|
Ивайло Дичев прави внимателен анализ на явлението ГЕРБ и причината за него - Бойко Борисов.
Ивайло Дичев
в. СЕГА
Доксокрация, властта на мнението
Накъде върви демокрацията, когато мимолетното мнение незабавно получава публичен израз
Можем да кажем, че г-н Бойко Борисов е първият завършен медийно-социологически артефакт. Ето как протече политическата му кариера до тук: той мълчи, сърди се на журналистите, отказва да дава изявления, сондьорите обаче упорито питат: "Бихте ли гласували за партия, оглавявана от Бойко Борисов, ако такава би имало"? После публикуват разноцветни торти и комини, поставяйки го между реално съществуващите партии като вече съществуващ факт. След дълги дискусии, хипотези и контра-хипотези почвата е подготвена, съспенсът е доведен до край и артефактът се появява, целият в бяло.
Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против г-н Борисов и не искам да се изказвам за качествата му преди да е извършил някакви по-определени неща като кмет, политически лидер или какъвто реши да бъде. В известен смисъл дори е симпатичен здравият разум, който той проявява на фона на родния политически абсурдизъм.
Чуденето ми е за това, какво става с демокрацията в един свят, когато мимолетното мнение (докса) може да получава незабавен публичен израз. Доксата се домогва до власт, демокрацията става в доксокрация. Не власт на народа или гражданите, защото въпросното мнение ние не изразяваме на площада, не като личности, които отговарят за позициите с името си, не във видими публични сдружения, а
анонимно пред други анонимни анкетьори,
където то се превръща в парченце от съответната торта или комин. Утре настроението ни се променя, казваме друго и никой не ни търси отговорност. Такъв е принципът на сондажите, те ме обследват като обект, не като субект.
В това разбира се има доза манипулация. Маркетинговото проучване на политическия пазар идентифицира някаква потребност, но заедно с това й дава определено име, форматира я - накрая остава съответният реален политик да се намести в така построената рамка. Представете си например, че българските сондьори почнат упорито да ни питат как бихме се отнесли към партия, оглавена от Бил Гейтс.
Представяте ли си? Като развърти тук едни виртуални работи - ставаме една Силиконова планина, Севлиево до Севлиево... И ето ви потенциална подкрепа от Х%. Почват да публикуват данната и да я обсъждат, едни са за, други - против, политолози предлагат сценарии за това каква точно би била политиката на премиера Гейтс у нас. Междувременно още У% от нашите съграждани се присъединяват към победния марш на Майкрософт, образуват се дружества за неговото посрещане, списъци от кандидат-членове на партията му.
За Медина заминават кандидат-министри да опипат почвата...
Въпросът за достоверността на сондажите, за тяхната политическа пристрастност предъвквахме през целите 90 години: наред с това днес трябва да почнем да мислим за ролята, която те имат в обществената игра. На американския социолог Робърт Мъртън дължим понятието за сбъдващи се предсказания, т.е. предсказания, които сами причиняват ефекта, който описват. Например, ако Джордж Сорос предскаже, че курсът на дадена валута ще се понижи, това ще предизвика паника, хората ще почнат да продават тази валута и тя наистина ще се срути.
Не мислете, че играта със сондажите е само български провинциализъм - нейните виртуози още през 90-те години бяха Клинтън и Блеър. Дори Франция, чиято политическа традиция е на противоположния полюс, усърдно се включи в света на доксокрацията: президентските избори са в 2007, но вече две години сондажите тестват ту Саркози срещу Вилпен от дясно, ту Роайал срещу Ланг отляво и всякакви други комбинации.
Така на практика се заобикаля волята на самия политик - наместо той/тя тържествено да се кандидатира за надпреварата, поемайки отговорността да спечели или загуби, пазарът предварително се проучва, така че партията да "пусне" по сергиите само този, който ще се похарчи. Доколкото това се прави за вътрешна информация на съответните партийни централи, няма какво да обсъждаме; проблемът възниква, когато
моментните снимки на мнението станат основен фактор в политическата игра.
Защото между другото поредното изследване на общественото мнение е новина, която захранва медийната машина при липса на други суровини. Имам чувството, че у нас публикуват просто всяко изследване, от всякакъв източник. Какво се оказва?
Наместо с идеите, позициите, действията на политиците ние все по-често се занимаваме с рейтинги, торти и комини. Що за публична новина е това, че толкова процента биха подкрепили еди какъв си кандидат, ако той би се кандидатирал?
Обратният аргумент е, че обществото има правото да знае какво мисли. В идеалния случай сондажите или следват някаква договореност и морален кодекс (примерно изследванията се пускат само в определен момент, при определени параметри, гилдията си забранява пускането на поръчани от партийни централи изследвания...), или многообразието на пазара постепенно прави така, че научаваме да се разпознаваме в социологическото огледало. У нас явно се тръгна по втория път, затова ми се вижда важно да говорим за опасностите, които той носи.
Ето го и конкретният случай: за добро или лошо сондажите създадоха една политическа сила.
Възможността обществото да живее непрекъснато пред собственото си огледало крие рискове. Политиката днес все повече се състои в това да направиш някакъв ефектен жест и още на вечерта имаш реакцията - еди колко си процента са те одобрили. Г-н Саркози, например, се явява на някакво местопрестъпление, заклева се че ще залови престъпниците - и ехото на доксата му отговаря във вечерните новини.
Г-н Борисов не е по-малък майстор на играта със сондажите - и той ходеше по местопрестъпленията, сега запълва дупки, мълчи, изкарва из нерви медията, като я тласка към свръхинтерпретации. Не подценявайте и г-н Сидеров, който тържествено се настани в нишата, която социолозите отдавна бяха определили - е, не лично на него, но на един такъв вид формация.
Да се прави политика по поръчка, според настроението на хората изглежда примамливо - каква по-истинска демокрация от тази, където всяка вечер знаем какво мислят хората по всеки един въпрос и политиците се съобразяват с това. Проблемът е в скъсяването на времето между политическо действие и реакция на доксата. Оттук нататък наместо да носят отговорност от избори до избори политиците се превръщат в рекламни агенти на самите себе си, а отговорност носи... мнението, т.е. никой. Прибавете към това много важното обстоятелство, че политиците могат да минат без партии, свързани с организация, хора, мрежи, човешки контакти - днес общественото мнение може да се мобилизира директно през медиите с един малък екип от специалисти по политмаркетинг. Партийният апарат още събира пари за кампанията като в Америка, но старата му роля на човешки гарант за идеите е все по-проблематична. Един такъв тет-а-тет между лидера и народа.
Колкото по-пазарна става политиката, толкова по-далеч отива от основния си принцип: борба с неясен край.
Какъв е смисълът от избори, за които са ни убедили, че краят е предрешен?
Ивайло Дичев
в. СЕГА
_________________
"Let us die young or let us live forever, we don't have the power but we never say never!"
|
Влез
Регистрация
Помощ
Търсене
RSS
.