За думата която опустошава цялото щастие на света – за думата никога




Светът е създаден с голямата си жестокост и любов. Светът е създаден в противовес на това, което никога няма да бъде. Светът е това, което е било някога и което ще е и за него никога е най големия враг и дори в допускането за сегашния момент категорията никога не би била изпълнима в реалния случай ако това да е самия край на света. Светът се бори с думата и категорията никога. Светът е против и враг на никога. Светът е сега и някога въпреки никога. Разбира се светът не може винаги да бъде всичко – и той тече в допустимите за него рамки, което оправдава истинското съществуване на категорията никога, следователно светът никога не може да бъде всичко. Но както нищото е враг на нещотото и както някога враждува с никога така и светът вечно враждува с никога. Ако светът предлага щастие което живее с неговата реалност, то щастието не се покрива с намеренията ни да доведем в реалността думата никога. Който мисли за категорията никога той мисли, стреми се и вярва за вечното щастие – нещо невиждано, нечувано противозаконно, нещо престъпно идеалистично, което бива наказвано за всеки който го допуска. Категорията никога е идалистична хипотеза. Тя е идея враг на реалността – защoто реалността се бори да заеме цялата си пълнота. Светът се бори да завземе целия си трон. Затова хората казват никога не казвай никога – дошло е от борбата на две невидими сили – тези на реалното и нереалното. Но хората мислят за времето, за идеята, за възможността никога – те искат да живеят в невъзможните светове – и това е техния грях – да бягат от тяхната реална възможност да бъдат щастливи в морето на света, а всъщност те мечтаят за други светове – какъв лукс, каква неблагодарност, каква придирчивост, каква колизия на идеите на невъзможността с условията на реалността, но коя е истината- за всяка страна истината има своя територия на неприкосновенност. Хората бягат от светa и вървят към никога защото знаят че не принадлежат към този свят и защото знаят че всичко ще бъде както никога не е било, че когато умрат всички техни добри неосъществени намерения ще отидат към категорията никога – затова те се стремят към никога така неистово и това захранва техните представи за щастие. Хората не искат да понасят страданието от несбъднатите очаквания и живеят в своето никога като това понякога ги прави щастливи. Избягвайки възможното щастие те живеят и създават своето невъзможно щастие – какав противоречив трагизъм – точно както човешката душа разкъсвана отвътре. Има и хора които вземат и от двете опитности – достигат някакво реално щастие и почват да се увличат от нереалното щастие – почват да казват никога, защото никога е думата без страдание, тя е думата враг на съществуването. Хората мислят за никога когато реалното щастие е помрачено от страдание, болка, разрушение, промяна, лъжа – защото не искаме тези сатанински атрибути да ни терзаят – тогава мислим за никога- за несъществуването на дявола, който отнема щастието ни за което се борим, живеем , копнеем и вярваме. И когато хората кажат никога това предизвиква целия свят срещу тях, защото светът е владетел над себе си, а ние отправяме предизвикателство с думата никога – тогава по неведоми пътища светът ни доказва, че бъркаме и за да усетим слабостта си ни показва, че когато не очакваме и вярваме в обратното никога става реалност и това което никога не сме допускали се изсипва през невидими кофи връз главите ни и ние отново съжаляваме за това провалено никога, за което сме мислили и вярвали. Има и нещо особено интересно в изказването на категорията никога – никой човек не казва никога без да вярва в мисълта, в която присъства никога – изисква се вяра, особено голяма вяра за да мислиш за никога, смелост за да мислиш за никога, невероятна детска наивност и бунт към реалността за търсене на недостижимото – човек иска да вижда недостижимото макар и в своите представи и го намира – така човешкото аз успява да съществува дори тогава когато щастието за него е невъзможно – а отвътре човек допуска че дори тогава той може да бъде щастлив – с това човешката същност бяга от законите на света от собствената си същност, за да се запази и тогава, когато би следвало разрушение. Да отречеш законите които пазят живота ти за да намериш щастието в себе си, там където ти не съществуваш, а само си представяш, че си. Такава е силата на душата, която измерва своите крачки в пределите на „никога”. Такава е и вярата на душата, че тя ще се запази в това никога, защото може би там е нейният истински дом.

ех да имах и една баничка.......

Исках да се напия след първата половина на този пост, а след края му съм готов и на убийство