Сняг

"Застанал на ръба на света
от мраза в сърцето взимам
хвърлям скреж по склоновете
и снежинките хапят душите."

Очите са изморени
и в поглед чернота грее
като човешкото сърце
на нозе от промени
що като тих въглен тлее
замръзнал посред лято.

Долу, в равнината
не щастие вирее,
а отчаяние неземно.
Опрени за разстрел -
мои сестри и мои братя
отново осъдени умират.

И угнетени ръце веят
а окови от сняг
блестят им по краката.
С изтръгнат глас пеят
възпяват падналия мрак
и с кръв напояват земята.

А Майката отвръща
с тътен глух и безплътен
ядосана, бясна
- така вездесъща
телата помита в скреж
и звучи тътен, тътен, тътен.

Очите са изморени
в сърце мракът блести
по пътеката ходя
и по рубинени сълзи
задъхан, хъхрещ, заснежен
стигам до моите братя и сестри.

И умираме единни в този ден.

Старост

Прах ядем от въздуха -
захапали гладни риби;
сеем жито на разруха
помитаме сламени колиби.
Прах ядем, а се оказва - кал
и плюем с ядосани очи.
Сетне плачем за дарена жал
и къщи дяламе в трески.

А сме стари, стари, стари.
Всяка бръчка е живот
релси еднакви,
греещи в различни гари.
И всяка брънка е хомот
в чакане сред калта
краят на крака горди
слънцето някак да завари.

Ром пия в пет часа
тръстика, забита во сърцето.
Сън сънувам сетне във съня
а времето блести заето.
После стъпките в сняг деля
и една сред друга ги оставям.
Колиба - от кална прах градя
млад младостта в гроб заравям.

И без драма кротко
сред плетки и нищета аз търся.
Денят започва новата намотка
и някъде
някога
някакси
стар и безличен
нея няма с кал да омърся.

Сега изрових едно старо, където съм се опитал да пресъздам двете страни на зимата: невъзможната и красота и безкрайната и жестокост. Лично това много си го харесвам. Дано допадне и на вас.

Красавицата и звяра

(портрет на зимата)

Лъчът на нейните очи е тайната на океана,
прорязал дълбините на всемира,
и тя изгрява там – богиня, стиснала в закана
красива, ледена рапира

И чрез нея тя живее, бледо младовита
с лице от пухкав, ситен сняг -
сияйна Зима, дъщеря на Афродита,
положена във саркофаг

И щом очите си - за нов живот
отвори в копринена мъниста
една ще бъде тя – богиня и единствен Бог,
илюзиите на романтиста

А някъде зад нея в дълбините на всемира
в нелепа, странна тишина
повдигнал тежка, кървава секира
ще дебне звярът във нощта

*
( На красавицата)

Дървото щом погледнеш свежда клони
в поклон пред твойта красота,
а вън във снежни милиони
снежинки леят се в нощта

И в лек ветрец, от теб сломени
издъхват грозните слова
от снежен валс са удвоени
усмивките на вечерта

И щом изгрееш, разцъфтяла
във бисерната си одежда
скръбта ще млъкне, изгоряла
в жарта на новата надежда

Сърцето на света ще лумне
в олтар на снежна красота,
а някой с устни ще целуне
крилата на невинността

*
( на звяра)

Но долу в черни катакомби
премръзват старци и деца
навън в несвяст се скита зомби
и води ледена тълпа

Във сън проклети са цветята,
те спят, а живо същество
изсмуква им съня в мъглата
на зимно, грозно пиршество

Висулки живо се целуват
сковават снежен филигран,
а хората сковано плуват
във ледения кишест плам

И пак във мрачна катакомба
се води леден, сив живот,
и вихрената снежна бомба
заглъхва тъжен детски зов

*

А тя е стиснала лъчистата рапира -
Красавицата, а зад нея
Звярът с грозна, кървава секира,
приготвил и е орхидея...

Браво! Хубаво е

Разкошно е!

Субкултурно

Всеки град
мръсен и намръщен
има улици свои
разкъсани кървави павета
впили зъби грозни въ земята.
Сърцето на обществата.

Има хора, в сенките скрити
с очи морни,
с дрехи разкъсани
с кръпки протрити
разгневени и ядосани
няма натруфени, няма гелосани.

Техният дом е Улицата
грееща с неонов нюанс
няма го пуха по леглата
в забавен каданс
животът се определя
от борбата, от борбата
и от месечната заплата.

И в общества,
които са зверове златни
издигащи смело ред 'реален'
- определени са - плъхове блатни
тенията в стомаха социален;
мразени като проказа,
мразени в омраза
сякаш не хора, а глисти -
заклеймени като антагонисти.

По улиците
из дупките
по кръчми задимени
из жилища пресътворени
далеч от блясък на мода
далеч от 'правилната'
социално-стройна порода
те са кралете в малките кралства.

И знай
кога мършавите псета
в кварталите угнетени
подхванат своя лай
ще е начало, а не край
начало, а не край.
От пънка, от скина,
от хулигана или еджа
до кораджията и метъла
субкултурна улична машина
грее с разядени от гнилоч криле.

И горните етажи
мутри,
курви,
политици,
размазани визии по паважи -
нищо няма да отнеме
не, няма да отнеме,
от тълпата с кръв налята
на улицата разгневена
гордостта на работническата класа.

My cup of tea

Here I sit, drinking tea
Near the shoreline,
On the beach, by the sea
Dawn looks so fine,
staring at the sunrise,
cup's too small a size

It takes my breath away,
As a gull flies near by,
Here's where I should stay,
where you said goodbye...
Dolphin swimming happily,
as I watch, I sip my tea.

Now it's flying, chasing fish,
And the sunrise is over
Getting up, I make a wish,
I'm looking for a lover,
To make my only dream come true:
To find a new and better you!

С благодарности на милия редактор

Редакторът не е редактирал така!

шанс, леки промени със примеси на съдба, прозаичност и чисто простодушие

и за да не е само нещо коеот мила ще възприеме за спам, щото Мила обича да ме трие:

Кинжал изцапан с кръв


Във ръката ми перо -
а до мен кинжал,
мастилото е старо,
а талантът отлежал.

Точно като старо вино
което в чаша не искри,
както в черно-бяло кино,
магия се твори...

Стоя над пергамента,
на мисълта съм се отдал,
и прекрасен е момента,
на изгубеният ни морал.

Кинжалът тук проблясва
и се забива във ефирна плът
щом вдъхновение се вясва
за последен тъй трагичен път.

От музата си недоволен -
отново песен за любов,
а аз съм слаб и болен
и за нова не съм готов.

Няма вече край щаслив,
няма го изгубения рай,
светът е мрачен, скучен, сив,
на апатията своя се отдай!

Хората са зверове -
всеки сам си се спасява.
Хората са богове -
Никой никога не опрощава

прегрешенията чужди,
а забравя всички свои,
гледа собствените нужди
и налага себе си чрез бой.

Стоя и гледам този фарс,
тази джунгла с диви зверове,
А ще стъпваме на Марс,
ще разваляме и нови светове!

Но има капчица надежда
за тези каменни сърца,
когато злото се оглежда
Във очите на своите деца!

Реквиема на обесения

Клупът е захвърлен
над старческото тяло
един фарс
една подигравка
загърнат с плащ торс
в обществото-мравуняк
набръчкана, немощна мравка.

Битът е разруха
в кухнята грее свещена
залинялата мас
по котлона олющен
пъпли хлебарка -
тя е часовникът краен
и с крачка отброява точния час.

Жилището е тихо
отвън дете плаче
и слънцето грее
- в големия град
химера от утопии
карнавал от плът и от плат.
Чистилище, рай, а и ад.

Драснато със синя резка
'Битово самоубийство,
потресе големия град.
Старец живот секнал
за живеца без глад' -
тъй вестниците думат
с усти най-лепкава гума.

А на посинели му уста -
усмивка грейнала
победоносна, триумфална
смееща се над света
и социалноземните му правила.
Нека тази насмешка е скандална
фарс над фарса надграден.

Докосвам тихо прашния портрет
в къщата от кал и мазнина
клупът все още там стои
чакащ нечий идващ ред.
Захвърлям го, и,
с усмивка слънцемрачна на уста
със стареца се сливам
под аленеещите
най-човешко нечовешки
небеса.

"No matter what is your label, we've got to turn all the tables before its too late. And before we have the chance to state all the shit that is wrong with this society in which we belong, where the privileged don't speak.
They're too busy fighting for their green."
The Effort

Ковачи в пещта

Живи сме!
И от гърлата
аленеят сенките предишни
на режими жестоки
и на мечти
осъмнали
в заревото лишни.

СТОИМ!
В зарята на зората
с юмруци свити
дим, дим, като дим
са ни душите
гняв и покруса -
не ще бъдат изтрити.

Крещим разярени
гарвани в мътен рояк
срещу лешояди
в града мръсен извисени
с криле шибащи
безчестието;
клюн надигаме с грак.

И от улицата,
от алма матер
сетне от спирката
сбрани от училището
през градини
Борисови или не,
ние сме оръжие, ние сме
на ковача-история длетото.

И прашни;
изнурени от кал и луни
утопиите пробиваме
смачкваме ги в пестник -
нас историята промени!
и химери с клюн избиваме.

Чуй ме
небесата тъмнеят
и цветя след плевелите
пробуждат се и виреят.
Когато дойде точният миг -
наш ще е словесният щик;
наш ще е последният вик.

Yes I know you, my selfish foe
Your toughness, your resolve is undeniable
But your cause, so filled with flaws
Has taken the life out of our people
Time to face them
Madball

Лед

В леда
няма пролуки
той изсушава душата
сковава сърцата
заскрежава очите
и поглъща -
студеноок звяр, мечтите.

Кожата е като цигара
вие се като змия
и из ледника
дим хвърля мръсен
във вените - гния -
никотиноусмирен
със сърце в пепелника.

Градът ми е мрачен
отвъд цигарата-плът
и синьоледния кът.
В него хората
не са мой вид;
и под небесата
смогът омагьосва
и светлината е мит.

Не ги разбирам
и гледам през тях
себе си да открия -
в пролуките на леда.
Може би дори
очи напрегнал в дима.
Ала себе си не откривам.

И когато ръцете
и сърцата
в хладния гроб положа;
то ледникът ще рухне
пепелта и никотинът
като Везувий ще избухнат
не ще има душа, ни кожа.

Свят!,
дар ти давам,
какъвто ти ми дари,
вместо да отредиш светлина:
Изгнила роза
без клонки и бодли -
с окапали листа.

Without the strength to hold
Onto what's sinking
I'll pretend it's all show
I can reveal.
But it seems like it's going wrong again.

Paradise Lost

Еквилибриум, много добри неща имаш. Работите на Кристо също са доста интересни. На Кеца стихчетата са ми сред любимите.

Утрото разкрива своите лъчи,
комшийските кокошки пак вилнеят.
Някой пак номер ми скрои -
пияни гласове в главата пеят.

Какво съм правил снощи пак?
Очите си едва-едва отварям.
Да стана от леглото си, не зная как,
а гърлото ми все едно изгаря.

Снощи ний събрахме се другари -
кой от другия по-голям веселяк.
И всеки за неволите разправя стари,
За жени говорихме си чак.

Но защо съм седнал да го мисля?
Смисъл надали изобщо ще открия.
Цял ден пред компютъра ще кисна,
а довечера пак ще се напия.