Вървя си преди няколко дни и си викам в един момент: "Днес ми е едно леко, радостно, сякаш няма за какво да се тревожа...", т.е. - несвойствено. И изведнъж почнах да се тревожа, че няма за какво да се тревожа, да ме гризат съмнения от сорта "много хубаво не е на хубаво" и такива. Изпитвате ли често подобни съмнения? Защото аз си давам сметка, че при мен са се превърнали в траен модел и не знам доколко е здравословно така... Май на българина като цяло му е вродено да е по-песимистичен отколкото ведър, все не смеем да се зарадваме от сърце и за дълго на живота и позитивното в него?!?

Ако не му се радваш сега то кога.Като почнеш работа и имаш деца ли ?

Хехее, ами аз съм "почнала" работа и се глася скоро да имам деца (в края на 8-ми месец съм;-))) Въпросът е принципен (също и как да се оттърсим от параноичния/реален? страх, че след хубавото идва лошо...)!

Изобщо не се страхувам от пълно радване. Дай го насам. Дори съм планирал точно какво трябва да направя, за да съм напълно щастлив. Останали са ми само още две-три неща до пълното щастие.

Пълното щастие съществува единствено в главата на човек. И на това нещо му се вика позитивизъм и позитивно отношение. Дори и най-щастливият човек на земята при "правилното" отношение ще намери нещо, за което да бъде нещастен.

Някои не сме максималисти и се задоволяваме поне за някакъв период от време с удовлетворението от изпълнението на постигнатите цели, без да си задаваме веднага други.

Именно. На това му се вика да имаш позитивно мислене. Иначе ако започнеш да мислиш за нещата, които нямаш... докъде ще стигнеш? До под кривата круша на щастието.

Нещата опират до нагласата на човек. Дори всичко да му е наред на някой, той пак може да не е щастлив, дори и само задари лошо настроение, да кажем.
И още опитът има значение. Ако един човек е преминал през повече трудности или са му се случили повече лоши неща в живота, той неминуемо е предразположен към песимистично мислене и съответно към страх от "пълно щастие". Този, на който живота му е бил по-лек пък винаги приема света като по-приятно място за живеене. И в двата случая има изключения, разбира се.
Иначе бях чела или гледала някакво социологическо проучване, където казваха точно това за българите - че сме си песимисти по природа. И това явление си е напълно оправдано като погледнем историята, политическите действителности и социално-икономическия статус на населението през годините.

За колко си продаваш проблемите?

Ти пък какво се бъзикаш? Може мацката да се е била на война или да е била жертва на изтезания и сега да не може да се радва на живота.

Бе не звучи така. Иначе и на мен ми се е случвало9 да се чувствам толкова добре, че да се чудя къде е уловката

Интересно ми е какво стана след това?
Въпросът опира не само до културно-историческа и социо-обусловеност, ами и до някакъв тип суеверност - по-развита у нас да речем в сравнение с англичаните. Съдя по конкретен пример: те, като разберат, че "са бременни", почват да купуват разни неща и да се "инджойват" както на бременността, така и на подготовката за родителство, още от първите моменти от разбирането. А ние тук - като гледам себе си и познатите и приятелките си, треперим до последно "ще я бъде ли, няма ли да я бъде" "работата", колебаем се дали да купуваме нещо за бъдещото бебе изобщо - до последните месеци повечето нищо не купуват и на близките си не разрешават - и със страх въобще правим покупки за нероденото, не с радост... Тъжно е да изпуснеш повод за щастие, ама пък като че ни е вроден тоя инстинкт все да си "нащрек" дали бедата няма да те застигне точно когато си се възвисил до "седмото небе"!? И дали наистина е инстинкт или каквото там, което не би могло да се изкорени? Лесно е да кажеш - "искаш ли да бъдеш щастлив - бъди", ама как се изпълнява е по-важното?

Ами казах си "какво пък толкова - като съм щастлив няма да го връщам това щастие я!" После се залисах с около 12435413541536 неща, които имах за вършене и почнах по-рядко да се замислям.

Не знам, баба ми има едно такова свойство, че ако всичко е наред, веднага ще си намери за какво да се притеснява, ако ще да е и липсата на повод. Не бива така. Трябва да се радваш и на най-малките поводченца. Дето вика мидуинтър, радвай се на това, което имаш, не мисли за това, което нямаш.

Абе, ако искаш да се радваш, най-добре