Това е тема, в която човек може да разкаже за себе си. Нека ви дам пример как се прави това:
Ще започна краткия си разказ от момента, в който напуснах рая с брата Архангел Сатанаил, но престъпвайки от светлина в тъмнина, аз спрях и оставих ангелите да се отдалечат. Точно на границата на рая и ада реших да построя крепост, която да пази "доброто" от "злото" и сътворих идеология на запазване на божествената искра в душата, дори когато тя (душата) броди из тъмнина. Привлякох други бивши ангели към идеята и в резултат се скарахме - доста естествен резултат, но това беше прецедент за мен, защото в рая няма спорове... Аз все още обичах братята си и една част от мен се откъсна, за да остане с тях, но друга част от мен създаде ново общество с нова култура и идеология- разчитахме на прикритост и неутралност. Така се появи първото ми познато раздвоение между позитивното и неутралното отношение, като сърцето ми клонеше ту към едното, ту към другото, но накрая взех категоричното решение да съм неутрален спрямо външния свят, но да съм позитивен към братята си и към корените си в рая. За съжаление, тъй като не бях добре запознат с природата на мрака, загубих братята си, а с тях и позитивната си настройка- станах неутрален, заради което се започна агресията ми. Първата ми агресия беше бързо овладяна от разни бродещи души, които ме облъчиха със силна позитивна енергия и аз започнах да страдам от ужасяваща носталгия по изгубеното, след което ме стовариха в рая, където исках да ме погребат, но вместо това ми дадоха една благословия с променлив характер, в зависимост от състоянието на духа ми, след което ме пратиха в ада под прикритие на нещо като бандит, като задачата ми беше да намирам души, които са добри и да ги измъквам от ада, закарвайки ги до рая, където да се реабилитират в старото общество. За съжаление, колкото и да се стараех в делата си, повечето души, които трябваше да спася, просто биваха ранявани от мрака прекалено много по време на преходите и успеваемостта на заниманието ми никога нямаше шанс да бъде висока. Във връзка със задачата ми, реших да създам малко царство някъде из ада, в което да събирам по-добрите души и да ги подготвям за прехода към рая, така че да могат те сами да го извървят и да оцелеят, без да им помагам по пътя. Оказа се, че макар да се опитвам да съм приятелски настроен, явно прекалено много от способностите ми да бъда истински приятел се бяха изгубили през периода, през който изгубих братята си съидейници.
Моето ново царство беше като окото на ураган, в което е спокойствие, душите се учеха на търпение, вяра, усърдие, рационализъм тогава, когато емоцията напира. С времето много промени настъпиха и царството беше многократно разрушавано и изграждано наново- на други места, с други души. В момента владенията си наричам "империята", която обединява едни бандитски земи из покрайнините на ада, близо до тук. Интересът към моите планети е много нисък, защото населението им има слава на неконтрулируема сган, но откакто аз съм им единен владетел, те заимаха множество причини да се сплотят, може би една от тях е драстично намалелият им брой- следствие от още по-драстичната ми антихуманна политика на геноцид и на създаване и подпомагане на религиозна нетърпимост. Целта ми е колкото се може повече души да се прочистят от крайния егоизъм, който ги е обладал...
Бъдещето на империята крие опасността мисията ми да бъде успешна, защото тогава планетите ми ще станат привлекателна цел за някое по-голямо зло от мен, което няма да изтезава хората заради болни амбиции, а просто за кеф.

Малко по-скромно от един предишен коментар върху твой пост със същата тематика, но с уговорката, че споделям съдържанието и обема на въпросния коментар:

Знаех си аз...