|
Трудното възприемане на вечната любов произлиза от начина на мислене, който казва така: любовта е нещо, което се случва и нямаме власт над нея, което я прави първа приятелка на съдбата... Разбира се, че можеш да се оставиш на чувствата ти да те водят, но това не потвърждава тяхната всевластна природа, а само демострира нежеланието ти да водиш вътрешни конфликти, защото по принцип е неприятно. Но, нищо в горните идеи не предлага доказателство за принципното превъзходство на любовта пред човешкия ум. В частни случаи- разбира се, но по принцип- защо да слагаме хората под общ знаменател или с други думи колко процента от хората като се влюбят признават чувствата си пред себе си и след това си налагат по силата на волята си, че тези чувства трябва да умрат на всяка цена? Нека предложа думи за клетва: "Обичам този човек с цялото си сърце, защото внася добро у мен, както и аз у него; защото ме води по пътища, по които не бих могъл да вървя сам и ми разкрива светове, които не бих могъл да открия сам и аз правя същото за него; обичам го, защото е онова, което не мога да бъда, но и към което се стремя, не от алчност и изгода, а от замечтаност в идеала; обичам го, като сътворен от моя блян, но появил се в живота ми преди да забленувам, дал искрата, която да запали огнени копнежи, неутихващи ни в студ и самота, ни в премеждия и несгоди; обичам го с цялото си сърце и когато в живота побеждавам, посвещевам всички победи на него, а най-голямата ми победа е моята любов към него и му я посвещавам, надявайки се това да е вечно както природата и звездите на небето. Обичам и ще обичам... обичам, но губя сили; губя сили, защото е време за раздяла; не е този човек, човекът в когото влюбих се първоначално; обричам го да броди надалеч от мен, да не вижда ме в никой ден, защото аз не съм негово имане; любов искрена и пламенна не умира изведнъж, но дави се ужасно в мрака на злостта; не ще е весел никой ден, когато няма го до мен, но всяко недоволство, изпитано от мен, на него аз ще посветя и нищо никак из бъдеще не ще му простя, а помоли ли за помощ, само на него не ще подам ръка; толкова, колкото се полага, се получава, а той, който ме ограби от собствената ми любов, която в ръцете му поднесох- на него нищо никога на сетне не ще се подари; който най-голямо съкровище получи и го занемари, той вечно ще има дълг към правдата неплатен и не ще го изплати без усилие и без покаяние; всеки дар, що бъде взет и после похабен, той не изживява живота си, за който е бил създаден, а създателят му плаче- на прахосникът това е грях неосъзнат, защото не знае как да оценява по достойнство и по заслуга; а всеки, който плаче, не трябва да показва, а да скрие и да каже, че му е леко и добре, та двойно да бъде изпитанието за душата на прахосника, когато трябва сам да разбере що за дело е извършил и да се отчая и покае преди края на дните си; мисията на твореца на любов е дава, но има силата и да отнема- винаги, когато обичаният се превърне в предател и любовта атакува с грозни думи и дела, сякаш върху картина шедьовър кофа с боя излива, скривайки всяка нейна предишна красота и всяко движение, емоция, финес и вдъхновение на великия създател, защото човекът, колкото и обикновен- когато твори, става велик за миг или за повече; всеки, който е бил дарен с искрена и неутихваща любов и погледне с пренебрежение към дара си, обижда не просто човек, а въплъщението на божествено превъзхождащата нас природна сила и в името на висшата сила, детронирам онзи, що владя до днес сърцето ми, отнемам трофея от ръцете му и го вкаменявам и чупя на хиляди парченца- всички до едно ще ми се кланят като новия им господар, а когото обичам съм преди- не ще се появява като спомен блед дори, сърцето ми не ще тупти за друг, освен за мен, докато не реша промени; аз творец съм си и заслужавам да владея и да царувам над всичко що от мене произлиза; няма сила, по-голяма в мен от моето решение, а на любовта ми цената ще расте от ден на ден без никакви лимити- и ако някой намира трудност до сърцето ми да стигне- нека се реши- да преодкрие човешките достойнства в себе си и да ги докажа пред света или да забрави, че бил съм аз някога човек- с желания и слабости, от които да намира полза; нека не е алчността ми вечна и нека гордостта ми се сломи, когато истинската ми мечта из мрака на ядове безброй се появи; нека отнеме тя нестихващата ярост към слабостта и към примиренческите влечения и ме вдъхнови за мир и за спокойствие не по-малко ценни от силата на решителността и от тогава в симбиоза в мен да живеят обичта и желанията за свободни чувства до момента на тяхното сливане- тогава, когато свободата на любовта ми ще се реализира чрез любовта ми към нея." С две думи съкратих един много по-дълъг, сложен, обхватен и т.н. вътрешен монолог, който непрекъснато върви до голяма степен подсъзнателно в ума на човек, който се врича в любов и отрича любовта си. Ако приемем, че такъв монолог съществува и че любовта е нещо, което може да се твори и да се унищожава (дори ако това означава отнемане на някого способността или дори правото да обича, чрез крайни мерки като екзекуция на част от честта и достойнтвото), то напълно се подразбира съществуването на вечната любов, дотолкова доколкото съществува решителността на човека да следва едно решение вечно и разбира се влюбените винаги да се съобразяват един с друг- признаци на уважение, което е свързано със себеуважението, което пък е изискване за изпитване на любов, затова защото за да почувстваш, че примерно желаеш някого, че го обичаш и т.н., то трябва в някаква минимална степен да считаш, че заслужаваш това и че той го заслужава. Не можеш да обичаш някого имайки го за по-малко от изпражнение на мекотело, оценявайки себе си като по-малко от зловредна бактерия, живееща в подобна среда. Хора с такива разбираня за себе си се самоубиват по принцип. Истината за убиването на любовта у един човек е много рисково начинание, защото загубата на воля за живот на същия този човек е зависима от това колко процента от волята му за живот е посветена на любовта му. Има една критична граница при която човек не е в състояние да мотивира дори туптенето на сърцето си. И всичките тези решения, като "обич или не", "живот или не" се вземат в мозъка на човека. Ако хората можеха да разберат от раз колко са им ценни мозъците, никой нямаше да се напива и да тъпее по цели дни, вместо да вземе да прочете някоя книга и да научи нещо полезно, упражнявайки си мисленето. Чувстването минава по същия път- учи се, упражнява се. Любов, омраза или каквото ще да е чувство, може да се предизвика по силата на волята. Ако чувството е инстинкт, който може да се провокира само от външен фактор, то спокойно споделям, че човек има силата волево да предизвиква дори халюцинации в ума си, напълно съзнателно, за да отключи който си иска инстинкт и да мотивира някаква напълно мотивирана и недотам съзнателна реакция на организма. Един по-широк поглед над чувствата разкрива необятни възможности, но разбира се, генетичният материал, с който разполагаме, все още не е култивиран за наша изгода, затова сме толкова слабо мотивирани в живота, че повечето от нас не успяват дори да осмислят до къде може да достигне мотивацията им.
_________________ Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец (Мат. 5:48).
|