Незабравима

Родих се...и започнах да сънувам,
безцветна палитра от чувства да бълнувам,
разчленени надежди от живот необятен,
приказки нежни и шепот приятен!

Родена от красотата на живота,
закърмена със чувства,непознати нам,
сякаш всичко хубаво е музикална нота,
допреш ли се до нея,душата става храм.

Икона любовна,обич неземна,шепот дълбок,
умиращ и гаснещ пожар на живота в сън разнолик,
аз гния по тебе и чувствата стават кат някой кивот,
аз грея за тебе,а ти грееш мой пъстър живот.

Ти бе красива,ти бе луна,ти бе слънце,ти бе просто душа,
пространство на красота и блян,несравним ароматен стан,
люлякови свещи,ален мак цъфти,розите горещи,любовта ми промълви.
Гората,морето,небесата,дори и дъгата...обичат те тебе повече от зората!

Кой казва,че историкът не може да обича?
Нима той на останалите не може да прилича.....
хронист на векове и спътник в часове,
той гледаше те скришом и тихо те зове!

Едва ли би го чула,тъмнокосото момиче,че то друго си мисли,
как да се пребори с живота,умът си непрекъснато бистри.
Вярва в любовта,но не вярва,че някой нея може да обича,
че то нейното какъв живот би било ако никого не я привлича?

Съжалявам,създание неземно,че наскърбих самотата ти така внезапно,
намерението беше единствено да те обичам,щеше да бъде приятно.
Толкова си хубава,ще срещнеш някой,ще те срещне също той,
живейте си щастливо,обичайте се вий!А пък аз....покой!

...Тя бе гвоздеят на този мрачен век...
а аз потъвах в нея прост,бездушен человек...!
Любо Костов

If...

Понякога съм сянка
която се е устремила
към часът, който нямам
към минутите, които бягат
към сърцевината
която избягала, се е скрила
за да ме лиши от този плам
докато не дойде пак в дим крилат.

Понякога си мисля
и после на себе си се смея
къде искам да бъда вклинен
и къде жадувам да се рея
как докосвам, за да се опаря
и дращя с нокътя на дракон
за да търся през залеза
който душата ми сетен път изгаря.

Понякога се усмихвам
искам да намеря, да усетя
това, което търся в очите
на света, който губя.
Сред тишина и междумет'я
да докосна на гранит сълзите
и забил нокти в главата
наведена, унила - да се губя
да се губя...

24
12
2
и в живота се устремявам
дотогава, когато
нокътят ми в крилото ще се впие
за да познае покоят,
който ми бе обещан, когато се родих
в драконовата заря.

I'd tell you anything if I had anything to say, yeah
I keep it bottled in 'cause there's a time and there's a place for this

Travis - Something anything

Копеле на света

"The end
Spent my whole life dreaming for the end."

Прозорците са напукани
- гледат околния свят
маркери по тях изтляват
писани от малки деца
придали им цвят.

По пукнатините - петна
ширят се като проказа
изпълват стъклото
просмукват омраза
и алено пръскат платното.

От тях гледат ме сто лица
деформирани и изморени;
от есенен дъжд и слана
развихрили се с гняв
и нанесли трагични промени.

Сред тях - сърцето само
само студено грее
в него от мрак изпято
сърце на сърцата
а плътта от хлада синее.

И пред прозорците
зад стъклени врати
на здания, сгради, стени:

Аз съм копеле на света.

Изтръгващо сърце на сърца
виждащо само мъгли
и празнота
във всяко лице
копеле на света
на света едно копеле
и всички сте ми врагове.

Механика

'За какво им е тази мъст?
Откъде се роди тази омраза...?'
Интро, Резервен План

Заливат ни
с помия:
'Загърби ме
а сетне ще те изтрия'
високоговорителят трещи
буря от заплахи
и механизирани мечти.

Из рафтовете
гледат ни опаковки
в които разкъсани
отразяват се нашите лица
култивирани
рафинирани
туптящи като алени сърца.

Баркодът блести
с цифри на дамга
от кръвна плът
1-9-2-4-3
стъпки безшумни
оставят прах
по кишавия път.

И както ни заливат
с вик се изправяме
с блеснали очи
с юмруци свити
- мъглата на обещанията
не ще ни смекчи.

И разпрем ли
за пореден път гърла
от кръвта на кръвта
ще се роди това,
което баркодът
на две ще строши
- сред гной
и сред дим -
онези, отровни
механизирани мечти.

Цигарата на спомена

Стон на цигулка
влетял като призрак
в тихия дом;
символ безкрак
лишен от блясък
и мрак
един стон
като погром.

А музикантът стои
и плаче
ред по ред реди
своите сълзи
без да тъжи
обаче.

В ръцете - цигара
и малко дим -
на цигулка стара
за сърцата лек
за душите - отвара
сивкав
пушлив комин.

Някой ден
мелодията ще секне -
домът тих
ще е променен
и сред стон сломен
цигулката
бездиханна ще екне.

Разстояния (Ти сигурно не съществуваш!)

Една дъга ли трябва да прескоча,
Желаното от дълго време да заслужа?
Залезът към теб отново сочи.
Щурците пеят.(Сигурно ги слушаш)

Целунах сянката ти във водата.
Превърна се във кръг. И се стопи.
Побягнах да те търся из гората...
Гръм отекна.(Сигурно си ти?)

Загубих се сред приказна градина.
Отрупана с безброй невиждани цветя.
Потърсих четирилистна детелина.
(Исках нещо ценно да ти подаря).

Намерих само незабравки.
Отидох си, накичена със тях.
Животът май е подигравка!
Да те намеря...не успях.
--

Разстоянията между нас са облаци...
Вали безспирно.Незабравки никнат...
Дъгите на небето ми напомнят знаци,
Че птиците винаги далеч отлитат...

Да ме обичаш толкова ли се страхуваш?
Или може би... не съществуваш!
6.08.2010

Великолепно е, браво

Копелета и балъци

Гледат ме, из улуци и корнизи
хората и техните капризи
разкарвам ги с черни визи
навличам ги във бели ризи
та да ми се махнат от главата
да се очистя от тая шлака
да секна на трака мерака
да метна сака във мрака
да махна релсите
и да взривя после влака.

И все някой иска нещо
друг пък няма нищо
като търсиш -
се мръщят зловещо
като намериш -
мятат те в киша
и те блъскат и те плюят
и се навиват и се дуят
като кокошки ровят във калта
и завличат те във техните лайна.

И те натискат
и пискат
и като гълъби - дрискат
а питат после
к'во става бе брат
що си толко мрачен
ский къв си млад
т'ва ще да е от големия град
а може и от големия брат
че да чувстваш тоя шибан глад.

А гладът е, копеле, за човещина
за малко дъх и тишина
за малко вяра и малко светлина
щото иначе
накъде, братле?
Няма никой за нас тук
и пак съм там
под поредния улук
бера срам и беля лук
ала като че ли не от него сълзят очите

пък нека е напук.

Jamesmagno, благодаря ти

Смешна грешка

Напитки покрепче
Слова покороче -
Так проще, так легче
Стираются ночи
Звонки без ответа
Слова и улыбки
Вчерашнее лето -
Смешная ошибка

(Звери-Напитки покрепче)



Нима тъй дълго се изправях?
За да падна грозно после. Да кървя?!
Загледана в очите ти забравих,
че към себе си трябва да вървя.

Затичах се отново да гоня миражи.
И спънах се в сини вълни.(До удавяне)
Кой може верния път да ми покаже?
Когато съм сляпа. От пълно отдаване.

Нима напразно дълго отричах,
че ме палиш. Че тебе сънувам?
В погледа ти нежност разчитах.
Грешка било е. (Често бълнувам!)

Нима напразно тъй дълго се борих
да събера частите от света си разпилян
Кутията на Пандора сама си отворих.
И късно е вече за сълзи. Или за свян.

Очите ти лъжливо ме целуваха.
Прегръдката ти е била камшик.
Реалност?(Сигурно сънувахме?)
Бягай бързо!-сърцето ми нададе вик.

Нова игра е следващият ден,
а аз за теб-глупава пешка.
Уви, ти беше всичко за мен.
Миналото лято ли?Смешна е грешка....

Да боледувам аз, да боледувам,
а ти все повече да ме окуражаваш
и аз все повече да избледнявам,
това е толкова несправедливо.

Ще изгорят дърветата
ще изгорят дърветата,
защото аз не съм готов
да изнемогна.

Като вълче, изгубено в гората,
не съм човек, не съм човек!

Да си повръщам аз, да си повръщам,
а то все повече да ми се повдига
и аз все повече да се превивам
това е толкова некрасиво.

Ще се строшат моторите,
ще се строшат моторите,
защото аз не съм готов
да издържа Азис.

Като сърце, прободено в средата
не съм чалгар, не съм чалгар!

Моето сърце

Черна гробница е мойто сърце,
безутешно в мрака се топи,
няма кой да стопли моето сърце,
всичко в мен се руши.

Черни облаци скриват небето
и навяват тъга на сърцето,
самотата е вечен мой спътник
и душата ми се скита като пътник.

Черна гробница е мойто сърце,
всички мечти са погребани,
мракът поглъща ме изцяло,
безжизнено остава мойто тяло.

Зимата отново е дошла,
сипе своя мраз навред,
душата ми се превръща в лед,
любовта отдавна си е отишла

(bow)

Рак

Цигарата
прогнива
един червей сив
плод
- с отрова
на порива див
корозия
корозия за гроба.

Всмуква се
разяжда
вие се и тлее
угарката
е въглен
ядно грее
venin
poison
venom
и яде кръвта.

Раздирам очите
и слепите
- проглеждат
индустрията
е ореол на зло
който тика
отрова
в сърцата
и в гърлата,
водейки манежа.

И нека
плодовете
изгният
червеи
из гробове рият
аз ще съживя
ще съживя всички
и с бледи очи
- сред мъртвите -
ще тръгнем
да поискаме отплата:

не само за нашата глупост
не, никога вече.
ще крещим
и ще съборим отката
за индустрията,
която роби ни врече.