ИМА!

Брей, какво общо имам с края на света?

много

Знаех си, че за всичко съм виновна

Сега си мисля, че има..но знам ли звучи наивно.

Има вечна любов!
Може да обичаш нещо вечно, но не трябва да е човек.
Все пак кой беше казал - опознаеш ли един човек не може да не го намразиш.

Не мисля. Любовта се развива във времето, не мисля, че може вечно да е такава, каквато е в началото. После става различна и вече не е точно любов,а много други ценни и хубави неща...

глътни няколко пеперуди и после ще я почувстваш отново
любовта се гради върху малките неща ен само върху началното привличане, любовта е в душата, не в половите органи

Не става дума за физическо привличане, а за това, че самото чувство "любов" се променя, че в началото наричаш любов едно чувство, а по-късно със същото име наричаш друго чувство, което е не по-малко хубаво, но просто е различно.

Не е различно. Усещаш го различно заради утихването на хормоните.

Трудното възприемане на вечната любов произлиза от начина на мислене, който казва така: любовта е нещо, което се случва и нямаме власт над нея, което я прави първа приятелка на съдбата...
Разбира се, че можеш да се оставиш на чувствата ти да те водят, но това не потвърждава тяхната всевластна природа, а само демострира нежеланието ти да водиш вътрешни конфликти, защото по принцип е неприятно.
Но, нищо в горните идеи не предлага доказателство за принципното превъзходство на любовта пред човешкия ум. В частни случаи- разбира се, но по принцип- защо да слагаме хората под общ знаменател или с други думи колко процента от хората като се влюбят признават чувствата си пред себе си и след това си налагат по силата на волята си, че тези чувства трябва да умрат на всяка цена? Нека предложа думи за клетва: "Обичам този човек с цялото си сърце, защото внася добро у мен, както и аз у него; защото ме води по пътища, по които не бих могъл да вървя сам и ми разкрива светове, които не бих могъл да открия сам и аз правя същото за него; обичам го, защото е онова, което не мога да бъда, но и към което се стремя, не от алчност и изгода, а от замечтаност в идеала; обичам го, като сътворен от моя блян, но появил се в живота ми преди да забленувам, дал искрата, която да запали огнени копнежи, неутихващи ни в студ и самота, ни в премеждия и несгоди; обичам го с цялото си сърце и когато в живота побеждавам, посвещевам всички победи на него, а най-голямата ми победа е моята любов към него и му я посвещавам, надявайки се това да е вечно както природата и звездите на небето. Обичам и ще обичам... обичам, но губя сили; губя сили, защото е време за раздяла; не е този човек, човекът в когото влюбих се първоначално; обричам го да броди надалеч от мен, да не вижда ме в никой ден, защото аз не съм негово имане; любов искрена и пламенна не умира изведнъж, но дави се ужасно в мрака на злостта; не ще е весел никой ден, когато няма го до мен, но всяко недоволство, изпитано от мен, на него аз ще посветя и нищо никак из бъдеще не ще му простя, а помоли ли за помощ, само на него не ще подам ръка; толкова, колкото се полага, се получава, а той, който ме ограби от собствената ми любов, която в ръцете му поднесох- на него нищо никога на сетне не ще се подари; който най-голямо съкровище получи и го занемари, той вечно ще има дълг към правдата неплатен и не ще го изплати без усилие и без покаяние; всеки дар, що бъде взет и после похабен, той не изживява живота си, за който е бил създаден, а създателят му плаче- на прахосникът това е грях неосъзнат, защото не знае как да оценява по достойнство и по заслуга; а всеки, който плаче, не трябва да показва, а да скрие и да каже, че му е леко и добре, та двойно да бъде изпитанието за душата на прахосника, когато трябва сам да разбере що за дело е извършил и да се отчая и покае преди края на дните си; мисията на твореца на любов е дава, но има силата и да отнема- винаги, когато обичаният се превърне в предател и любовта атакува с грозни думи и дела, сякаш върху картина шедьовър кофа с боя излива, скривайки всяка нейна предишна красота и всяко движение, емоция, финес и вдъхновение на великия създател, защото човекът, колкото и обикновен- когато твори, става велик за миг или за повече; всеки, който е бил дарен с искрена и неутихваща любов и погледне с пренебрежение към дара си, обижда не просто човек, а въплъщението на божествено превъзхождащата нас природна сила и в името на висшата сила, детронирам онзи, що владя до днес сърцето ми, отнемам трофея от ръцете му и го вкаменявам и чупя на хиляди парченца- всички до едно ще ми се кланят като новия им господар, а когото обичам съм преди- не ще се появява като спомен блед дори, сърцето ми не ще тупти за друг, освен за мен, докато не реша промени; аз творец съм си и заслужавам да владея и да царувам над всичко що от мене произлиза; няма сила, по-голяма в мен от моето решение, а на любовта ми цената ще расте от ден на ден без никакви лимити- и ако някой намира трудност до сърцето ми да стигне- нека се реши- да преодкрие човешките достойнства в себе си и да ги докажа пред света или да забрави, че бил съм аз някога човек- с желания и слабости, от които да намира полза; нека не е алчността ми вечна и нека гордостта ми се сломи, когато истинската ми мечта из мрака на ядове безброй се появи; нека отнеме тя нестихващата ярост към слабостта и към примиренческите влечения и ме вдъхнови за мир и за спокойствие не по-малко ценни от силата на решителността и от тогава в симбиоза в мен да живеят обичта и желанията за свободни чувства до момента на тяхното сливане- тогава, когато свободата на любовта ми ще се реализира чрез любовта ми към нея."
С две думи съкратих един много по-дълъг, сложен, обхватен и т.н. вътрешен монолог, който непрекъснато върви до голяма степен подсъзнателно в ума на човек, който се врича в любов и отрича любовта си.
Ако приемем, че такъв монолог съществува и че любовта е нещо, което може да се твори и да се унищожава (дори ако това означава отнемане на някого способността или дори правото да обича, чрез крайни мерки като екзекуция на част от честта и достойнтвото), то напълно се подразбира съществуването на вечната любов, дотолкова доколкото съществува решителността на човека да следва едно решение вечно и разбира се влюбените винаги да се съобразяват един с друг- признаци на уважение, което е свързано със себеуважението, което пък е изискване за изпитване на любов, затова защото за да почувстваш, че примерно желаеш някого, че го обичаш и т.н., то трябва в някаква минимална степен да считаш, че заслужаваш това и че той го заслужава. Не можеш да обичаш някого имайки го за по-малко от изпражнение на мекотело, оценявайки себе си като по-малко от зловредна бактерия, живееща в подобна среда. Хора с такива разбираня за себе си се самоубиват по принцип. Истината за убиването на любовта у един човек е много рисково начинание, защото загубата на воля за живот на същия този човек е зависима от това колко процента от волята му за живот е посветена на любовта му. Има една критична граница при която човек не е в състояние да мотивира дори туптенето на сърцето си. И всичките тези решения, като "обич или не", "живот или не" се вземат в мозъка на човека. Ако хората можеха да разберат от раз колко са им ценни мозъците, никой нямаше да се напива и да тъпее по цели дни, вместо да вземе да прочете някоя книга и да научи нещо полезно, упражнявайки си мисленето. Чувстването минава по същия път- учи се, упражнява се. Любов, омраза или каквото ще да е чувство, може да се предизвика по силата на волята. Ако чувството е инстинкт, който може да се провокира само от външен фактор, то спокойно споделям, че човек има силата волево да предизвиква дори халюцинации в ума си, напълно съзнателно, за да отключи който си иска инстинкт и да мотивира някаква напълно мотивирана и недотам съзнателна реакция на организма. Един по-широк поглед над чувствата разкрива необятни възможности, но разбира се, генетичният материал, с който разполагаме, все още не е култивиран за наша изгода, затова сме толкова слабо мотивирани в живота, че повечето от нас не успяват дори да осмислят до къде може да достигне мотивацията им.

And here we go again...

В подкрепа на Кристо искам да спомена някои неща за представата на човека за вечността. Пример- Рая. Вечен и спокоен живот, технологично съвършенство, изобилствие на всички блага, нищо не ти липсва, получаваш уважение и обич от мнозина, изпитваш сигурност в лидерите и твои защитници... НО ти не си лидер, ти не си защитник, ти не си откривател на някакви новости, не си ... всъщност за това какво си в Рая може да се напише 1 страница, а за това, което не си в Рая- поредица от книги. Защото Идеалът на повечето хора за това как искат да живеят се свежда до това да са спокойни, защитени, обичани и да получават всякакви блага на готово, оставайки им да се забавляват с любимите хора непрекъснато.
Какъв е идеалът за вечната любов? Не е ли същият- тя се възприема едва ли не като нещо, което ще слезне от небето, като някаква съдбоносна благословия и ще обедини двама души във вечно взаимодействие от най-съвършен тип, единствен вид в този тип, тоест любовта е отделна категория и не се възприема като обикновено чувство, а по-скоро като нещо извън рамките на категоризиране.
Но аз се опитвам да защитя тезата, че човекът, макар да идеализира чрез основаване винаги на спокойствие и континуитет, той е способен да прави друго. Ако само се осъзнае, човекът, ще разбере колко далеч са идеалите му от това, което той иска да прави в сърцето си. Истинските пориви на човека не са свързани със спокойствие, защитеност, стабилност и т.н., това са майчини инстинкти. Това не може да е идеал на един воин, на един човек, който е усетил тръпката на живота на ръба на острието. Нищо не действа като адреналина, нищо не променя човека както това той да бъде шокиран, да бъде докаран до резки преобръщания на емоционалния му свят. Ако някой иска да живее във "вечен мир" и във "вечна любов", ще му кажа, че не осъзнава какво говори, защото който осъзнава и истински го иска и вярва- логиката е Раят да го прибере при себе си. Очевидно е, че хората като цяло не са се набесували, но на всичкото отгоре не дават никакви признаци, че ще се кротнат- напротив, алчността например царува със същата сила, с която е царувала и по-рано. И то да беше само алчност врагът на спокойствието и на "земния рай". Врагът на тукашния рай е човекът в неговата човешка същност и затова освен ако не престанем да бъдем хора, няма как да имаме вечно влюбени вървящи масово по улиците- хора, които нищо, освен смъртта не може да раздели.
В заключение ще кажа... иди говори за вечност и спокойствие на човек, който се занимава с екстремни спортове. Много ценни отговори можеш да получиш и да преосмислиш позицията си относно идеала си за Райско съвършенство и близката по идеализиране- вечна любов.

Много точен пост!

Вярвам , че има!