stih4e.com?

Linea

Колко време ще трябва
докато спра да нехая
и най-сетне осъзная
и после пак да забравя
че каквото и да правя
оставам всъщност сам
и никой не е бил 'там'.

Колко пътеки да извървя
колко есенни листа
че на нечий път да спра
скрит от човешка мараня
и оттам също да избягам
сред клони и трънаци
търсейки спасителен храм.

И как ще ми се даде покой
след като покой няма
и мога само да горя;
да горя
и да навличам маски
за пред вас - красиви окраски
лишени от сетна мисъл
просто неразбории на Шута
които луд гений е изписал
криейки се от собствената самота.

Ще горя и ще крещя
наблюдател в' всичко
и част от нищо.
Ще бягам от град в град
ще се давя; ще умирам в глад
и ще се заблуждавам
че някой има там.

И в тази заблуда
докато като плевел вирея
ще стигна до края
и там не ще нехая -
ще откъсна две-три сълзи
и в глухия мрак на смъртта
това, което винаги губя
ще намеря без да боли.

Заливан с кафе и пропит със сълзи,
на бюрото ме чакаш, а така ме мързи...
Но ще дойде Денят... ти ще бъдеш за смет,
о, гаден, омазан, омразен конспект!

Освобождение

Обществото -
защитен механизъм
отпарящ сърцата на човека
вливащ отрова и сладост
смазващ с бензин
хода на века
потискащ духовната младост.

Ред на човешкия род
фиксиран от времена;
нужен наложен хомот
система след система
разлята в хиляди звена
белязала очите
по безчет незапомнени лица.

Нужна е промяна -
образование,
ала не само отвън
а и извор отвътре;
не само студен звън
на индустрията издигнат
поход на личностно клане.

И Човекът да дойде
възседнал норми
и правила
забил ги на гневно острие
изчистил позорна слана
спрял плътодушевното дране.

Тогава масите ще заглъхнат;
индустриите ще отмрат
власти ще се обезсилят
ще помръкне,
за да светне отново светът.

В утопия на утопиите
ще се върне това,
което забравихме
като гнусна, низка порода:
връзката ни с Майка природа.

Истинските ти думи
събарят стените ми
както вятърът троши керемидите
а усмивките ти
шибат душата ми
лицето ми
и
ме давят в дълбокото ти черно
езеро

Браво! Много ми харесваш. Но защо баш черно?

Звучи драматично....
Джеееееейййймсссс..... ИВООООООО !!!!!

Денят на стомашните меченца
(посветено на малката Мария Руш)

След като се скри луната,
и с теб пак останахме сами,
напрежението... искрата...
огънят, който в нас гори,
запален бе на свещ едничка,
да посрещнем този ден.
И на студа да не си самичка,
аз дори запалих мен...

После росата ни изкъпа,
като котараците ненужни,
едва сега разбирам, скъпа,
че не са ни сълзите чужди.
И облегната до мене, мъркаш,
как те дразни тази светлина!
Вътрешно ще се побъркаш,
щом те докосне сутринта...

Кланяйки се на слънцето вече,
нека измине и този период,
ден и нощ, и сме пак обречени,
срещу времето да сме на ход.
Докато така стоиме, приковани,
кой ли ще ни възвести това,
че съществата вътре неразбрани,
с нас си започнаха деня?

Благодаря, Христо...
Много мило от твоя страна:)

Какво ни остана?
Мъничко банално,макар изтъркано да ви звучи,
самотата,драги господа,винаги горчи.
Проплаква през усмивка и се чуди откъде,
на някого името да извика,да го назове!


А той,горкият чува и се прави на глух,
иска му се за миг да остане без слух,
такъв егоизъм в човека е скътан....
такава малка трагедия над век разпилян.


Всеки гледа себе си да угоди,
няма навика чувствата на чуждия да навести.
Не обича да се меси в трудните неща,
а накрая печели единствено пепелта.


Огънят изгаря,поради лицемерие наивно,
всеки образ между нас играе на пасивно.
Всяка капка чужд ентусиазъм,
е остров от мечти на малък сън размазън.


За простия каприз,мързелът ще доминира,
а съчувствието единствено в природата ще се намира,
тя остана едничка истинска и категорична,
от поколения егоисти тъй много обична.
.........Л.Костов....

Цвете

Бурята пристига....деновете се менят,
а времето лети и сърцата наши ще се вкаменят.
Какво красиво цвете помирисах този ден,
какви чувства това омайниче пробуди в мен!
Как се казва....?Не разбрах.
Но очи в очите срещнаха се и тогава запламтях.
Догава разбрах защо живея, защо копнея,
изведнъж осъзнах за какво на тоз свят най-много милея.

Името ти бе любов,вятарът съскаше в студенината,
името ти бе тъга,тогава той пируваше под синевата.
Преди да го помисля,вече бях решил,
преди да се опитам,горчивата чаша бях отпил.
Сега съм тъжен,както винаги преди,както някога и след това дори,
сега съм тъжен,ами тъжна ли си ти?
Трепна в мрака надежда изказана,
ужили тъмнината,но накрая тя бе наказана.


Хайде да танцуваме,през сълзи да се смеем,
да играем танго.....и над трагедий да дивеем.
Мокро е петното от кръвта на сърцето,
изтекла,изстискана със злоба от душата на детето.
Какво дете?някак странно ми изглежда,
та аз дете ли съм,щом толкоз мъки съдбата ми нарежда.
Младостта ще избухне едва когато цветето ми проговори,
на нежен глас,да ми шепне,да ме заговори!

Живот,живот....отпиваш младостта с дълбока глътка,
обагряш старостта с една дълбока тръпка.
Тръпка започната от миналото бликаща като река,
задаваща безброй въпроси за сегашното ти ампоа.
След толкова години аз ще съм си същият професор,
няма да се превърна в по-малък бунтар и агресор.
Исках единствено да разбера,цветето омайно,
дали криеше за живота ми нещо потайно.
Л.Костов

Аз продължавам да не намирам ритъм в неговите творби..

е тва е