Споделете история - своя или чужда, реална или измислена... все тая, смях да има.


--------------

Как влязох във фейсбук

Преди няколко месеца, докато пиех бира с един мой бивш съученик, той взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбука. Обясни ми, че това било “социална мрежа”, че фейсбукът бил медията на модерните, динамични хора и че всеки който не е регистриран там, е суперзадръстен и изостанал.

Аз отдавна имам подозрения, че съм суперзадръстен и изостанал, но не ми се иска да го призная публично, затова още на следващия ден се регистрирах в така наречената “социална мрежа” с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост.

Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички. Само че някои оферти минаха границите на толерантността ми. Веднъж някакъв човек ми предложи да стана приятел с Татяна Дончева, моля ти се. Настръхнах. Как да стана приятел с Татяна Дончева? Ако човек не внимава, покрай нея неусетно може да се сприятели и с Ванко 1. Разбира се, натиснах бутона “игнорирай”, но лошото чувство остана.

По-неприятното е, че някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15-ти декември и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.

Попитах един колега за какво служат тия виртуални елхички, а той ми каза: “Не знам, но аз вече съм събрал 734. Чудя се къде да ги завра?”

Не му отговорих. По Коледа не е хубаво да се приказват такива неща.

Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”....

Тези кухи призиви ме вбесяваха. Как смятате да спрете доганизацията бе, фейсбукарчета бледи? Като си разменяте тука елхички и сърчица ли? С наближаването на изборите гражданското съзнание на юзърите достигна своя апогей. Някакъв тип всеки ден ме атакуваше с настойчивото предложение да стана почитател на Яне Янев. Любезно му написах да спре да ми досажда, защото по-скоро бих станал почитател на хурката на баба му, нежели на Яне Янев. Обаче офертите на партийния активист не спряха. Наложи се да го изхвърля от списъка с приятелите си, въпреки че не съм привърженик на силовите мерки.

Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр, Николина Стоянова ака... А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?... Докосни звездите, но не забравяй, че си човек...” Пълна помия! Освен това фейсбукът постоянно ме подканяше да “сръчкам” приятелите си. Това изобщо не се връзваше с представите ми за приятелството. Нали са ми приятели, защо да ги ръчкам?

Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.

Една жена ми изпрати поне 15 пъти теста “Какъв секс предпочиташ?”. Накрая се вбесих и й отговорих: “всякакъв, стига да не е с теб”. Давам си сметка, че отговорът ми не беше твърде джентълменски, но нахалството на тая пача наистина ме извади от обувките. Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи?

С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Усещах, че съм се превърнал в пълен фейсбук-нещастник. Проклинах деня, в който си направих регистрация там. Но бях поел по този път и трябваше да изпия горчивата чаша на виртуалното общуване докрай...

Вчера отворих профила си и бях потресен. Някаква девойка ми беше изпратила покана да отговоря на теста “Навяваш ли на момчетата перверзни мисли, когато си с пола?” Гледах монитора вцепенен. Разбрах, че съм стигнал дъното. В този момент направих три важни заключения: първо - че никога не съм носил и няма да нося пола, второ – че не искам да навявам на момчетата перверзни мисли и трето – да ви пикая на социалната мрежа. Натиснах бутона “Изход” и излязох да пия бира.

Иво Сиромахов

Тая история я четох още миналата година. Иво Сиромахов май е прекалил в опита си да бъде интелектуалец
Иначе пускам една история, на която знам да се смея ли или да рева

Горчива поука има историята с джипа, мда..

Иначе наскоро тoзи кратък анализ на българското кино ме разсмя доста, защото си е реално състояние.


"Българското кино е дало на света много интересни похвати – отсъствието на сюжет, лошият звук, дългите безсмислени кадри, които ни подсещат за дълбоката душевност на оператора и за липсата на всякакъв финансов контрол от страна на продуцентите.

Но най-значимият български принос в световната филмова индустрия са диалозите от сорта:

- Ще заминем ли? (пауза)

- Не, ще гледаме телевизия. (напрегната пауза)

- Защо се държиш така?

- Защо? Защо? Защо?... (тежка въздишка) Вечните въпроси без отговор…

- Защо ме измъчваш?… (дълга пауза) Мразиш ли ме? (Двамата мълчат, а камерата излиза от скръбната кухничка и обхожда покривите на панелните блокове на разсъмване. Звучат тревожни цигулки).

Тези похвати създават самобитния облик на българското кино и ни карат да се питаме, защо все още не сме получили своя заслужен „Оскар” или „Златна палма”. Отговорът е горчив – има световен заговор срещу българската култура и гадните чужденци никога няма да допуснат да ни се отдаде заслуженото."

Все по-отчетливо съзирам сходство между черния ДжиБ и ФейсБука...

Седемдесет български роми, качени на самолет боинг 737 и изпратени обратно за България са успели да го превземат, като са принудили пилота да им се подчинява. Френските власти заявиха, че не са очаквали такава стъпка от експулсираните за родината си роми и затова не са осигурили охрана в самолета. Те отчитат това, като своя голяма грешка, предвид провиненията на ромите, повечето които имат криминални прояви. Преди да поставят под контрол самолета, ромите са се свързали със свои роднини в България, като са им поръчали да ги чакат на летището в Пловдив откъдето щели да дойдат да ги вземат. Условието роднините да се качат на завзетия самолет било да носят по два парашута. Нищо не подозиращият пилот се приземил на летище Пловдив, но какво било изумлението му, когато вместо да слязат експулсираните роми, на борда започнали да се качват нови и то носещи по два парашута. Ромите действали изключително бързо и заплашили пилота, че ако не отлети обратно за Франция ще го завлекат в циганското гето, където никой нямало да може да го открие. Пилота бързо-бързо се подчинил и отлетял обратно към Франция носейки на борда си два пъти повече роми, отколкото при отлитането си към България. Когато самолета се озовал над френска територия, циганите отворили товарния сектор и започнали да скачат на групи по десет разпръсквайки се над цяла Франция. Част от френските жители свидетели на ромския десант помислили, че е започнала нова световна война и се скрили подомовете си. В момента френското правителство е впрегнало всички сили в откриването и задържането на наглите роми, като засега са успели да заловят само един, който заявил, че би се върнал в България само мъртъв, защото там бил ада на земята.

10-те крилати фрази на прехода

Древните римляни са казали „Думите отлитат, написаното остава”. Но понеже у нас всичко е наопаки, 20 години след настъпването на демокрацията се оказа, че написаното е отлетяло, останали са само думите на някои политици. Онези паметни фрази, които завинаги ще горят в нашите сърца.

Още в първите дни на демокрацията министър-председателят Димитър Попов патетично извика:
„За Бога, братя, не купувайте!”. Тези думи стоплиха народа. Премиерът ни нарича „братя”. Значи ни обича. Освен това ни съветва да спрем всякакви покупки, защото потреблението носи само злини. 20 години по-късно виждаме, че светът се вслушва в думите на Попов и хората наистина не купуват нищо. Ако го бяха чули тогава, можеше и да избегнем световната финансова криза.

По същото време депутатът Васил Михайлов начерта нова стратегия пред българската дипломация:
„Трябва да развиваме приятелските отношения между България и Нубия”. Мъдри слова. Мнозина лъжепатриоти се подиграваха тогава на г-н Михайлов, защото не схванаха посланието в думите му – България трябва да търси приятелски държави не само в пространството, но и назад във времето!

Политическите битки в началото на 90-те се водеха много страстно и зрелищно. Парламентарните заседания не бяха вяли и скучни като днес, а се превръщаха в истински екшън. Веднъж, по време на поредната ожесточена битка червената депутатка Елисавета Миленова се провикна към председателя на парламента:
„Господин Савов, излезте навън да ви шибна два шамара!” Да, демокрацията трябва да се брани с всички средства, дори и с голи ръце, ако се налага.

Новите времена донесоха по нашите земи и нови екзотични наслади – „спа център”, „ол инклузив”, „шведска маса”. Сблъсъкът с капиталистическите ценности роди нови незабравими фрази, като тази на депутата Георги Петров, несправедливо наречено от негови злонамерени опоненти Гошо Тъпото: „Щом масата е шведска, аз ще стана като дойдат шведите”. С тези думи Петров доказа, че традиционното българско гостоприемство не е мит и че нашата държава вече е отворена за контакти със скандинавските страни.

Политиците на прехода ще бъдат запомнени и със своята проницателност и трезва преценка на ситуацията. В миг на откровение вицепремиерът Нейчо Неев въздъхна: „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. Така Неев очерта най-голямото предимство на демокрацията – вече всеки може да управлява България, егати.

Няколко години по-късно външният министър Надежда Михайлова даде тон в медийната политика на властта: „Нахранете журналистите!”. Когато тълкуваме тази фраза, трябва да имаме предвид двоякото значение на глагола „храня”. От една страна той означава „давам манджа, осигурявам препитание на някого”, но в уличния жаргон „храня” означава по-скоро „хокам, псувам, раздавам обидни квалификации”. Така че не е ясно какъв точно е заветът на Михайлова и как трябва да се отнасяме към журналистите.

Някои политици ще останат в историята със забележителната си начетеност. В това отношение палмата се държи от министъра на културата Нина Чилова. Запитана за произведенията на Панчо Владигеров, тя уверено заяви:
„Пред Панчо Владигеров предпочитам Златю Бояджиев”. Какъв изящен пирует на мисълта! Големите умове винаги са схващали културата в нейната цялост – музика, живопис и слово не могат да бъдат строго диференцирани. Посланието на Чилова е, че българската култура е един голям маратон, и в този маратон Златю Бояджиев води с няколко обиколки пред Панчо Владигеров, който така и не успя да стане майстор на четката.

Може би най-забележителният оратор на прехода беше Симеон Сакскобургготски. Той наложи един своеобразен стил на говорене, наподобяващ маниерите на учителя Йода. И по едно време каза на хората:
„Трябва да си смените чипа”. По-късно обаче се оказа, че проблемът май е в неговия компютър, антивирусната му програма изтече и операционната система „НДСВ 2001” гръмна.

Днешното правителство също побърза да се разпише на стената на политическите мъдрости с фразата на финансовия министър: „Бюджетът е малка постна пица”. Блестяща метафора, в която прозират няколко смислови пласта. Първо – защо пица, а не да речем баница? Пицата е типично италианско ястие, няма нищо общо с нашите кулинарни традиции. Скритото послание на Дянков е, че ситуацията у нас е като в Италия – политическа нестабилност, мафия и премиер-веселяк с неспирни медийни изяви. Другият код към разгадаването на бюджета е думата „постна”. В случая това не означава „безмесна”, а е по-скоро препратка към духовната практика „пост и молитва”, тоест освен да не ядем, ще трябва и смирено да се молим на правителството, за да оцелеем.

Но безспорно най-култовата фраза на прехода беше жоржганчевата „Не ме гледай умно, българино!” В тези пет думи се съдържа цялата философия на българската политика. Смисълът е, че докато избирателят гледа умно, положението ще бъде тежко. А щом постигнем така желаните от властта тъпи погледи, нещата ще се оправят, ще има цъфване и връзване, реки от мед и масло и тълпи от доволни поданици, живеещи в траен рахат.

Но докато все още има отделни българи, които гледат умно, ще си ядем малката постна пица, ще слушаме симфониите на Златю Бояджиев и ще чакаме шведите.

Иво Сиромахов
Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 14 ноември 2009

Божидар Димитров.

Пропуснал е култовото - "Ние вината ги поемаме с мезетата" (Филип Боков, запитан, дали БСП/БКП няма да поеме вината за режима след 1944г.)

По-късно мисля да пусна цяла серия с култови истории за Краси Ватмана, Плебея, Живо и компания - продукт на е-бане.нет

Преживяванията на човека Х:

"Веднъж отивам в един бар и по едно време усещам, че ми се пърди, и то много сериозно.
За щастие музиката беше доста силна и ми хрумна да пускам леки,
но категорични пръцвания в такт с музиката - така, че да не се чуе.
И така 2-3 песни, обикалям из бара, докато ми олекне.
След 3-тата песен обаче усетих, че всички ме гледат странно с леко отвращение в погледа.
В този момент осъзнах, че не съм си махнал слушалките на айпода от ушите!"

Един приятел излиза от къщата на момчето Х. На излизане го засичат двама полицаи и го питат: "Знаеш ли къде живее момчето Х? (вероятно издирват въпросното момче за провинение.
Та този мой приятел вместо да ги упъти, им вика: Не, не знам И моментално пали джантите нанякъде
Та смешното е парадокса, че хем излиза от къщата на Х, хем вика на полицаите, че не знае за к'во му говорят Та на тази история последно се смях доста

Пускам първата история за Краси Ватмана и компания. Доста е дълга, така че само линк

http://www.e-bane.net/modules.php?name= ... e&sid=2947

Научил съм доста култови истории от Перник покрай един познат. Последната му история е доста дебилна.

Четирима пичове от Перник, негови приятели, решили една вечер да излезнат на дискотека в София. Единият пич бил с две счупени ръце, съответно гипсирани, но успял по някъв начин и той да пие. Пийнали си те и по малките часове на нощта решили да си ходят. Тука идва дилема - кой да кара колата? Решили, че най-малко пияният ше кара. Тва се оказал пичът с двете счупени ръце. взели преди да тръгнат по една биричка и си къркат в колата. Пичът със счупените ръце хванал едвам-едвам волана с пръстенцата на едната ръка, а с другата някак държи биричката за гърлото и скоростния лост по едно време ги спира катаджия, а шофьорът сваля прозореца. В момента, в който го видял, се хванал за главата и разправял, че от 25 години е на тая работа, но такова нещо не е виждал. В крайна сметка ги пуснал срещу няква сума, но им казал моментално да паркират колата, да си хващат такси и утре по някое време да си приберат колата