Как влязох във фейсбук





Преди няколко месеца, докато пиех бира с един мой бивш съученик, той взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбука. Обясни ми, че това било “социална мрежа”, че фейсбукът бил медията на модерните, динамични хора и че всеки който не е регистриран там, е суперзадръстен и изостанал.

Аз отдавна имам подозрения, че съм суперзадръстен и изостанал, но не ми се иска да го призная публично, затова още на следващия ден се регистрирах в така наречената “социална мрежа” с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост.

Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички. Само че някои оферти минаха границите на толерантността ми. Веднъж някакъв човек ми предложи да стана приятел с Татяна Дончева, моля ти се. Настръхнах. Как да стана приятел с Татяна Дончева? Ако човек не внимава, покрай нея неусетно може да се сприятели и с Ванко 1. Разбира се, натиснах бутона “игнорирай”, но лошото чувство остана.

По-неприятното е, че някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15-ти декември и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.

Попитах един колега за какво служат тия виртуални елхички, а той ми каза: “Не знам, но аз вече съм събрал 734. Чудя се къде да ги завра?”

Не му отговорих. По Коледа не е хубаво да се приказват такива неща.

Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”....

Тези кухи призиви ме вбесяваха. Как смятате да спрете доганизацията бе, фейсбукарчета бледи? Като си разменяте тука елхички и сърчица ли? С наближаването на изборите гражданското съзнание на юзърите достигна своя апогей. Някакъв тип всеки ден ме атакуваше с настойчивото предложение да стана почитател на Яне Янев. Любезно му написах да спре да ми досажда, защото по-скоро бих станал почитател на хурката на баба му, нежели на Яне Янев. Обаче офертите на партийния активист не спряха. Наложи се да го изхвърля от списъка с приятелите си, въпреки че не съм привърженик на силовите мерки.

Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр, Николина Стоянова ака... А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?... Докосни звездите, но не забравяй, че си човек...” Пълна помия! Освен това фейсбукът постоянно ме подканяше да “сръчкам” приятелите си. Това изобщо не се връзваше с представите ми за приятелството. Нали са ми приятели, защо да ги ръчкам?

Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.

Една жена ми изпрати поне 15 пъти теста “Какъв секс предпочиташ?”. Накрая се вбесих и й отговорих: “всякакъв, стига да не е с теб”. Давам си сметка, че отговорът ми не беше твърде джентълменски, но нахалството на тая пача наистина ме извади от обувките. Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи?

С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Усещах, че съм се превърнал в пълен фейсбук-нещастник. Проклинах деня, в който си направих регистрация там. Но бях поел по този път и трябваше да изпия горчивата чаша на виртуалното общуване докрай...

Вчера отворих профила си и бях потресен. Някаква девойка ми беше изпратила покана да отговоря на теста “Навяваш ли на момчетата перверзни мисли, когато си с пола?” Гледах монитора вцепенен. Разбрах, че съм стигнал дъното. В този момент направих три важни заключения: първо - че никога не съм носил и няма да нося пола, второ – че не искам да навявам на момчетата перверзни мисли и трето – да ви пикая на социалната мрежа. Натиснах бутона “Изход” и излязох да пия бира.




Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 12 септември 2009

Поздрав за майнитИ
http://vbox7.com./play:cee61232