Айде.

Ели, Кокошката или яйцето?
Опиши един перфектен ден.

Какво мислиш за себе си?
Оцени самочувствието си от 1 до 10?
Най-голямата ти оперна любов е?

Докога студент?
Докторантура? Евентуално.

Здравей,
1. Радваш ли се, че си се родила жена?
2. Вярваш ли в Дядо Коледа?
3. Колко езика владееш?
4. Срамуваш ли се от такава своя черта, която не би искала да промениш?
5. Колко свята съществуват?
6. Кой ти е любимият херос?
7. Какво означава за теб бракът?
8. Кое беше най-страшното нещо за теб в детството ти?
9. Любим детски спомен?
10. Колко пъти си побеждавала всички на борбата с яйца на Великден.

Мисля си, че съм свястно дете. Даже съм доста убедена в това. Мисля си, че имам достатъчно трезва преценка за нещата от живота, за да се нарека "зряла", но съм толкова способна да се впечатлявам от неща, които другите не забелязват, за да съм спокойна, че никога няма да "порасна".
Мисля още, че имам прекрасно семейство и че имах един съвършен модел за подражание (пример в живота, you name it) в лицето на баба ми, която бе изключителна жена и която ме направи това, което съм и с което се гордея.
Истината е, че вярвам в това, което пиша, защото, по дяволите - все пак АЗ живея със себе си всеки ден, нали? И още една моя положителна черта е способността за себепознание и самоглъбяване - много точно дефинирам проблемите си и техните източници, което досега само ми е помагало - защото след диагностиката идва и решението.


Пред другите - винаги около 9. Ако и за миг ми се струва, че не мога да поддържам този имидж, се изолирам за колкото е нужно, за да го възстановя. В себе си - 10. Допълнителната единичка идва не от някаква сляпа увереност, че мога и знам всичко, а защото имам достатъчно трезва преценка и знам какво не знам и колко струвам.
Има няколко преподаватели, в общуването с които се чувствам пределно тъпа - което неминуемо сваля от самочувствието ми. Едните са от онези, дето обясняват прости неща с безпределено сложни думички и които, подозирам, сами не разбират себе си. Другите (двама) са хората, на които искрено се възхищавам и на които искам да приличам. На тях не им се сърдя. Никак.


Еторе Бастианини. Безусловно.
Впрочем, прекрасно формулиран въпрос, Камилчо - наистина. Няма друг начин, по който да зададеш подобно питане, който да ограничава толкова възможните отговори.
Тъкмо снощи - на прибиране от Румъния - си мислех за най-точната формулировка на нещо, което исках да кажа. Е, хрумна ми само една - и виж как започва съответното изречение: "Като знам, че никога няма да чуя Еторе, че не бих могла да го върна от оня свят, и с възходящата градация от тази година - Ricchi e poveri, Брин Терфел и кулминацията Smokie, аз вече нямам музикални мечти."
Еторе Бастианини е моето лично съкровище в оперния свят, няма друг като него - няма и да има.
И ако бих имала силата да върна един човек, живял някога на земята - бих върнала него (без значение, че съм губила много, много близки хора). Имал е над 20 години кариера пред себе си...


Ще видим - струва ми се, че тепърва почвам. Конкретно - докато постигна онова, което искам. Няма да се заробя с работа и да се откажа от мечтите си, защото така трябва. Защо да трябва? За да се обърна един ден назад и да видя, че съм си клатила краката в някой офис, вместо да правя онова, което искам, защото нечии разбирания за живота са такива? Благодаря, но това за мен би била най-голямата драма.
Не знам дали има друг живот, но тъй като този е единственият, с който разполагам в момента, съм твърдо решена да го изживея така, че да не съжалявам за нищо, което не съм направила. А това, в случая поне, минава през... още учене.
Нека избутам тази година и ще мога да ти отговоря по-конкретно на въпроса.


Хаха, ти сам си си отговорил. Някога беше много възможно - дори беше план за достатъчно обозримото бъдеще. С напускането на НБУ обаче, планът се промени (идеята беше докторантурата да е в СУ) и сега отговорът е "по-скоро не". Все още го искам, но пречките станаха твърде много и не съм сигурна, че си заслужава с оглед на другите планове.

Благодаря ти!

Здравей. Напълно. Съвсем сериозно. Причините са много - но основната е, че ако и да не владеем грубата сила, имаме много по-ефикасни, прецизни и елегантни оръжия в своя арсенал. И съвсем не говоря за рев, мрънкане и оправдания с месечния цикъл.
Аз мога да въвлека когото и да е в каквото и да е - стига да си го поставя за цел. И вадя души с памук, когато каузата е справедлива. Това малко мъже го могат. А аз съм се отказала да опитвам да показвам мускули - това си е прерогатив на мъжете и не смятам да ги лишавам от това им право (осоено щом им харесва толкова). Не са малко случаите, в които знам каква заслуга имам за спасяването на дадена ситуация - но никога не бих ги изтъкнала. Защото съм жена.
Изобщо, трябва да ти кажа, че да си жена, е призвание и изкуство - но, уви, малко от жените, които познавам, го разбират. Което пак ме връща към баба и към желанието ми да може да ме види отнякъде сега. Вярвам, че би ме харесала.

Ще ти отговоря с цитат от едно от най-силните неща, появявали се някога на страниците на печата. Сигурно го знаеш, но това е мнение, което споделям на 100%:
"Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания. Да, Вирджиния, има Дядо Коледа. Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, преданността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното ... Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят."
Някога Мартина ми беше казала, че живея в някаква приказка - ако този ми начин на мислене е част от нея, мога само да се радвам. Има Дядо Коледа, разбира се... но... виж пак текста. Там е казано всичко.


Петте години в Езикова гимназия ме научиха, че е твърде самохвално да заявиш, че "владееш" даден език. Доволно добре се справям с български и английски, разбирам много добре италиански, но не мога да се отпусна да го говоря (сега чакам онези в Перуджа да ми кажат колко го "владея" - надявам се да има с какво да се похваля). В Германия също няма да умра от глад, но немския (както и финския, впрочем) съм го забравила много, много лошо.


Опитвам се да живея така, че да не се налага да се срамувам - нито от инцидентни случки, нито, пази Боже, от цяла черта в характера си. Осъзнавам, че трябва да поработя по колебливостта си, но тя е толкова дълбоко заложена у мен и толкова характероопределяща, че без нея не бих била себе си. Пък и тя не ми пречи - поне не и според мен, де. Освен това - съвсем не мога да кажа, че се срамувам от нея.


Колкото ти самият би пожелал и би имал силите да създадеш около себе си. Въпрос на избор е - и тъкмо това е най-хубавото.
А и твърдо вярвам, че всеки човек вижда предметите от бита, света около себе си, нюансите в него, по различен начин. А ако не можем да обединим света около материята или някое от измеренията категорично, то за какъв единен свят говорим? Просто смятам, че индивидуалните светове съществуват по съвместителство.
Ако има човек, който би разбрал тази ми мисъл тук, това си ти - тъй че съм спокойна.


Ако питаш за тракийски бог, макар да се съмнявам, защото с Херос май се означаваше един конкретен, а не всеки произволен в своеобразния им пантеон - нямам. Ако питаш за друго - не знам за какво питаш.
Ето, вижте как си признавам, когато не зная нещо.


Той - в идеалния за мен случай - се случва, когато един човек намери друг човек, без когото осъзнава, че не може да живее. И, съответно, иска остатъкът от животите им да започне сега, веднага (или на определена дата) с подпис пред женския поп в общината или с обет пред Бог в църквата.
Както се досещаш, не вярвам в първото. За сметка на това, не бих се "взела" с някой, който не вярва във второто. Сватбата, както и бракът, не е да правиш купон със сваляне на жартиери със зъби и да танцуваш хора', които не можеш (то аз не мога нито едно) - сватбата е да се вречеш на онзи, когото обичаш, пред Бог. Да му обещаеш, че си (само) негов/а и че от този момент нататък сте едно.
И оттам насетне - просто да го обичаш, да го правиш щастлив и заедно да преодолявате житейските глупости. С други думи - бракът за мен е усилието/опитът/желанието/намерението да спазиш едно обещание, дадено пред Бог и онзи, с когото сте се избрали взаимно. Нали знаеш - жената избира мъжа, който да я избере. Много славна мисъл е това.
...
И нещо още по-лично - иска ми се, когато тръгна да се женя, да бъде за такъв човек, че преди смъртта си да ми се прииска да имаме още поне мъничко време заедно, но и да изпитвам благодарност за времето, което все пак ни е било отпуснато. От личен опит знам, че такива хора има - само се надявам да не са единични бройки за всекиго, защото тая работа с половинките много би ми объркала живота.


Мама и татко да се карат. А израснах в много трудни времена - кризата от началото на 90-те, после онази от 96-97' Голям тест за семействата бяха онези години - и пак казвам, аз съм невероятна късметлийка с такива родители. И точно заради това, когато се случеше да се скарат, ми ставаше много страшно, наистина.
Също и "Туин Пийкс" и Боб. Няма такъв неподправен ужас, честно.


Олеле. Толкова са много.
Но окей - два на прима виста, че трябва да уча за изпит, който започва след 3 часа:
1) На плажа в Сарафово. Спасителят (Кольо Кавръков от Казанлък - ако някой го познава, да му прати поздрави!) пита баща ми, мислейки, че не чувам: "Абе, докторе, това дете било ли е някога тъжно?" И до ден днешен това го владея почти до съвършенство - само дето тогава наистина почти не се бе случвало да се натъжа. Стана така, че после усвоих като умение онова, което някога ми беше даденост.
2) В Дъбово с Жоро и Митьо. Седим на масата на верандата и се правим на важни. Водим някакви измислени преговори, подписваме договори, късаме ги, после двамата с Жоро - като по-големи и по-силни - завличаме Митьо в гаража, завързваме го и поливаме наоколо с една туба вода, правейки се, че ще го запалим.
После дядо им (който беше и като мой дядо и който, уви, почина преди 10 години и нещо) идва, спасява го и ни реже диня. Ама не на триъгълничета, ами направо на резени, с кората. И тримата засядаме на напечените стълби пред къщата и се омазваме до ушите, а около нас текат реки от динен сок и събираме осите на селото край себе си. След това се мием на чешмата и отиваме да си легнем, а майката на Жоро и Митьо ни чете "Пълен напред, Джийвс" и ние се заливаме от смях, дори когато не е толкова смешно.
Бяха прекрасни дни и това семейство ми липсва ужасно много - в онзи си вариант. Уви, май от тримата главни герои само аз не пострадах от времето.
Впрочем, същият този Жоро е виновен за кривия ми нос, който той счупи собственоръчно - или, по-скоро, собственоглаво. Ама беше без да иска, така че дори и тогава не му се сърдих.


О, не знам. Рядко - вероятно 3-4 пъти. Но винаги играя честно.

Благодаря ти за въпросите!
А сега наистина трябва да уча, че тоя концерт ще опитат да ми го изкарат през носа.

Джеееееймс, зло да те забрави! Не съм свикнала да има въпроси в първото мнение, а и още не съм съвсем в час.
Като се върна, ще отговарям, защото второто ти питане изисква поне 3 варианта на отговори.

Относно кокошката и яйцето - петелът, разбира се. Спестява много чудене върху въпрос като онзи за пола на ангелите.

Оцени с 1 до 10 следните мъже според твоя вкус.

1. Брад Пит;
2. Антонио Бандерас;
3. Джордж Клуни;
4. Джон Бон Джоуви;
5. Аксел Роуз;
6. Джони Деп;
7. Джерард Бътлър;
8. Стефан Данаилов (на младини);
9. Вал Килмър;
10. Кърт Ръсел (на младини);
11. Марк Уолбърг.

Обоснови се за всеки отговор.

Еха! В първия момент се засилих да ги подреждам, щото, както винаги, чета през ред. Добре, че само трябва да ги оценявам.
1. Брад Пит - не повече от 3. Русо, синеоко, бозаво - антиидеал, какво да ти кажа.
2. Антонио Бандерас - 5. Мъжкар е, обаче афишираната мачовщина ми идва в повече. И ми е малко... мазен. В смисъл, ако го видя на улицата, няма да ми направи кой знае какво впечатление, да не кажа и хич.
3. Джордж Клуни - 6 или 7. Нека кажем 6,5. При него нещата са с мярка, обаче просто не е мой тип.
4. Джон Бон Джоуви - а! Ето един, който хем не е мой тип, хем го харесвам (не само като певец). 7.
5. Аксел Роуз - 1. И му е много. Виж го и няма какво повече да говорим. Особено на младини - бррррр... Съжалявам.
6. Джони Деп - колебанията тук са ми между 1 и 6-7. По-рядко го харесвам, но като го харесам, го харесвам доста. Не знам обаче какво толкова му намират като цяло.
7. Джерард Бътлър - 8.5-9. Мъж, та дрънка. Но понеже се сещам за по-красиви от него, не мога да му дам максимална оценка. Виж, ако трябва да избирам само измежду тия 11, той е човекът. Определено.
8. Стефан Данаилов (на младини) - хехе, бил е тръпка на майчето, но не е мой тип. 5. Виж, ако беше казал Филип Трифонов или Иван Иванов, там вече нещата отиват над 7.
9. Вал Килмър - същата работа като Брад Пит. Не бих го и погледнала на улицата.
10. Кърт Ръсел (на младини) - 3. Първо, не си падам по демонстративно лоши момчета. Второ, ако беше предложил в тоя типаж Мики Рурк или Патрик Суейзи, оценките пак щяха да са доста нагоре. Особено за Мики.
11. Марк Уолбърг - за него ли става дума? Ако да... много ми е холивудски и фаянсът ми е в повече. Де да знам, симпатяга е, ама... При 7 за JBJ на него не мога да му дам повече от 6.

Айде бе... къде останаха Кайън Дъглас, Луи Гарел, Аштън Кътчър, Джон Корбет, Дейн Куук, Винсънт д'Онофрио... Като сложим и Джери Бътлър и още един-двама (като Мик Макконъл, който наживо изглежда просто като милион долара на цяло), и десятката е готова.

На кое си по-голяма фенка, на кристала или на търговията?

Здравей Ели
1. Сигурно вече са ти задавали този въпрос, но защо точно " Търговецът на кристал " ?
2. Какво учиш и в тази специалност ли искаше да те приемат ?
3. Препоръчай ми някоя опера / оперета. И откъде тази любов към въпросното изкуство ?
4. Виждам, че ти също си почитател на виното Бяло или червено ? Имаш ли любимо ?
5. Ако дойда в Стара Загора ( дано не бъркам града ), къде ще ме заведеш и какво ще ми покажеш най-напред ?
6. Медицината ти е семеен занаят...не си ли мислила да станеш лекар ? Ако да - защо се отказа ?
7. Какво е мнението ти за евтаназията ?
8. А за глобалното затопляне ?
9. Във форума котките май са на почит , ти какво предпочиташ - тях или кучетата ? Любимо животно ? Защо ?
10. Вярваш ли, че по Коледа стават чудеса ? А през останалото време от годината ? Най-голямото чудо за теб е ?
Мерси

Оh, come on, guys!
От търговия не разбирам. Кристал имаме много, но в ежедневието използвам порцелан.
Иначе съм фен. На много работи.

Големи размишления.
Сватбата е купон като всички други, с разликата че може да прежалиш пари да се изтупаш с 2-3 годишен мерцедес за един ден. Все пак е един път в живота. Връзваш по 2 балона на огледалата, т'вариш изгората, правите малко циркове из квартало (да ви видят убаво хората), връщате возилото, вземаш си депозита, купуваш си отлежало уиски, шампанско Дом Периньон, с остатъка от парите пълниш резервоара на твоята кола, като държиш много на промоцията - топка, раница или плажен чадър в съответната бензиностанция, връщате се и правите каквото ще правите вечерта.
И от другия ден, като минат спиртно-секс емоциите, всичко е по старому...

Шегувам ли се... Как ще е по старому? То не са фронтове свекър и свекърва -> снаха, тъст и тъща -> зет, то не са...
- Тая вечер се запивам с приятели, ти прави каквото си искаш тука, чао. (премълчава се останалата част от истината, че след това ще има и жени)
- Дума да не става
-------
По телефона...
- Баце, аз съм пас, тука мойта ми прави проблеми, да ********** (подчертава се няколко пъти източника на злото, за да вникнат приятелите в проблема)



Да не съм оф:

1. Колко години вече студентсваш?
2. Не ти ли писва, да го е...
3. Ако макс. левъла във фарм вил е 1000, ще продължиш ли да печелиш XP, въпреки че наглед е безсмислено...
4. Ходиш ли на мачове на Берое?

Здравей и на теб!

Защото ужасно мразя промените. Обичам да пътувам, но не и да пристигам; обичам хаоса, но държа сред него да има константи - и това да са важни неща, които не се променят. Като познат маршрут. Знам ли...
Иначе идеята е взета от "Алхимикът". И не, не харесвам Коелю - но този образ ми е изключително близък - ако си чела книгата, ще разбереш какво имам предвид.

Миналата година завърших журналистика, сега завършвам втора специалност - социология. Освен това лятото, живот и здраве, завършвам и магистратурата след журналистиката (води се "Изкуства и съвременност"). Учих някоя и друга година и в НБУ (оперна режисура), догодина, ако е писано, се махам оттук, за да си я завърша. Ще видим.
И да - това исках. И нищо, по-малко от него. Дали съм доволна? Не си представям от коя друга специалност бих била по-доволна.

Ами... по принцип препоръчвам Верди или Росини за начална среща с операта. Бих казала "Травиата", "Риголето", "Трубадур", "Севилският бръснар". Иначе от заглавията, които се играят тук, изключително обичам "Турандот" и "Бал с маски". Те стават за следваща стъпка.
По принцип има всякакви хора - някои се зарибяват по Вагнер, да речем, още от първо слушане и после никой не може да ги спечели за каузата на белкантото (в лицето и творбите на Верди, Доницети, Белини). Белкантото е по-мелодично, Вагнер е по-близо до... метъла. И хич не се шегувам. За първи срещи с операта по правило се препоръчват по-мелодичните и познати неща.
Оперета... любимата ми е "Царицата на чардаша", но не ти препоръчвам нищо в Музикалния театър тук, в София. Не мисля, че ще ти хареса. Но имай предвид това заглавие, ако се случи да излезеш на запад, примерно,

Категорично червено. Мерло (или мерло/рубин или каберне/рубин) - мерлото на Телиш ми е ужааааасно любимо. Тазгодишното божоле също беше великолепно.
По отношение на бялото вино - май харесвам само един летен пишман-коктейл с него: в голяяяяма кана се излива бутилка бяло вино, газирана вода (0.500) и се слагат обелени и почистени от семките парчета ябълка. Чудно става, но не усещаш как те напива, защото живееш с идеята, че е разредено и, едва ли не, безалкохолно,

Хаха, това не е трудно. Впрочем, не бъркаш града. Един тегел по пешеходната част на Главната, след което - от Гъбата нагоре по бул. Митрополит Методи Кусев. Отдясно е театъра, отляво е Античният форум, пак отдясно идва Дупката (улица от римския град Августа Траяна) и над Дупката е операта. Още нагоре по тая улица, която е абсолютно прекрасна и зелена - и се озоваваме на Аязмото (огромен парк, реално си е просто част от Сърнена средна гора, която обаче е била някакви голи била и е залесена от въпросният митрополит Методи и граждани преди повече от век). Там имаме бая да се мотаем - ако ти се катери, ще се качим и на Втория баир, където е Обсерваторията. Един ден е достатъчен, но е най-добре да са два - един за центъра и един - за Аязмото. И задължително бих те завела в катедралния храм на града - в двора му е метохът, където е живял за няколко месеца Левски. И в същия този двор съм израснала.

Сама не наеш какъв виц каза. Ако имаше професия, напълно невъзможна и немислима за мен - това е всичко, свързано с медицина. Не обичам кръв,страдание, не обичам безсилието, когато ми се иска да помогна, а не мога. Не е за мене тая работа. Имам щастието нашите да не са ми го и споменавали дори (само баба и дядо, но бързичко се отказаха).

Ииий... айде да не ме караш да отговарям на тоя въпрос еднозначно - признавам, че това е нещото, което се надявах да не ме питат в тая тема. Много против самоубийството съм, не мога да му намеря оправдание, но пред очите ми бавно угасна мой твърде скъп човек от ужасна болест. Не мога да ти кажа колко пъти си мислех, че той не заслужава това. Да, от една страна - нямаш право да разполагаш с живот, даден ти свише. Обаче пък ако ти кажа, че са минали почти 5 години, а аз още си спомням как миришеше в онази стая и помня как един 100-килограмов човек беше останал буквално кожа и кости и как се чудех къде да му лепя болкоуспокояващ пластир... Тегава работа, няма две мнения. После - що рева на филми. Ми щото другите хълцат и гледат "кино", пък при мене лентата тръгва назад и от ясно по-ясно си спомням както това се случва и в реалния живот, не само в холивудските филми.
Сигурно може много да се говори за законовото уреждане на въпроса - подписи, съгласия, нотариуси, администриране на съответните лекарства и прочее. Ама моралният фактор пак остава - щото тоя акт пак е самоубийство/убийство.
Ако още не съм ти отговорила - нямам отговор. Не и еднозначен. Пази Боже да се стига до подобни мисли, че тогава си е страшно.

Ако ти кажа, че хич не се впрягам, дали ще ми повярваш? Не ползвам дезодоранти и не карам собствена кола. Рядко ползвам и градският транспорт. Това ми е приносът в борбата - хич не си падам по ангажирането с подобни каузи. То е ясно накъде сме тръгнали, само дано не е скоро.

Котки, категорично. Защото са ужасно интелигентни животни - нашичкият така хубаво ни е дресирал всички, че нямам думи. Не помня чии бяха думите, че когато си играеш с котка, не е ясно дали ти си играеш с нея, или тя си играе с тях. Не мисля, че същото може да се каже за кучетата - те са верни, гальовни, умни по своему, но котките са друга класа.
Любимото ми животно е енотът. Не мога да ти кажа защо - просто има нещо в очите им, дето... Много са мили.

Офффф... Искам да вярвам, че чудеса стават целогодишно. Тая година бях поръчала за Коледа чудо за мой познат, който пострада много. В смисъл... не той, а негов близък. Обаче за него беше много тежко. И както съм го поръчала това чудо и вярвах, че ще се случи, така ме е страх да проверя как е положението. А добрите хора наистина не заслужават тъжни развръзки.
И във връзка с горното и с по-горната тема - тази за евтаназията: в онзи случай бях много убедена, че чудо ще стане, защото трябваше да стане. Ама не стана. И ми трябваха години, за да разбера, че е станало не по-малко чудо: станала съм, изтупала съм се и съм продължила. А не беше лесно - и въпреки това съумях да се запазя, да не се озлобя, да не рухна. Пък и това си беше чудо - затова вярвам, че понякога просто трябва да се огледаме: това, че чудесата не се случват там, където ги чакаме, не значи, че не се случват по принцип (а дори и на/с нас).

И аз мерси - сега съм ви паднала, а и без това туй може да е последното ми гостуване в рубриката. И другия път, когато ме видиш около Плиска, се обади.

Май колкото и ти - набор '85 съм.

Понякога писва. Ама не храня илюзии, че работата не би ми писнала.
Шегувам се - на приливи и отливи е. Бунтувам се само срещу най-безумните текстове и изисквания. Другото е окей - а има и много интересни неща. Уви, малко като количество, но пък много качествени.

Аз ако я зарежа фермата, майка ми няма да я зареже. Напоследък е по-зарибена и от мене. Чувам, че засега макс левълът бил 75-80, но аз съм забавила крачката, защото оставих сравнително малко обработваема земя.
Бих се занимавала, защо не?

В последните години не съм, защото рядко се случвам у дома, когато сме домакини. Но едно време имаше един адски славен отбор, казваше се "Берое 2000" и играеше в тогавашната В-група. Мачкахме всички наред с по 5,6 или 8:0, примерно. И тогава много ходехме на мачове с познати (бях на 13). После този отбор влезе в Б-група и май фалира, или нещо от сорта. Или не, чакай - май тогава старото Берое, което креташе нейде из селските дивизии, се обедини с Олимпик Тетевен и така направиха мръсно на Берое 2000. Не помня добре далаверата, 11 години минаха оттогава.
Обаче се имам за фен и редовно следя резултати, статистики, точки и прочее.
...
Относно това за брака... ако ще е такъв, хич и не ща да се женя. Не знам колко пъти съм го казвала това - по-добре сама, отколкото с грешен човек до мен. Такова битие би било непосилна мъка за мене, аз съм малко по-друг тип човек.

Вариантите са повече от един - зависи от главните действащи лица.
Перфектен ден може да е просто излежаване и безцелно мотане с любим човек.
Перфектен ден може да включва много от любимите ми неща - мързелива сутрин с хубава музика (да се чете "любима музика"), после хубав куклен спектакъл, размотаване на слънце из "Заимов" с плейъра и пак любима музика. После, да речем, старт от биатлона (или снукър - ама да играят мои любимци ) и накрая хубав оперен спектакъл, последван от китайски ресторант или кръчма с приятели, за да направим разбор на чутото.
Но като се замисля, вторият вариант е на ден, който на хартия би трябвало да е перфектен, но може просто да е много хубав и пълен с любими неща. За да е перфектен, трябва да имам някаква свръх-емоция, дори ако тя е непонятна за другите и дори ако самият ден не е бил толкова... съвършен.
Веднага ти давам пример: онзи ден. Неделя. Малко мотане из Букурещ (добре, че бях с една приятелка, а не с баба ми, което стоеше като сериозна възможност няколко часа преди заминаването), поредна близка среща с три оригинала на Рембранд в Художествената галерия там, вечеря в супер странен и много празен ресторант, където обаче ми направиха чудна лучена супа. И за десерт - концерт на Smokie. Може и да си мернал разказите ми тук и там, но това е събитие, което чакам от години и надмина очакванията ми до степен сърцето ми упорито да се опитва да се качи към гърлото ми и очите ми да се пълнят със сълзи.
Иначе имаше неуредици. Но денят бе съвършен и знам, че ще го помня - като емоция, като преживяване - докато съм жива.
Или последният Гергьовден с нашите на Белмекен и Юндола. Бях качвала снимки из Фейсбуук, дори ти май беше коментирал - онези с минзухарите. То просто ми личи колко щастлива и спокойна съм в онзи момент.

Перфектните дни са онези, които остават и които "гледаш" отново в съзнанието ти като кадри от любим филм, които никога не ти писват. Това е.