Айде бе, от 2 месеца ревеш, че отиваш на почивка сега се оплакваш

Аз ся тепърва я започвам ..... утре се качвам на кораба, където е удоволствието.

Досега само се развявах из Париж и Сао Паоло .... тя почивката сега ще започне.Хехе.

Тогава почвай да пишеш в какво ви направи щастливи днес , можеш някой пътепис да спретнеш.

За жалост идеята вече е заета от майка ми и скоро ще издава и книга ... и няма да съм оригинален.

Ами надявам се утре (ако имам) нет, да пиша в темата какво ме направи щастлив, хех.

да, днес вече ме подразни\натъжи нещо
и се чувствам мъничко глупаво

Вече направо не искам да излизам от нас - само научавам от познати за починали млади хора, които съм познавала. И днес: починала е класната ми от 5. клас - наша съседка, позната на родителите ми и майка на моя приятелка (която след 2 месеца е абитурентка). На 40 и няколко години, голяма сладурана беше.

Натъжи ме, че животът е абсолютен хаос. Не че нещо искам да е подреден и съвършен, ама тва сегашното на нищо не прилича.

@Търговецът на кристал , преди няколко месеца си мислех абсолютно същото във връзка с някакви неприятни случки или смърт на хора, които съм познавал в даден период от живота си - и дам кофти е, кофти е. И си е още по-кофти, че подобни неща им лепваме обикновено етикета "инцидент" или "случайност", за да може да продължим нататък. Пък доколкото мога да преценя (не особено обнадеждаващо, но надявам се поне правилно) те са си норма и не са нищо неестествено.

Което разбира се не ги прави по-малко ужасни (даже май напротив), и ми дава повод да помрънкам в темата, без ефект и полза, ей така за истината.

Хич и не са случайност - т.е. случайност са, ама тая случайност почна да се повтаря много често. По-миналия месец - съседът от по-горния етаж (от рак), миналия месец - мой страшно близък човек, един от хората, с които свързвам детството си (вероятно инфаркт), сега - класната (и тя от рак). Най-възрастният от тримата беше на 60.
И като се замисля, не познавам семейство, в което да няма боледувал/болен/починал от рак. Буквално.

приеми го, това е единственият начин

Smile...

Днес за пореден път ми стана ясно, че хората нямат никаква причина да се надяват, и въпреки това надеждата е най-сигурното към което посягат. Непрекъснато. И все пак без основание.

И рано или късно всички падат, но поне някои имат (не)щастието да се надяват преди това. И честно казано не знам кое е по-лошо - да си отглеждаш безпочвени надежди, които ти дават илюзорно усещане за щастие, което ще приключи с гръм и трясък, или да си перманентно разочарован от света.

Аз пък днес гледах в сутрешния блок на бтв интервю с двете момичета, заляти с киселина - мн гадно ми стана само че не знам дали съм повече натъжена, какви изроди има или ядосана - как можеш да причиниш подобно нещо на човек, когото си обичал

Моят дядо също почина от рак преди няколко години наистина не можеш да направиш нищо друго освен да приемеш живота такъв, какъвто е и да продължиш напред

Не ме разбирайте грешно - аз отдавна съм го приела това. Факт е, толкова. Нищо не мога да направя. Интересно ми е обаче дали някой ще тръгне да го обяснява същото това на дъщеря й, да речем. Или на съпруга й. Не, че инфарктът, примерно, прави нещата по-"честни" или поносими, но просто ракът е нещо, срещу което не пожелавам на никого да се изправи. Твърде несправедливо е млади хора да си отиват в адски мъки и да не може да им се помогне. Ей това ми е трудно да го приема, макар да отчитам, че е факт.
Както и да е, просто исках да го напиша някъде, защото ми стана много тъжно, а всеки, с когото бих могла да говоря за това наоколо, я познаваше. Тегава история.

И аз мернах малко от материала за момичетата, залети с киселина. Ама кой казва, че поръчителите са ги обичали? Самите поръчители, вероятно. Болни мозъци - колкото щеш. Стискаш палци да не попаднеш на психар и толкова.