Има, разбира се. Както има и нещастна любов.

Колкото до това какво си спомняме след връзките. Непосредствено след приключването им обикновено се фокусираме върху неприятните спомени, за да оправдаем решението си, или да се успокоим, че дори ние да сме искали връзката да продължи, а другата страна не, пак е нямало да се получи.

Като мине достатъчно време и ни мине пишкомерието, можем да се съсредоточим върху хубавите спомени. Въпрос на избор е, разбира се. Но намирам за малоумно да бълваш огън и жупел срещу всяка бивша връзка/партньор - ами като са толкова отвратителни хора какво си правил/а с тях бе/ма, оу! Излиза, че ние сме съвършени, а бившите ни избраници са до един негодници. Айде бе!

ПП. Мила, определено имаш подход в отварянето на теми. Не ми беше хрумвало още в първия пост да напиша, че вероятно ще заключа темата.

Мила Мила (и съфорумци),

Не бъркайте „връзка“ с „Любов“...
Нищо не пречи да имаш връзка с някого и без да си Влюбен в него/нея.
Също (което е по-честият вариант), нищо не пречи да си Влюбен в някого и без да сте се конституирали като „двойка“, че даже и след разпада на едно такова самоопределение.
Мисълта ми е, че може да имаш както хубави спомени с човек, с когото си „във връзка“, така и с някого, с когото не сте „за-едно“ (но към когото изпитваш Любов).
Не че не съм го писал вече, но Любовта не може да бъде нещастна. Да, може да бъде несподелена, но това не я прави нещастна - просто е друг отенък на Щастието (макар и не толкова изпълващ).
Колкото до това, какво си спомням... Ами... Всичко... От всяка връзка, Любови увлечение, които съм изживявал... Предаваните бележки в часовете; по детски наивните и смехотворни към момента писания из лексиконите; всички получени, изпратени и неизпратени писма; игричките и „сложните“ сценарии, които се разиграваха, с цел пленяване на вниманието на противоположния пол; срамът от признанията; страхът от отхвърляне; часовете с телефонна слушалка в ръка (веднъж даже навъртях 200 лв. за един месец <с което определено не се гордея, но беше полезен урок>); стотиците страници кореспонденция по IRC, ICQ, а по-късно и Skype (че и форума ); хилядите извървяни/изпътувани километри (веднъж отидох до Варна за среща ); вечерните разходки; първите целувки (и пропуснатите такива); излизанията; свадите; подаръците; пещерите, планините, морето; всяка въздишка, усмивка, гримаса и сълза; комплиментите и обидите; постоянното бързане и напрежение - часове, дати, юбилеи, срокове, ултиматуми, нормативи, очаквания; откровеността и измамите... Не знам за Вас, ам' аз това го наричам „Живот“ .
А от Живота не може да се запомнят нито само хубавите, нито само „лошите“ моменти/епизоди.
За Живота казват, че е най-подлият учител - първо те изпитва, а после ти преподава урока.
Колкото до това, дали (и ако да) и защо се съсредоточаваме предимно върху изброените „негативни“ неща, едно логично обяснение би могло да бъде намерено в еволюционната теория: естествен подбор. Неспособните да се адаптират/възстановят към/от променящата се среда са обречени да бъдат ... кхъм ... изместени от по-жизнеспособните. С това наум, според мен, „негативните“ събития естествено привличат вниманието към себе си, поради равивалият се в продължение на милиони години механизъм на адаптация - за да оцелее, човек се концентрира върху „грешките“ си, с цел да ги избегне. Това обаче проявява и един много съществен и същински негативен страничен ефект, а именно - прекомерното концентриране върху избягването на това, което ни е направило нещастни, възпрепятства възможността ни да разберем и постигнем това, което ни е правило Щастливи. Метафората, която ми дойде на ум, беше с навяхване на единия крак - толкова много да се концентрираш върху това, да не го навехнеш пак, че да започнеш да подскачаш само на него, стараейки се да заобикаляш отдалеч всичко, което би могло да доведе до подобно преживяване, като същевременно не вдигаш поглед от земята, а другият ти крак започва да атрофира...
Мдам - толкоз размишления от мен

Ангел

Ангеле, получавам главоболие от синтаксиса ти. Колкото до:



- не бъркай връзка с отношения. Да имаш някакви отношения със някого - сексуални, приятелски, бизнес, комбинация от трите, че и други - не правят връзка. Връзката е между двама души, които са готови да се обвържат и да станат зависими един от друг, да намерят един за друг място в ежедневието си, да станат част от живота на другия и да го допуснат да бъде част от техния живот, но без условности, но с ангажимент, ако ще и да е елементарното "не разбивай сърцето ми".

А всъщност се опитвах да кажа, че прекалено често - признавам, аз също - търсим драмата в ежедневието си. Защото ако не е драма, не е фън - не е интересно, не е предизвикателство...

PS. Викторе, вика му се форумен опит...

Мила, това, което описваш, спокойно би могло да бъде налице и при едни отношения, без те да са институционализирани в официална връзка. Да не говорим, че има сума ти връзки, от които е останала само черупката и се крепят, грубо казано, на рилейшъншип-статуса във Фейсбук. Както беше казал Кристо едно време: какво имате против връзките, които се крепят на секс и страха да не останеш сам?

Та идеята ми е, че това дали една връзка отговаря на всичките условности, които обществото е измислило, няма особено отношение към това дали връзката е истинска.

ПП. (офтопик) какво мислиш за фигуралната композиция, която завари в стаята си?

Абе то по принцип е ясно, че покрай разни глупости, като изпити и прочее съм изтрещяла брутално и си мисля простотии, ама ми дойде до гуша от драматизации (включително и моите)... Изпразнените от съдържание връзки не ме вълнуват - been there, done that, и няма намерение да повтарям. Онова горното си беше коментар на философията на Ангел. Една връзка е истинска, ако хората, които я правят връзка, мислят, че е такава. (Ъъъ, да и на мен ми е трудно да си следя логиката понякога)

офтопик: какво ви е направило кучето?!

Нищо, просто разперените му лапи бяха идеални за обгръщане на напращелия... балон... който между другото е "двустранно наточен"

WIN


А това е...ъм...ужасно... И егоистично. Да не говорим, че дори негласно, такова споразумение е неетично.
Да, за установяването и поддържането на някакви интимни взаимоотношения се презюмира условна и пропорционална реципрочност на усилията, както и сближаване на житейските дестинации, но би било нелепо който и да е от партньорите да се откаже (било то доброволно) от възможността си да избере нещо друго (каквото и да е то) занапред. Описаното горе не се вписва в разбирането ми за Любов - по-скоро в това за неосъзнато поробване/робство... Напрактика се получава едно: „Не може да си Щастлив/а с друг/а (правейки нещо друго; бъдейки някъде другаде), защото аз съм Щастлив/а с теб, така, тук, и ние се разбрахме, че това е и ще е положението.“
Любовта (споделена или не) е концентрирана основно върху Щастието на другия, собственото такова бидейки функция от неговото. Обратното си е чиста проба егоизъм и консуматорско поведение.
Ако изпитваш Любов към някого, то собственото „нещастие“ от несподелянето й би трябвало да бъде приемлива „цена“ за Щастието на съответния обект на въжделения... Поне така си мисля...

Хм...

Ангел

по типично правистки начин извърташ думите ми

Абе, Ангеле... Абе, човек...
Трябвало е да запишеш културология - там говорят така. Че си и вярват.

Нищиш любовта така, сякаш е нещо, което можеш да видиш и пипнеш. И пак съумяваш да бъдеш абстрактен в конкретното - ей това си е направо талант.

И съм съгласна с Мила, че докато двама души мислят, че връзката я има (ама наистина си вярват, ако ще и да се самозаблуждават всеки за себе си), то тя наистина съществува. И да, знам, че има противоречие в тия думи, но на практика е точно така. Драмите идват, когато един от двамата (или и двамата) осъзнаят заблудата си (в случай, че има такава и не всичко е пърхащи пеперуди, розови листенца и споделени въздишки, бръм, бръм...).

А дали може да съществува щастлива любов - ами... според романтичните пишман-комедии, може. То и Никълъс Кейдж се върна от оня свят като на кино. От друга страна, да, може да има. Но и най-щастливата любов има своя край, който рядко е толкова щастлив. Като теглим чертата, неприятната развръзка (случила се независимо от желанието на двамата) прави ли любовта по-малко щастлива? Ъ-ъ, вярвайте ми. Иначе трябва да се бесим по светофарите.

А как обичам да чета кака Ели...

...Особено когато не виждам никакво противоречие със собствените си разбирания .

Пък това, че не може да се пипне или види съвсем не я прави по-малко истинска и податлива на осмисляне, разбиране, „нищене“...

И не - не си противоречиш - всичко си е наред в тая хипотеза . Но пък се повдига един много интересен въпрос: възможна ли е връзка, в която поне единият не осъзнава че участва? Не е като да не съм виждал ситуации, в които и двамата отричат (ама пламенно) да са двойка, но de facto са (живеят заедно, Обичат се, биват си ...„креватни другарчета“, имат дете заедно <може и не всичките едновременно>)... Та, в тази (да речем хипотетична) ситуация, те имат ли връзка, или не, след като няма никаква (само-)заблуда че са във връзка, и че могат да разчитат един на друг?

Колкото до последния ти въпрос, имам да кажа, че страданието и скръбта допринасят за това, което сме като човешки същества, точно толкова, колкото и еуфорията и Щастието. Без тях не може, а и не би съществувало това, което сме, което Обичаме и в което се Влюбваме - съвсем необикновено обикновени Хора.

ах как не чета дълги постове пълни с университетски стил...
пишете просто да го еа
за любов и простия може да се изкаже
защо не му давате право да ви прочете мненията след като слагате тази граница на прочети-стоте-тома-класическа-литература и тогава помисли да пишеш тук

Има щастлива любов, пък нещастна не знам дали има , то тогава любов ли ще е? Да се върна назад. Откак е започнал моя скромен опит да излизам с момчета , че да стигна до мъже, освен последната щастлива връзка, друга хубава съм нямала.Не мога да кажа , че щастие беше, да ме зареже заради мъж. Не е щастие да ме зареже заради приятелка, не е щастие да го хвана , че ми изневерява. Разни хора, разни идеали, но кажете ми как да питаеш лоши чувства към човек, написал с рози по леглото "обичам те" или по точно " I (h) U " , като (h) е сърце и пред вратата на хотелската стая да има голямо сърце с буквата ти в него.. Смятам, че каквото и да се случи с този човек вингаи ще ни свързват топли спомени и чувства и наистина може да го наречеш щастлива любов, любов в която не се измъчваш, не те измъчват, не се терзаеш с плоски въпроси , а единствено се усмихваш , дори когато се карате и си способна да запратиш луканката по него....Знам обаче че след 8 дни, когато се разделим и той замине , ще има период в който ще трансформираме отношенията си : от това да гледаме един на друг като на хора, които вече ще се обичат приятелски и пак ще изпитваме щастие от това.. Периодът навярно ще бъде дълъг , плачевен и труден за двама ни, но нали това е живота . Всяка нещо идва , за да си отиде. Щастлива ли е голямата любов и как да тълкуваме последния стих от едно мое любимо стихотворение "голямата любов деца не ражда " ? Прекалено много мисля , всеки ден осмислям миналото си с този човек и след почти 7 месеца връзка не мога да си я представя прекратена и минала в приятелска.. Помним лошите моменти и горчилката, защото щастието ни натъжава и ни кара да се замислим защо аджеба е трябвало да свършва, но пък след като е станало значи е трябвало.. или поне така ми се иска да вярвам.... ОХ.....

Тамън мислех да поправя Мила, но ти ми даваш добър повод.
Хора, правете разлика между ОБИЧ и ЛЮБОВ! Аз обичам приятелите си, семейството си и пр. и се чувствам силно Обвързана с тях. И разчитам на тях. Но в тях не съм влюбена. Същевременно не мога да си представя, че мога да се влюбя, без да изпитвам същата обич към човека до мен (И нещо повече). => Всички очаквания към обекта на любовта ми, свързани с обичта, не биха могли да бъдат умаловажени, защото Връзката е зависимост.
Относно примера. Опитът показва, че (особено ако не са налични всичките горепосочени критерии) изобщо не е задължително хората да разчитат един на друг. Т.е. ТОГАВА имат отношения, а не връзка. Затова има толкова семейства със съмнителна пълноценност/успешност/харесайте-си-думичка. Те делят много общи неща, но Изборът им ги прави двойка, респективно реализира тяхната връзка. Ако не са склонни да признаят открито пред себе си и един пред друг обвързването си, никакъв секс, жилище, че и дете не може да ги превърне в нещо повече от хора, подчинени на обстоятелствата. Те разбира се могат да имат и много щастливи отношения, макар да е рядко срещано и малко вероятно.
Но както Пора каза: ако тоя човек за нищо не става, защо аджеба сте били заедно!? => ако ти си възприел дадени отношения за Любов (като връзка), значи има щастие. Не може да няма.
Ако е несподелена тая любов, това е отношениЕ. В случая с правилна или не съвсем формулировка, но темата е за ВЗАИМНИТЕ ВРЪЗКИ, били те повече или по-малко успешни.

Аз не правя въпросната разлика. Излишно деление на свои и по-свои.
Ако някой нарича любовта обич+секс, а обичта - емоционална обвързаност... тъпо е.
Ако някой нарича любовта тежка емоционална обвързаност, а обичта - уважение + благодарност... тъпо е.
Ако някой нарича любовта плътско привличане, а обичта - чувството на близост... тъпо е.
Истината е, че любовта е любов в смисъл на любов и в никакъв друг смисъл. Обичта е същото - на това ниво са еднакви. Други нива няма - там няма деления. Обич ли е или любов - няма ясна граница. Наличието или отсъствието на плътско желание не е вплетен, а страничен фактор за тези чувства. Наличието или отсъствието на чувство за незавършеност в самотата и притегляне към "единия специален човек" може да се изпита и към родител, и към брат и към сестра - въпрос на сложна житейска ситуация е. Вярвайте на специалистите по чувствата, когато сте нямали собствен опит. И моля ви, без коментари от типа на: "никога не съм се влюбвал(а), но смятам че..." - не смятайте така.