога бяха чупили вратове с почти престъпна лекота, щяха да я масажират с толкова нежност, че да усети желанието им да отнемат всяка болка, всеки страх… Соня щеше да опита да се измъкне от прегръдката му, защото Лили бе в съседната стая – будна и твърде любопитна. А Борис щеше да постави показалеца си между своите устни и нейните, да оформи едно безгласно „Шшшт!”, да целуне бързо връхчето на носа й и да я остави за миг, в който щеше да пусне видеото и да връчи на Лили дистанционното, благодарен на Дисни, Дриймуъркс и всички добри хора, които се грижеха така добре за любовния му живот. В същия кратък миг, Соня щеше да се пита с какво е заслужила всичкото това щастие, а когато Борис поставеше ръце върху раменете й и я обърнеше към себе си, в очите му нямаше да има въпроси. Само отговори.
Това обаче бе минало – и онзи следобед нямаше нежност, нямаше страст, нито анимационни филми. Кръв по ръцете му. Кръв, кръв, кръв! И още… дори водата, с която се миеше, изглеждаше червена – кръвта се отрази за миг и в очите на Соня, смесвайки се с ужаса й, когато го видя. И никога повече нямаше следобеди, пълни с отговори.
Заради тоя неслучил се спомен, Борис трябваше да я види веднага. Съжали, че не я е предупредил по-рано, но нямаше време за слабост – и без това обещанието за любов, останало в миналото, бе опустошило съзнанието му. Като кошмар, който сънуваше буден – отново и отново. Трябваше да действа бързо – имаше време за още един, вероятно последен, подарък към своите две дами.
- Соня, извинявай, събудих ли те? – по дяволите, разбира се, че я събуди, идиот такъв. Давай по същество. – Слушай, не искам да се плашиш, моля те. Трябва да събереш малко дрехи – свои и на Лили и до час трябва да сте готови за път. Не, един час е много. Ще бъда пред нас… аааа… пред вас след 45 минути. Събуди и Петя, кажи й да се стяга.
- Борис? Борисе, спри, моля те, поеми си дъх. Какво се е случило? - Соня вече бе напълно будна и кошмарите, които и тя сънуваше наяве някога, започваха да се връщат. – Нали тази вечер ще се видим, какъв багаж, какво става?
Гласът й преминаваше във фалцет.
- Соня. – Борис пое дълбоко въздух и опита да говори спокойно. – Ще го кажа само веднъж. Обичам ви. И теб, и Лили. Обичам те, Соня. Не те карам да ми вярваш – едва ли бих могъл. Но днес двете с малката не трябва да бъдете в града. Чакай ме, идвам.
И затвори. Изтича до близкия булевард и спря такси – даде на шофьора своя адрес, остави му някаква сума, която трябваше да е повече от достатъчна и изхвърча от колата. Трябваше да му пука, че може да направи впечатление, но мисълта му бе ангажирана само с едно. Ето защо Соня и Лили бяха опасни за него точно толкова, колкото и той – за тях. Това трябваше да приключи.
40 минути по-късно бе паркирал колата си пред къщата, която някога наричаше свой дом. Взе саковете, метна ги в багажника и нареди на Соня да даде ключовете за своята кола на Петя, за да може тя да ги следва. Взе Лили в прегръдките си - детето дремеше и главата му клюмна в извивката на врата на Борис. Там беше топличко, не валеше, а обикновено миришеше толкова хубаво! В момента ароматът бе просто страх и последно усилие, преди усещането за обреченост да го обземе, но спящото дете нямаше как да си даде сметка за това.
Три часа по-късно градът се събуждаше. Улиците бяха мокри, а трамваите дрънчаха оглушително. Борис вървеше към квартирата и се опитваше да се отърси от вкуса на сънените устни, които някак случайно се срещнаха с неговите по-рано сутринта; да пропъди спомена за онова, което видя в очите на Соня на раздяла, защото то бе по-опасно от надежда. Бе прошка.

Автор: Лорд Носферату

Калните му стъпки изпращаха едва доловимо ехо из тихия квартал. Борис обичаше тези ранни часове. Нощните птици вече се бяха прибрали по домовете си, а дневните едва сега отваряха очи под меките си завивки. Всичко беше празно и чисто. Образно казано. Знаеше какво предстои днес и се опита да се наслади за последен път на пробуждащия се град. Искаше му се да задържи този миг, да живее само в него и всичките му грижи - настоящи и предстоящи - да се стопят в някоя локва до тротоара. Но знаеше, че не може. Вече беше задействал плана и беше по-добре да го довърши. Трябваше да се измъкне от хватката на досегашния си живот. Знаеше правилата. Влизаш с кръв, излизаш с кръв.
Предупреди Христо да не ходи на площада днес. Добрият човечец заслужаваше да се радва на оставащите си години. Изпрати Соня извън града. Не беше наложително, но не можеше да рискува. Някой можеше да го свърже с нея, а не можеше да й причини това. Още по-малко на детето. Остави устройството на вилата, за да може да се завърне там. Калин също си беше свършил работата. Борис предполагаше, че подозира нещо, но докато това бяха само подозрения, детето не беше в опасност. И докато прехвърляше всичко в главата си за пореден път, краката му го бяха отвели на мястото.
Площадът. Скоро щеше да е неузнаваем, а с малко късмет Борис нямаше да сподели съдбата му. Продължи още малко и няколко улици по-натам влезе в един невзрачен вход. Запъти се към мазето. Стигна до последната врата, отвори я с ключето, което беше по-скоро шперц, и пристъпи в тъмното. Плащаше на кооперацията символичен наем под символично име и за символично помещение. Но може би в къщата не беше останал никой, който да помни, че навремето точно тази стаичка е водела към канализацията на града. Тази все по-заплитаща се мрежа от тунели, тръби, проходчета, нишички и дупки, върху която градът все някак успяваше да се задържи. До днес.
Борис светна лампата и се вгледа в коридора, който зееше зад наскоро бутнатата от него стена. Взе фенера и с уверени крачки потъна в съвременните катакомби. Отново стигна до площада, макар и малко под него. Тук два големи тунела вървяха успоредно и всъщност целият площад се крепеше на стената помежду им, в която вече имаше не една и две дупки. Борис се беше погрижил да я отслаби достатъчно. Малкият беше донесъл чантата, както му беше указано. Явно не я беше отварял, защото ципът още беше запечатан. Отгоре издрънча трамвай и от тавана се посипа прах. Това щеше да стане рано или късно, помисли си Борис, дори и без неговата намеса. Той едва ли не правеше услуга на града.
Взе детонатора от чантата, увери се още веднъж, че всичко е наред. Малката бомба. Надписчето “Тук почивам аз” на стената, в случай, че умре. Тесният тунел за бягството, в случай, че оживее. Пакетът по-навътре в него, отново доставен от Калин. Това беше. Не можеше повече да отлага. Излезе отново на улицата, изпи един последен чай в близкото кафене и тръгна към площада. Там вече подиумът беше издигнат и се събираха хора. Полицаите бяха оградили всичко и се правеха, че проверяват влизащите. Борис нямаше проблем да вкара детонатора, като го скри в чорапа си. Влезе сред хората и се запъти наляво към едно от дръвчетата. Когато стигна до него, тръгна надясно, към центъра на тълпата. Шест, седем, осем... Спря. Извади ключовете си и клекна сякаш ще си връзва обувката, но вместо това подпря една от плочите, белязана с три дъвки. Повдигна я, извади малкия пистолет, който сам бе скрил под нея и бързо го прибра в джоба на якето си. Извади и детонатора и се изправи. Зачака. Скоро щеше да види последната си мишена. Мазен политик, който може би щеше да стане и кмет.
Но това не беше политическа поръчка, въпреки, че щеше да прилича на такава. Не, това беше лично. Малцина знаеха точно какво се криеше зад тази, обещаваща всичко, усмивка. Този човек имаше пръст в едни от най-черните и най-тайните сделки в престъпните кръгове. Беше навредил на много хора. Той беше и виновният сега бившите колеги на Борис да го търсят. Смъртта му щеше да зарадва много хора, но щеше да разгневи други. Затова и този път беше специален. Този път и Борис щеше да умре.
Ето го. Борис го остави да говори няколко минути, докато охранителите се успокоят и отпуснат. Сложи лявата си ръка, още държаща детонатора, в джоба си. С дясната бръкна в якето, извади пистолета от плика и се приготви. Всичко щеше да се нареди. И моментът дойде със звука на приближаващия трамвай. Едно движение, един изстрел, една рана, един отнет живот. Както го учеха навремето. Докато трупът още падаше и около Борис все още имаше хора, той натисна детонатора. И Земята се разтресе и тревогата се вкопчи в сърцата на всички, дори на тези, които си позволиха миг надежда, че това е от трамвая.
За секунда сякаш площадът се надигна, но Борис знаеше, че бомбата е слаба. Всичко пропадна, а той сграбчи най-близкият до него човек и се опита да го измести под себе си. За всеки случай. След хаоса и грохота, които сякаш продължиха цели минути, Борис отвори очи. Беше отново в каналите. Около него се чуваха стенания и викове. Навсякъде имаше прах, отломки и едва мърдащи тела. Някои не мърдаха. Борис се изправи и усети силна болка в десния крак. Опасяваше се, че и това може да стане, но поне раната не му пречеше да ходи. Видя небето над себе си. Още никой не се престрашаваше да надникне в кратера, който до скоро беше площад. Видя останките от подиума в единия край на дупката и с накуцване се отправи към другия. Тунелчето, по което щеше да избяга, беше достатъчно далеч, за да не бъде затрупано. Влезе в него и взе сака, оставен от Калин. Чист кат дрехи, пари, документи, телефон, аптечка. Борис грабна раницата и закуцука по миризливия проход. Знаеше, че няма да заблуди когото трябва с това малко представление. Но щеше да ги забави достатъчно.

Това са авторите - мисля, че си ги спомних правилно. Ако съм объркала нещо, моля да ме поправите. Не помня само кой писа глава 3, дано се обади, за да го добавя и него (подозирам Norwegian Wood, но не съм сигурна).
И благодаря на Носферату за изключително активното участие в редакцията на текстовете. Успех със следващото подобно начинание.