Победител-червей

О, нощ на изискано празненство - гала
в самотни години за сетния път!...
Сонм ангели бели, закрити с воали,
през сълзи в театра следят
към тъмната сцена, де в тягостна смена
Надежда и Ужас безспир се редят.
А страшен маестро разплаква оркестра
и струни неземни трептят...

Там жалки палячовци - с образ на Бога -
на сцената с мъка заекват, крещят;
дохождат, отхождат и в смъртна тревога
насам и натам като кукли сноват.
А водят ги сенки, огромни и странни,
декорите блъскайки в техния път,
прокоба на тъмна, невидима смърт!

О, пъстрата драма - ти никога няма -
щом видиш, след туй да забравиш - уви!
След призрак невзрачен тълпата се влачи
с напразни усилия да улови!
А той се изплъзва и в кръг пак забързва
в изходната точка да свий
и да си послужи с Безумие, с Ужас,
сюжета докрай да развий!

И ето че в миг сред тълпата кафява
пролазва пълзяща, безформена гад -
червена от кръв се проточва гнуснава
и челюст разтваря, и трака със жад.
Тя лази, извива и челюсти впива
в актьорите сгърчени - плячка и стръв.
И в плач всеки ангел очи в миг закрива,
зъбите на червея плуват във кръв!

Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтение, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва "Човекът",
а червеят - нейни герой!

Едгар Алан По, 1843.

/забележителният превод на Георги Михайлов/

На мен пък много ми харесва лириката на Веселин Ханчев. Случайно попаднах на едно негово стихотворение в някакъв сборник с любовни поеми... Ето любимите ми негови произведения, дано ви харесат и на вас ^^:

Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Имъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

----------

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Георги Рупчев - "Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достопочтен рицар Тристан фон Деменциус..."

Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.

Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.

Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър -
да не пропусна кораба, когато се яви.

На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита -
те пак шептят
легендата за мен.

Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели - значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са -
значи прокълнат.

Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.

Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хилави лози.

Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е оттук.

Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.

Защото те измислиха легендата за мене -
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва, грапав и суров.

Заклевах ги:
- Морето преместете! -
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.

С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.

Не мене са обичали, не мен, а него - легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта
в любовен занаят.

Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.

Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.

Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.

Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.

Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето "Ела!"

Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.

Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

We are all just prisoners here
of our own device...
"Hotel California"

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.

В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

хм, не пишат вече тука

Ани Илков

Ето ме отново доведен дотук,
село оглупяло, със изгнил олук.
На главната улица пред белия дом
аз отново правя на всички поклон:
- Здравейте, души гърчави, скапани псувачи,
пропаднали селяни, пияници, ебачи
на кози и крави, кукуруз и боб,
селяни извеяни –
смели партизани на Божия гроб.
- Здравей, църкво окрадена,
поп Пиждар е мъртъв,
той води дедите ми по божите пътища,
а ти стоиш тука – овдовяла метреса,
край теб расте бъзе,
във теб серат песове.
- Здравейте, диви хора, какъв приятен час!,
залезът се бори с географския атлас,
учителят се мръщи, децата са тъжни;
„за вечеря вкъщи какво са изпържили?” –
белите бъбреци на бика скопен
и овчата плешка на тъпия ден...
Учителят се мръщи – с нежен, женски глас,
влюбен във дечицата, изпаднал в захлас...
- Здравей, селска курво, до мене в леглото,
душата ти – плитка, дълбоко – телото,
ушите ти – гълъби, гърдите – паници
(и страстта! – потекла на тънка ивица)...
Здравейте кокошки, патици и гъски,
Гергьовден на Агнеца – заклан и разкъсан!
- Здравейте, желания, над чиито гроб мълча,
време нека мине – пак ще се сгодя,
други ще завъдя – да снесат яйца,
здравей, здравей, време – квачка на света!
Ани се завръща – големият мъж,
на земята – дръжка, баща на тоя дъжд,
учеик на ябълките и френското грозде,
син на овена и женския дрозд...
Ани се завръща – Господи, насън
Вижда всички мъртви той,
излезли навън,
облечени в бяло,
орат, прекопават,
гроздоберът иде,
пилците запяват...
- Здравейте, дъртаци, по тия стени
бели некролози – вие сте, нали?
- Здравей, бабо Ванке, не щеш да ореш?,
живей тогаз мъртва, в Рая ще пасеш
кобилката Мая, козата саанска,
сред вечната пролет (и ангели по бански)
Здравей, мое детство, със черно краче
и гатанка лесна – кой кого е...!
Ани е тука, село, твоят син,
чука по вратниците твоят любим:
- Защо сте заключили? Ключът къде е?
Питате ме: „Как е?”...
- Добре е! Добре е!
След толкова глупости дойдох да се върна,
прага да оближа, кравите да свърна,
да събудя мъртвите из селските гробища
и да дойдат всички те и да ме оглозгат
червеите и водите на долния свят...

Ани Илков – никой – въздух, поле, необят.

И никакво спасение във думите!

Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:

- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!

Хр. Фотев

из "Срещи и Разлъки"

Тя е мъртва сега, тя е мъртва сега
но ласкаят ме длани горещи -
и в очите й грей многоцветна дъга,
като в първите ламенни срещи.

И протежно звъни, и печално звъни
за сподавено бяло опело -
тя не шъпне сега, не мълви: целуни! -
тя е мъртва невеста във бяло.

Над ковчега снегът уморено снежи,
и тъмнеят руини далечни
там на тихия бряг, дето няма лъчи,
дето пеят вълните предвечни.

А тежи вечерта, като смъртен алков,
гаснат призрачно белите свещи -
и целува ме тя, и ласкай ме любов,
като в първите ламенни срещи.

Иордан Стубел

Ана Бландиана
Двойка


Някои те виждат само теб
Други ме виждат само мен
Толкова идеално се препокриваме
Че никой не може да ни зърне едновременно
И никой не смее да пресече линията на пресичането
Там, откъдето може да бъдем видени и двамата
Ти виждаш само луната
Аз виждам само слънцето
Ти носиш в себе си копнежа по слънцето
А аз – този по луната
Стоим гръб в гръб
Костите ни отдавна са се сраснали
Кръвта ни носи мълви
От едното сърце към другото
Как си?
Ако повдигна ръка
И я протегна много напред
Ще ти разкрия сладката ключица
И като се изкачвам ти докосвам пръстите
Светлите ти устни
После се обръщам рязко
И усещам кръвта в устата си
Как сме?
Имаме четири ръце да се отбраняваме
Но аз мога да поразявам само врага пред мен
А ти този пред теб
Имаме четири крака да тичаме
Но ти можеш да тичаш само в твоята посока
А аз – в другата
Всяка крачка е борба на живот и смърт
Равни ли сме?
Дали ще умрем едновременно
Или единият ще носи
Още известно време
Трупа на другия залепен на гърба си
И ще го зарази бавно, лениво със смърт
Или дори няма да умре цял
И ще носи във вечността
Сладкия сок на другия
Атрофирал от вечността
Като гърбица
Като брадавица
Ох, само ние познаваме мъката
От това да се гледаме в очите
И по този начин да разбираме всичко
Но стоим гръб в гръб
Пораснали като два клона
И ако един от двата се счупи
Жертвайки се за един-единствен поглед
Би видял само гърба, от който се е отчупил
Окървавен, обезобразен
На другия.

Далеч...

Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна
и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.

Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух -
просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.

Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви
и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.

Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна -
и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.

Димчо Дебелянов

Ще ви го кажа аз, за да не ви го каже някой друг...
Литературата се разделя на три рода - епос, лирика, драма...
Към епоса се включват жанрове като разказ, повест, фейлетон, памфлет, роман (най-обемния епичен жанр), пътепис, анекдот и др...
Към лириката са жанрове като елегия, ода, сонет, епиграма, поема и др...
Към драма - трагедия и комедия...

Творбата на Славейков е философска поема и е лиричен жанр!!!!
"Епически песни" съдържа философски поеми (лириески жанр) и исторически, които, ако ги наречем лиро-епически, ще са между епоса и лириката, но няма да са само едното или само другото...

(Искрено съжелявам за урока по литература... )

Тъй, сега за поемата....

Si el hombre pudiera decir
Луис Серунда
Ако човек намереше сили да каже какво обича...
Ако човек намереше сили да възвиси любовта си към небето
като облаче в лазура...
Ако, като прегради се срутват,
но ликуват за истината,
която се въздига посред тях,
да разруши тялото си,
оставяйки само истината за себе си,
която не е слава богатство и амбиции,
а любов или желание,
аз бих бил този който сътворява,
който с езика, с очите, с ръцете си...
провъзгласява сред хората пренебрегнатата истина,
истината на своята истинска любов.
Не познавам друга свобода
освен свободата да бъда пленник на някого,
чието име не мога да чуя без трепет,
на някого, заради когото забравям
за това невзрачно съществуване,
заради когото денят и нощта за мен
са това, което искам
и моето тяло и душа се носят
към другото тяло и душа
като изгубени кораби,
които морето потапя или издига волно
със свободата на любовта,
единствената свобода, която ме въодушевява,
единствената свобода, заради която съм готов да умра...
..Ти..
Ти осмисляш моето съществуване,
ако не те познавам,
не съм живял,
ако умра, без да те познавам
не умирам, защото не съм...
живял...

Иди и отвори тълковния речник на думата "ирония".

УРОК ПО АСТРОНОМИЯ

Петър Чухов

Тя усеща как
зениците й се разширяват
две нежночерни слънца
жадни за все повече светлина
и за това което е в светлината

когато поема достатъчно
ще изчезна
и ще знам всичко което не трябва да знам
но дори и сега вече разбирам
причината за Големия взрив

И те провокира точно мнение на Мила?
Ех, ще поживееш малко във форума и сама ще разбереш абсурдността на възмутения си коментар

Не, бе, не.
Цитатът е началото на дискусията, затова използвах него.... Провокира ме и това: и други неща, но мога ли да ги цитирам всичките.... много дълго става....

Речникът на Тодор Беров става ли, или да търся друг?
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Още една любима творба:

"Вяра"
Никола Вапцаров

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

"Морето" Христо Фотев

Посвещавам на Стоян Добрев

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Николай Атанасов - "Антихимн"

Празно ми е
и ми се повдига
като в болница ми се повдига
от патоса на изрецитирания патриотизъм
ми се повдига отечество любезно
как смазващо си ти
от угризенията
на все по-забранения ми
живот от общественото
мнение на пиячи на къси разстояния
ми се /по/вдига от пухкавите им
домакини и чедата им
всестранно комплексирани личности
от безплатното образование ми се повдига
от още по-безплатните казарми
от цялата ти сгрешеност родино мила
земя пълна с горести
ми се повдига от мизерията
от пари при пари отиват
от бял мерцедес ме в битаците
на всеки километър от телевизиите
от кафе пета цедка
на шипка шес ми се повдига
от пирамем ми се повдига
от паркизан ми се повдига
280 42Б 402

от бедничкия кухненски нож
който си остава с едното гледане
защото не ми стиска
мразя да не ми стиска
мразя да ми е празно
като болница празно родино
обятията ти ухаят на пръст
като протеза на синовна обич
като протеза на упование
че можеш да се промениш мила
прости или не ми прощавай
родино
ти несбъднат
земен

рай

Стоил Рошкев - Поетите не са това

Един поет
не е сатир с раирано сако, нито
реинкарнирано карначе от канарчета,
не е опустошена мишена,
разнебитен изтребител
или покъртителна картина
на бесни песове
със съсипани слипове
и мърляви зурли.

Поетите не са това.

Поетите ангажименти на поетите към
човечеството
вентилират въздуха
в задушните конюшни
на подсъдните ви предразсъдъци,
че поетът
е угоен гений - очебийно
самонадеяно добиче,
тантурест гуру или
тромав трамвай,
на който още сутринта
му е загаснал тока.

Поетите не са това.

Поетите се раждат в
матови отблясъци сред
ласкаво-прасковите
градини на Сътворението
с езикови тикове и
рогови прерогативи
да бодат слушателите си чрез
лавинни обвинения,
свирепи реплики и
сюрреалистични сюрпризи
от типа на този, че
запокитените китки
зад гробищата не са само цветя,
но и ръце.

Те събуват
табутата, защото
не са роби на никакви фобии,
философии,
видиотени видеотеки,
прокиснали мисли
и болнави навици.

Поетите не са това.

Но кой знае какво са поетите?

Може би и току-що изброеното за тях
да не е вярно,
а поетите да са това,
което споменахме, че не са.
Или обратното.

Със сигурност обаче те са
боровинкови светкавици,
гърмящи цял живот
в градините на Сътворението.
Гърмящи себе си и другите.
Сред плътни тътени
и мълнии прокълнати,
сред безметежно наслаждение
цял живот гърмят
поетите уханно -
като боровинкови светкавици.

Поетите не са това.

Георги Господинов - "Умирам по Пастернак"

Свещта гореше у дома,
свещта гореше.
Искреше ден, но и денят
любовен беше.

Пружината с отмерен ямб
редеше дълга - кратка,
а някой псуваше пиян
и блъскаше вратата.

Но тя не чува. Още... О!
О, кой ще изгаси телата!
Един студен внезапен нож
потъваше в ребрата ми.

Леглото мина в анапест.
Мъжът зад нас ревеше...
В ръцете ми гореше свещ,
Свещта гореше...