Харесва ми..
.. но ме побиха тръпки от тази дата..

умишлено е.
това число 23, което ти беше на теб преди време, е 25 при мен. но и по-дълбоко. :>

в двеста и осемдесе
някакъв чете
прав
подпрян
Жак Превер в оригинал
е.аси

Не е точно стихотворение, но все пак:

След раздялата

Oтдавна много хора казваха:
"безумуе е"; "лудост"; "животът е пред теб" и "трябва да забравиш".
И всеки път решавах, че е глупост и все към теб се връщах.

Сега, когато всичко свърши и само споменът остана,
замислям се за времето, когато не исках и не мислех за раздяла.

А тя е чакала на прага, притаена близо до вратата,
очаквала момента да се втурне, когато болката ще бъде лесно притъпена.
Но даваме си сметка, че не може, щом толкова от себе си сме дали.

Остава ни единствено надеждата, че любовта си в приятелството ще запазим.
Дано се срещаме след време във спомена за общото ни минало.

20.09.2009г

Майна, чудя се да се радвам или разкайвам, че ти дадох книгата...

По принцип и по обясними причини (дето не смятам да обяснявам) рядко пиша в тая тема и избягвам да я чета. Що ли ми трябваше да се набутвам в нея тая вечер

Но все пак... От алтруистично и естетическо чувство, подигнало се у мене, не мога да се сдържа да не изразя едно мнение.

Та, написаното два поста по-горе творение е вероятно най-лошото стихотворение, което съм срещал в живота си. За щастие не съм срещал много подобни (все още), но се надявам и щото да не срещна. Честно.

Нищо лично към писалия го. И за да не изглежда като заяждане, ще отбележа едно-две неща.

Първо - българският език има граматически и стилистически правила. Които не са белег за мракобесие и потисничество на творческия дух (примерно), а негови помощници и крепители.

Второ - викащият патос е подходящ за съветски маршове и пионерски лагери. Иначе предизвиква точно обратното усещане, насочено към неумело използващия го. А именно - съжаление, прерастващо в присмех.

Трето - използването на отдавна познати идеи също има правила. Умелото им прилагане води до преоткриването на идеята в нова светлина. В случая за съжаление се създава единствено теготата на редичка клишета.

Четвърто - шаржирането на познати и популярни произведения е жанр само по себе си и аз го харесвам.
- НО! -
Гаврата със стихове, писани в почит към род и родина е не просто лош вкус и възпитание, тя е престъпление. Няколкото подобни стиха в горното писание ми напомниха погнусата, която изпитах, като прочетох нейде "О, Старкрафт! Три деня младите марини как Команд-центъра бранят!" или някакво сходно изпражнение.


Вкратце - надявам се щото да не съм бил твърде рязък. И стоя зад всичките си думи, защото в тях няма злоба, а поука, която, вярвам, е лесно да се усети.

norwegian, много добро.

от мен нещо старо г/д:

Среброспасител

Да извадиш с клин орбитите
И взорът да запулсира умрял
В кухините на слепия си Бог
Търсещ златоустия си Граал
Е същото като да полееш плътта
Със среброто от греха победоносен.
Тридесет сребърни сияещи петна
Избили тялото...тялото...тялото
Тялото Христово под плаща износен.

Така се учиш да владееш това
Което другите плюят и презират
Да надскочиш брезентовата граница
И да дереш сребро докато те измират.
И кожух метален да изковеш нов
За следващия сляп бродещ си Пророк.
Без баща му да дава ни покров
Без да е тумор на извратения порок.

Взимаш чука и влизаш пред олтара
На прашасалия, мръснотворен пантеон
Къде преди хилядолетия долна изневяра
Дари нас хората с безкраен скръбен стон.
Брезентът вие с писък от стопено сребро;
На кожуха слагаш последното листо;
Смазваш главата на идващия нов Лъжец
Носещ лешавият отвътре пореден Божи агнец.

„Разрухата е това, което има значение. Изкованото служи само за да бъде разтопено в своето предопределение. Лъкът умира и от него остават само безполезни трески. Така и хората, като един умиращ инструмент, ще рухнат в своите мечти.”

norwegian

Сцион, пробвай, ако искаш, с нещо непатетично. Ама хей така, нещо непринудено. Пък да видим какво ще излезе.
а иначе графоманията лек няма...

Хамсун

Беше по времето, когато обикалях
и умирах от глад в Кристиания.
Слънцето печеше. Градът беше малък,
а аз боледувах от графомания.

Един век по-късно по "Витошка" бродя
и полагам основите на тротоарната философия.
Около мене разпасани баровци ходят,
въздухът е мръсен. Градът е София.


времето си нямаше друга работа
та унесено избяга през прозореца
слънцето търкаляше се много бавно
ние с теб останахме затворени
и понеже нямахме си друга работа
дай да люпим семки и да се заяждаме
и съзнавахме до болка колко важно е
всеки да покаже колко важен е
тягостно проскърцваха вратите от досада
а от жегата отвънка дърляше се куче
чак на себе си не можех да повярвам
щом ти казах стига и отидох да се къпя

норвежки, имах едно за политиците, кебабчетата, мерцедесите с тъмни стълка и прочие, но не мога да го намеря нещо. ако го, ще го постна специално за теб. :> а дотогаз...уви, няма как, предвид настроенията ми, когато пиша.

---

Есенни птици в недрата намират спасение

Имах време
но сякаш бе отдавна.
Щастливо време, да,
пещерата със спомените
към него грее стара, давна.

В сърце ми
болка горестна тупти
а в душата - стръв за мъст.
Грифони и змии...
кога небесата наляха облаци
и загубих под краката всяка пръст?

Имах време,
ала всъщност нямам нищо.
Оголена вяра и замръкнал меч.
Ленена торба - бреме,
мрак, огрял ме мътен свише
и светлина, която е безкрай далеч.

Аз вече нямам стъпки
сянката ми само тягостна остана
прорязващо цинична, мъртвородена.
Покриват я черно-сиви кръпки
едно лице изтерзано - жива рана
вътрешна личност, до огън разярена.

Аз вече нямам стъпки,
нямам ориентири,
смърт само чакам,
за да се усмихна сетне
на тази, която вечно сънувам.

Тука всеки е поет, майна.Стил Недялко Йорданов, майна

Мъжете - поети, жените - художнички.....само природни таланти се събрали.

Де и мене мама да ми беше дарила такъв талант, а то какво ? Стоя и ви се радвам, а нищичко не мога да напиша.