|
НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО (1878 – 1912)
В историята на българския народ епохата на Възраждането се характеризира с преход от Средновеко-вието към Новото време. В резултат на възникващите нови форми на стопански живот се изменя структурата на българското общество. Успехите в просветно-културното и победата в църковното движение с издаването на фермана от 1870г. води до легитимиране на българската нация пред света. В своята “История славянобъл-гарска” Паисий Хилендарски издига идеята за политическо освобождение на българските земи. Натрупаният боен опит от въстанията през XIXв. се оказват необходими условия за осъществяването на националноосвобо-дителната революция, чиито връх представлява Априлското въстание от 1876г. След неговото потушаване и последващата Руско-турска война от 1877-1878г. България отново се появява на политическата карта на Европа. Прелиминарният (предварителен) мирен договор, подписан на 19 февруари (ст.ст.) 3 март (н.с.) 1878г. в Сан Стефано между Русия и Турция, с което се слага край на войната, решава по удовлетворителен начин българ-ския национален въпрос. След почти петвековно робство, на картата на Европа се появява България. Граници-те на новата държава, чиято площ е около 172000кв.км., повтарят почти напълно етническите граници на бъл-гарската нация, дадени според султанския ферман: Мизия, без Северна Добруджа, която Русия предава на Ру-мъния като компенсация за Южна Бесарабия; цяла Тракия, без Гюмюрджинско (днес Комотини, Гърция) и Од-ринско; цяла Македония, без Солунско и полуостров Халкидики, а Нишкия санджак (без Пирот и Враня) пре-минава към Сърбия. Без да се съобразяват с протестите на населението, Великите сили свикват нов конгрес, на който de facto се решава съдбата на българските земи. Според него Санстефанска България е разделена на ня-колко части – васалното Княжество България, провинция Източна Румелия, която има административна автономия, но е под пряка политическа и военна власт от султана, Македония и голяма част от Тракия са вър-нати на Турция, Западните покрайнини са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния съответно като компенсация за участието им в Руско-турската война. Спо-ред решенията от Берлинския конгрес, проведен между 1 (13) юни – 1 (13) юли 1878г., извън пределите на България остават около 2,5 милиона българи. Със своите постановления Берлинският конгрес не само създава база за бъдещи междунационални противоречия, но и запазва по-голямата част от европейските владения на Османската империя от действителните им наследници – балканските народи. С цел да остави открит въпроса за евентуална последваща намеса на Великите сили, съ-образно техните по-конкретни планове, конгресът “замразява” установеното чрез решенията статукво на Бал-канския полуостров. В останалите под чужда власт български земи продължават възрожденските процеси.
Във връзка с Берлинския договор полския историк А.Пиотровски констатира: “Берлинският конгрес като прокара граница между страните, се беше подиграл с етнографията”. След публикуването на текста на Бер-линския договор в лондонският весник “Таймс”, българите научават за съдбата си. Недоволни от несправедли-вите решения, по инициатива на проф.Марин Дринов и със съгласието на руския княз Александър Дондуков-Корсаков, се изготвя проект за корекция на отделни членове на договора, но въпреки положените усилия той не дава очаквания резултат. Сред българското население започва движение за осъществяване на националното единство в рамките на единна България. Широк размах взема петиционната кампания – събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представители на руското правителство и западните държави. Като ръково-дител на подетата кампания се изявяват архимандрит Методий Кусев и Кузман Шапкарев. Основна движеща сила на кампанията са дребната и средната градска и селска буржоазия. По същество борбата против постанов-ленията от Берлин е израз на стремежа за ликвидиране на османския феодален гнет, за решаване на аграрния въпрос, за национално освобождение на всички българи и за борба против ревизията на този договор. След като петициите не успяват, сред българското население се засилват и вълненията на неуспелите да избягат от Се-верна България турци. В района на Родопите се организират черкезки банди, които системно нападат българ-ските села. Начело на инсценираните прояви застава бившият английски консул във Варна Сенклер. Т.нар. “Ро-допско въстание” има за цел да присъедини районите между Харманли и Хасково към пределите на Османската империя, които според Санстефанскитя договор остават в границите на България. Активна борба против Сенк-лер води българският войвода Капитан Петко Киряков. Неговата чета спасява от разорение много български селища в района на Родопите и Беломорието. Паралелно на него, въоръжена борба започва и в Преспанско, Би-толско, Охридско.
Още преди оповестяването на Берлинския договор, в Македония положението на християните се вло-шава вследствие на разоренията на войната, силно увеличените данъци и големият приток на мюсюлмани – бе-жанци от окупираните от сърби и руси области. В същото време редица български общини – Банско, Разлог, Горна Джумая, Пиянец, Одрин, Лозенград и други молят руското командване да бъдат освободени.
Обществена дейност развиват и други македонски дейци като Натанаил Охридски и Наум Спростра-нов. Наред с легалните действия българите в неосвободените области, подложени на тежък гнет, започват и въ-оръжени действия. Още през месец март-април 1878г. в района на Пиянец, водени от войводите Ильо Марков и Димитър Попгеоргиев-Беровски, те установяват самостоятелно българска власт, неутрализирайки местните по-маци. Подобни действия в Джумайско заставят руското командване да окупира района през месец март. В Пи-ринско и Серско действат няколко чети, като тези на Стоян Карастоянов, Тодор Паласкаря и други. Във вът-решността на Македония също има чети: на Стоян войвода в Ресенско, на поп Костадин Буфски във Велешко, на Васил войвода и Алекси Влаха в Леринско и т.н.
Под формата на благотворителен комитет за подпомагане на бежанците от Македония, Васил Диаман-диев, Методи Кусев, Димитър Карамфилович, Коста Шулев, Димитър Македонски и други започват да органи-зират въстание. През месец август 1878г. към тях се присъединява и епископ Натанаил Охридски. На 8 септем-ври 1878 г. в Рилския манастир се състои съвещание на ръководителите, войводите и на представителите на Временното руско управление в Дупница и Горна Джумая. На това съвещание пристига и пратеникът на тър-новския комитет "Единство" Михаил Сарафов. Обсъждат се редица въпроси относно подготовката на бунта. На 5 октомври 1878 г. избухва въстанието в Кресненското дефиле. Създава се първото въстаническо ръководство – Адам Калмиков, наречен “атаман на въстаниците”, Димитър Попгеоргиев-Беровски – началник-щаб, и Стоян Карастоянов, определен за “първи войвода”. Към средата на октомври с.г. от Македония, Тракия и Княжеството започват да пристигат нови чети – на Баньо Маринов и на Луис Войткиевич. Въстанието се разраства – вдигат се отделни селища в Малешево, Петричко, Мелнишко, Сярско, Неврокопско и Демирхисарско. От България пристигат още чети. Месец след избухването на въстанието въстават и българите в Разложко. На 8 ноември с.г. османците са победени, а Банско е освободено. На 14 ноември се подготвя превземането на Разлог, но прис-тигат турски части от Неврокоп (днес Гоце Делчев). На 21 ноември с.г. многоброен османски башибозук си връща Банско. Редовна войска овладява опожарява Кресна на 11 ноември 1878г. Боевете в Каршияка продължа-ват и през декември 1878г. Въстаниците са победени и тя е превзета от османците. През зимата на 1878-1879г. в Македония преминават и няколко малки чети, но те не произвеждат никакъв ефект. Българите не се вдигат на въстание, уплешени от действията на османската власт.
Кресненско-Разложкото въстание е продължение на национално-освободителните борби на нашия на-род. То избухва в изключително неблагоприятна за българите обстановка, когато Великите сили се противопос-тавят на руската експанзия. Това предрешава изхода на въстанието. Боеприпасите и оръжието се оказват недос-татъчни. По настояване на правителството в Петербург Временното руско управление (ВРУ) не се притичва на помощ на българите. Въстанниците допускат редица грешки – въстанието не се обявява едновременно във въс-таналите райони, между неговите ръководители избухват спорове, които водят до смъртта на Стоян вой-вода, няма единство в тактиката.
След неуспеха на въстанието се променят средствата на съпротива и се измества центъра на съпроти-вата. Успоредно на това, за Учредителното събрание в Търново пристигат представители от Македония, Източ-на Румелия, Добруджа, Бесарабия, както и от Западните покрайнини. На събранието в старопрестолния град се обсъжда т.нар. “общонароден въпрос”, който по същество представлява движение за пълно освобождаване и обединение на всички българи. Една част от народните представители, смятащи, че тази задача е лесно пости-жима, предлагат в знак на протест срещу несправедливите решения в Берлин събранието да се саморазпусне. Други настояват заседанията на Учредителното събрание да се отложат. Трети правят предложението да се из-прати Меморандум до Великите сили, без обаче събранието да прекрати дейността си.
След 1878г. пред българската нация се обособяват приоритетните въпроси за Източна Румелия и за ос-таналите под османска власт територии. За Северна Добруджа и Поморавието, дадени съответно на Румъния и Сърбия, се приема, че те са справедлива компенсация за участието на тези страни в Освободителната война. В тези земи се реализират икономически промени, водещи до ликвидирането на феодалния гнет. Въпреки това обаче, в тези територии румънската и сръбската власти водят целенасочена политика за асимилиране и дебълга-ризиране на населението. Това води и до въоръжени сблъсъци, пример за което е т.нар. “Зайчарска буна” от 1883г. Целта на политиката на съседните на България Румъния и Сърбия е налагането на властта в новоприсъе-динените области.
За възникването на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско вли-яние оказва и общото влошаване на стопанското и политическото положение на Османската империя след 1878г. Турското стопанство е най-изостанало в сравнение с останалите западни държави. Главната причина за това се крие в съществуването на полуфеодалните форми на експлоатация. Новите производства се внедряват трудно поради тромавостта и корупцията сред административната власт. Важен фактор за влошаването на ста-туса на селяните след 1878г. е извънредното данъчно облагане. Тежки последици има десятъкът, данъкът върху прихода – теметтю, данъкът върху добитъка – беглик, военния данък върху мъжкото население – бедел и други. Произволията на откупчиците на данъците създава допълнителни трудности. Вследствие на това запада и град-ската търговия. Панаири в Преспа, Прилеп, Велес, Лерин и други губят стопанското си значение. Същевремен-но не се създават достатъчно промишлени предприятия, които да поемат свободната работна ръка.
Съществуващият феодално-абсолютистки режим, от своя страна, подлага на преследвания потиснатото население, което засяга предимно българите. Към това се добавя и притока на изселените от войната турци от освободените български земи. Това води практически до продължаването на възрожденските процеси българи-те, но при утежнени обстоятелства – наличие на враждебно настроено гръцко и сръбско население, тромава ад-министрация и т.н. Фактор за възникването на организирана борба е и политическото безправие на християн-ското население в границите на империята. Турската полиция и съд продължава дискриминацията. Насилията и безнаказаността от страна от властта добива значителни мащаби.
Предвидените в чл.23 и чл.62 от Берлинския договор реформи – Органически устав, по подобие на този за о.Крит, допускане на християнското население в управлението, изравняването на гражданските и полити-ческите права на различните религиозни общности на практика не се изпълняват. Високата порта приема само Закон за вилаетите, според който териториите се конституират така, че българите са административно разделе-ни в земи, със сръбско, албанско или гръцко население. В Солунски вилает южните части са с подчертано гръц-ко население, Битолски вилает, включва някои гръцки и албански области, в Скопски вилает се намира значи-телна част сръбско и албанско население. Тази промяна на административното деление на Македония води до умишлено смесването на българското население с другите народности, с което се цели нарушаването на негова-та хомогенност. Според различни статистически данни в Македония процентът на българското население е между 51 и 62%.
С победата на Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885г. и последващата го Сръбско-българска война (2 ноември 1885 – 19 февруари 1886) е налице уголемяването на бъл-гарските граници. Това дава надежда на останалите под робство българи за освобождение от чуждата власт и присъединяване към територията на България. Правителството в София взема решение да не се вдига въстание в Македония поради външнополитически съображения. След Съединението започват да се формират револю-ционни кръжоци, подготвящи обстановката за предстоящи действия. Доказателства затова е революционния кръжок в Солунската мъжка гимназия, в който участие взема Георги (Гоце) Делчев, дружеството “Студентска дружба”, в което влизат Дамян (Даме) Груев, Петър Попарсов и други.
Разпокъсването на Санстефанска България след Берлинския конгрес поставя единствената общобългар-ска институция в пределите на Османската империя – Екзархията, създадена със султанския фермат от 28 фев-руари 1870г., в сложно положение. Нейният диоцез, със седалище в Цариград, е разпокъсан на 5 части, българ-ските владици са отзовани от местопребиваването си и нито една от разпоредбите на Високата порта не се спаз-ват. В столицата на империята остава българският екзарх Йосиф I. Причината затова са останалите повече от 2млн. българи под чужда власт. Фактът, че все още ръководният център на Българската православна църква е в Цариград, е доказателство за намеренията на църковните дейци да защитават своите сънародници и да се борят за отстояването на българския национален идеал. Екзарх Йосиф I започва 12-годишна борба с османската власт за установяването прерогативите на Екзархията над цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония, а след това – и за развиването на екзархийски институции. В своята дейност той получава помощ от български-те правителства под формата на парични средства. Сумите се използват за развитието на църковното и просвет-ното дело. Кабинетът на Стефан Стамболов издейства берати за българските митрополити в Скопие, Охрид, Неврокоп и Велес, а правителството на Константин Стоилов – за Битоля, Дебър и Струмица. Назначават се и 9 епархийски наместници, а така също и се създават 3 търговски представителства – в Скопие, Битоля и Солун.
Под върховенството на Екзархията се укрепват българския национален дух и самосъзнание. В Македо-ния и Одринско тя разполага с около 1600 черкви, 89 параклиса, 43 манастира, над 1300 свещеници, повече от 2000 учители. Освен с въстановяването и укрепването на църковните структури, екзарх Йосиф I полага грижи и за развитието на просветното дело.
Под натиска на Ст.Стамболов, през 1892г. се извоюва от султан Абдул Хамид II автономният статут на българските училища и изравняването им този на гръцките. Oще през 1880г. в Солун отваря врати мъжка гим-назия, която приема името на Св.Св.Кирил и Методий. Преподаването в нея се извършва от изтъкнати учени и педагози, като Кузман Шапкарев, Васил Кънчов, Иван Гарванов и други. Няколко години по-късно, през 1884г. се открива и българската девическа гимназия “Св.Благовещение”. В Одринско главен просветен и културен център на българите става откритата през 1891г. Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, създадена със средствата от завещанието на своя патрон. По-късно там се открива и девическа гимназия. Същевременно на това се откриват и специализирани училища – педагогически в Сяр и Скопие, духовно училище – в Прилеп и Одрин, което впоследствие се трансформира в семинария и се премества в Цариград. В екзархийските гимназии и класни училища се подготвя българската интелигенция в Македония и Одринско. Тя сформира интелектуал-ния елит на националноосвободителната организация. Чрез просветното дело Екзархията използва легалниет форми за изява на своето национално самочувствие и съзнание. До Балканските войни – 1912-1913г. броят на българските гимназии в споменатите земи достига 12.
През 90-те години на XIXв. сред българската интелигенция в Македония възникват две течения. Бур-жоазнолибералното, начело с Екзарх Йосиф I, висшето духовенство, учителите и някои по-богати българи, опредлят като главна цел да се укрепят просветното дело и позицията на интелигенцията, а след това да се тър-сят начини за освобождение на поробените българи. Второто течение, олицетворявано от революционерите, настоява първо за присъединяване към България.
За обединителната роля на Българскат Екзархия свидетелстват периодичния печат, архивите на Маке-донската и Тракийската организации, на България, Сърбия, Гърция, Османската империя.
Делото и дейността на църковната институция се изследва от Христо Христов, Радослав Попов, Стойчо Трифонов, Иван Панайотов, Владимир Георгиев, патриарх Кирил, който събира обемен изворов материал, и други.
Съзирайки нарастващата роля на тази институция, Високата порта се страхува, че с дейността си Екзар-хията застрашава целостта на империята и подема целенасочена антибългарска пропаганда. Подобна позиция защитава и Гръцката Патриаршия. Тя смята, че по канонически съображения в една държава не могат да съ-ществуват две църкви от едно вероизповедание. Патриаршията се опитва с всички средства да възпрепятства развитието на църковното и учебното дело в Македония и Одринско. Разгръща се широка мрежа от гръцки учи-лища, които се подпомагат от елинската буржоазия. Пропагандата се базира на т.нар. “мегали идея”, чиято ос-новна цел е възстановяването на Византийската империя.
Турското правителство подкрепя и активизиращата се след 1885г. сръбска пропаганда. Притисната от две империи – Османската и Авство-Унгарската, Сърбия насочва своята инвазив към Македония. Провеждана-та от Белград политика се насочва в няколко посоки. В Сърбия се привличат български младежи, на които се обучават в гимназии, университети и военни училища. Идеята на тази политика на открит “сърбизъм” е да се създаде просръбско настроена българска интелигенция. Дипломацията на Белград се ориентира и към теорията за измисления от нея самата “македонизъм”. С това се цели да се “насади” убеждението, че българското насе-ление в Македония не е фактически българско и че българите не са славяни, а македониците са. Един от “авто-рите” на македонизма – Стоян Новакович, дори разработва теория за произхода на прабългарите, в която твър-ди, че те, както и турците, имат един общ корен, с което се доказва “несъстоятелността” на българското само-съзнание в Македония. Същият автор пише и учебници на “македонски” диалект, като се внасят сръбски, гръц-ки и други чужди думи с цел задълбочаване разликата с българския език. Този национален сепаратизъм се про-карва по-лесно, в сравнение с политиката на пряк сърбизъм над местното население.
Център на сръбската пропаганда става откритото през 1886г. в Белград дружество “Св.Сава”. Предста-вители на сръбската власт се опитват да наложат техни свещеници и учители в българските села в Македония. Усилията им пропадат, поради активната намеса на Българската Екзархия. В резултат на това те стигат до из-ползването на оръжието.
Освен сръбската и гръцката, българските земи са обект на пропаганда и от албанци, власи. В западните части на Македония албанците се опитват да асимилират местното население. Към края на XIX – началото на XXв. започва да действа и румънската пропаганда. В столицата Букурещ се разработва теорията, че румънската държава е наследник и закрилник на населението, което е заварено от римските легиони и впоследствие – лати-низирано. Високата порта признава правото на Букурещ да закриля куцовласите в Македония
Подкрепяна от западните държави, в Македония и Одринска Тракия продължава своята дейност и уни-атската пропаганда. Католическите мисионери не засягат националното чувство на българското население, но те разпокъсват духовно българите, като по този начин отслабват техните съпротивителни сили за защита на на-ционалната им кауза.
За наличието на българско национално самосъзнание, Хр.Христов привежда доказателството, че в до-кументите на ВМОРО и турските документи навсякъде се говори за “българи”, “българско население”, “българ-ска организация”, “български владика” и пр., а не за македонски. Сръбската и гръцката историографии се опит-ват да унищожат или фалшифицират материалите от този период.
Тежкото положение на българите в Османската империя, дейността на Екзархията и чуждите пропаган-ди се оказват необходимите предпоставки за възникването на националноосвободително движение в Македо-ния и Одринско. За неговото ускоряване роля играят и Великите сили, всяка от които търси да извлече дивиден-ти от проблемите в Османската империя. При така създащата се обстановка потиснатите българи в Европейска Турция разбират, че трябва да се уповават единство на собствените си сили, създавайки нелегална революцион-на организация за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Мирните средства на борбата не са доста-тъчни за решаването на проблема
В началото на 90-те на XIXв. се засилва нуждата от създаването на революционна организация сред пробеното българско население.
На 23 октомври 1893г. в Солун се учредява Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). Негови основатели са Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Ан-дон Димитров и Христо Батанджиев. Избира се Централен македонски революционен комитет (ЦМРК) като “дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители”, с председател д-р Хр.Татарчев и секретар-касиер Д.Груев. В началото на 1894г. шестимата учредители провеждат нова среща, на която на П.Попарсов се възлага задачата да изработи първия й устав. За кратко време организацията създава гъста мрежа от комитети в Македония и Одринско. През същата година се приема и правилник за вътрешния ред. На втората среща се из-меня името й – тя започва да носи името Македонска революционна организация (МРО).
Поводът за създаването на вътрешната организация е сръбската пропаганда и тежкия национален гнет, установен над българите в Османската империя. Политическите искания на БМОРК се съсредоточават върху чл.23 от Берлинския договор, като се издига лозунга за постигането на автономия за всички земи, които са насе-лени с българи. Революционните дейци разчитат да повторят източнорумелийския вариант, тъй като се стра-хуват, че прякото присъединяване на Македония и Одринско към княжеството, ще срещне отпор не само от страна на Турция, но и от Великите сили и балканските държави. Македония ще получи възможността да се развива като втора българска държава, запазвайки стабилността на населението в нея, дори и да не успее да се обедини с България. По идея на Гоце Делчев се създават първите канали за връзка между революционните ко-митети. Той възприема идеите на Васил Левски за масова революционна борба и за създаване на комитетска мрежа сред народа. На територията на Кня-жество България покрай границата с Турция се създават погранични пунктове, в които се складират оръжие и боеприпаси, писма, вестници и т.н. На Солунският конгрес от 1896г. Г.Делчев взема участие в изработването на Устава и Правилника на организацията.
Според един от изследователите на националноосвободителното движение на българския народ в Ма-кедония и Одринско – Хр.Христов при изработването на документите на организацията се използват материали на Васил Левски и структурата на ВРО в Македония и Устава на БРЦК от 1872г., но въпреки това съществуват и някои различия, коренящи се в наличието на свободна България и изостряне на балканските национални про-тиворечия. Авторът подчер-тава, че съществува приемственост на борбите на българите от епохата на Възраж-дането.
Спомени и документи за Г.Делчев публикува Иван Орманджиев. Различни момент от живота на рево-люционера се разкриват в биографията, написана от Пейо Яворов.
Г.Делчев основава и ръководни четнически институт. Формират се тайни комитети, които пренасят оръжие и обучаващи народа да се сражава. Четническият институт се свързва тясно с т.нар.”селски милиции”, коите се мобилизират само в случаите, когато се предприемат големи акции. Като средство за постигане на сво-ите цели БМОРК възприема въоръжената борба. Нейният Устав задължава революционните комитети “да съ-буждат съзнанието за самозащита у българското население в показаните области”. За член на организацията мо-же да бъде “всеки българин, без разлика на пола”. Вътрешната организация може да приема за свои членове не само българи, но и хора от различни националности.
Още след Берлинския договор сред българската общественост се разгръща широко движение за защита на сънародниците. След Кресненско-Разложкото въстание се създават македонски и тракийски дружества – през 1880г. в Русе се създава дружество “Македонска лига”, а по-късно в София и Пловдив – “Македонски глас”, които се активизират след Съединението.
През първата половина на месец март 1895г. македонските дружества свикват в София свой конгрес. Те създават единиа организация – Върховен македонски комитет (ВМК) и избират за негов председател Трайко Китанчев. Първоначалната цел на комитета е да играе ролята на БРЦК от Букурещ. В цялата страна се създават местни комитет, в които влизат представители на всички социални и политически групи. Бежанците от Тракия, които се изселват предимно в Бургаско и Варненско, също създават своя организация. На 12 май 1896г. във Варна възниква дружество “Странджа”. Сред неговите организатори са Капитан Петко войвода, братята Никола и Петър Драгулеви и други. Варненското дружество се изгражда като централно и обединява около себе си всички останали. То поема задължението да защитава интересите на населението в Одринска Тракия. През 1900г. ВМК се обединяа с дружество “Странджа” и получава името Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Г.Делчев, Д.Груев и Г.Петров се обявяват против този комитет и стремежа му да ръководи освободи-телната борба, защото ще е зависим от политическите решения на българския княз и правителство Отношения-та между БМОРК и ВМОК се усложняват, тъй като и двете организации имат взаимни интереси и изгоди. Спо-рен е въпросът кой трябва да ръководи движението и да събира средствата за постигането на целта. Ръководи-телите на БМОРК са убедени, че Централния комитет трябва да има решаващата дума. Дейците на ВМОК искат да наложат своя приоритет при вземането на важните решения. И двете организации обаче разчитат на българ-ската държава за освобождаването на Македония и Одринско. БМОРК се изказва против прибързаните дей-ствия, а ВМОК се стреми към масово въстание, което да получи политическата и военна помощ от България.
Около 1901г. напрежението в Македония и Одринска Тракия се засилва. През месец септември с.г. ре-волюционна чета на БМОРК отвлича американската протестанска мисионерка мис Стоун с цел да получи от-куп. По този начин започва аферата “Мис Стоун”, която привлича отново вниманието на световната обществе-ност върху македонския въпрос. Аферата приключва с успех за организацията. През лятото на 1902г. се чества 25-тата годишнина от Шипченската епопея. На организираните тържества, на които българската армия прави военни маневри, се създава впечатлението, че са назрели условията за една революционна акция, а така също и да се разчита на руска подкрепа. Дейците на ВМОК, ръководени от ген.Иван Цончев, преценяват, че обстанов-ката в Македония и Одринско отркива възможности за успешна интервенция.
Според Константин Пандев, през 1902г. се стига до промяна на Устава на БМОРК. Основната причина е разрастването на движението и вътрешната еволюция в идеите. Промените в Устава и Правилника водят до преименуването на оргназацията – в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), имаща за цел да обедини в името на автономията всички недоволни, без значение в народността. Друга промяна е, че чле-нове на организацията могат да бъдат и други членове, не само българи. Въпреки това обаче, ТМОРО си остава с почти изцяло българско влияние. ТМОРО издига и искания за съставяне на вилаети в Османската империя по национален принцип, за създване на местно събрание, за назначаване на християни по народностен и количест-вен признак, за пълна и обща амнистия, за равноправие на езиците и т.н.
Въпреки несъгласието на ТМОРО, по инициатива на ВМОК, през есента на 1902г., в Горноджумайско (днес Дупнишко) се вдига въстание. То избухва на 23 септември 1902г. избухва и продължава до началото на месец ноемрви с.г. Въстанническата проява обхваща районите на Мелнишко, Петричко, Малешевско, Стру-мишко и Разложко. Командирът ген.Иван Цончев е тежко ранен. В сраженията вземат около 2850 въстанници, срещу които се изправят приблизително 15000 турски войници. Османската власт се нахвърля върху мирните жители, вследствие на което около 2000 души емигрират в България.
България не може да се намеси пряко с войска и няма възможност да помогне да въставащите си братя. Великите сили не желаят, а и не са готови за промени на статуквото. Русия е ангажирана в Далечния Изток съ-що не взема участие. Това принуждава ТМОРО да се активизира и да преразгледа спешно целите и задачите си.
При новите обстоятелства, от 2 до 4 януари 1903г. в Солунската мъжка гимназия се провежда конгрес на организацията, на който се взема решение за нова въоръжена акция през лятото на с.г. На конгресът обаче не присъстват ръководителя на ТМОРО Г.Делчев, а Д.Груев все още е заточеник. Между делегатите се проявяват и първите различия – главно за средствата, с които трябва да се води съпротивата. Групата около Г.Петров настоява за провеждането на т.нар. “перманентна” (незабавна) революция. Според тях отделните революционни окръзи е необходимо да имат самостоятелност. Д-р Хр.Татарчев и историографът на въстанието Христо Силя-нов настояват за провеждането на класически тип въстание. Г.Делчев и Д.Груев разработват план на въстание-то, което трябва да обхване Битолския революционен окръг, а в останалите райони да се разгърне партизанско движение. Предвижда се въоръжените действия да започнат в различно време в отделните окръзи с цел пости-гане продължителност на въстанието и по този начин да се привлече вниманието и намесата на Великите сили. В разгара на подготовката обаче на 4 май 1903г. Г.Делчев е убит при едно сражение с турска потеря при с.Бани-ца, Серско. В края на месец април и началото на месец май в с.Смилево, Битолско, се провежда конгрес на Би-толския революционен окръг, който набелязва конкретен план за действията в тази част на Македония.
При такава ситуация се провежда конгресът на Битолския окръг, открит още на 17 април 1903г. и из-вестен под името “Смилевски конгрес”. Въпреки противоречията между отделните членове, председателят Д.Груев оповестява, че въпросът, пред който се изправят делегатите, е не дали да има въстание, а кога да избух-не то. Избира се Главен щаб, в който влизат Д.Груев, А.Лозанчев и Б.Сарафов, имащ за цел заедно с Централ-ния комитет и другите окръзи да се определи датата на въстанието. Решава се да се използва четническа тактика, за да се опазят от разорение селата. На Б.Сарафов се възлага да изработи Въстаннически дисциплина-рен устав и Инсктрукция за военно обучение. Конгресът преустановява междувременно дейността си, тъй като на 23 април турската армия извършва клане над мирното българско население в Битоля и с.Смилево. По време на разискванията делегатите научават за атентатите в Солун.
В края на месец април с.г. група младежи – т.нар. “гемиджии” от Солунската гимназия – Йордан Поп-йорданов (Орце), Константин Кирков, Павел Шатев и други извършват редица покушения и атентати в Солун, известни в историческата наука под името “Солунските атентати”. На 15 април П.Шатев взривява френския кораб “Гуадалкавир”, а ден по-късно, на 16 април, К.Кирков взривява газовите и водопроводните тръби на Со-лун. Други техни сподвижници възприемат това като достатъчен знак за действие. Няколко дни след това взри-вяват клона на “Банк Отоман” в Солун и хвърлят бомби на публични места в града. Вследствие на това турска-та полиция предприема масирани арести. Атентаторите искат, засягайки финансовите и икономическите инте-реси на западните държави, да ги принудят да действат в защита на българската кауза. Това задълбочава криза-та в Македония и води до изостряне на конфликтите в организацията. Паралелно с това, в България правител-ството на д-р Стоян Данев, под натиска на Русия, Австро-Унгария и Турция, предприема репресии срещу ВМОК, вследствие на което се стига до забраняването на дейността на комитета и неговите дейци на терито-рията на България. Кабинетът на д-р Ст.Данев е склонен както на компромиси по националния въпрос. Изос-трянето на обстановката се дължи на няколко фактора – наказателните акции, провеждани от турската армия след Горноджумайското въстание, противоречията между ТМОРО и ВМОК относно целите и тактиката, вът-решните противоречия в ТМОРО за тактиката, а така също и разкритията на османската власт след т.нар. “Солунски атентати” и последващата смърт на Г.Делчев.
Във връзка с битолското клане от 23 април, атентатите в Солун и последващите репресии от страна на турската власт, ВМОРО също понася сериозен удар. Д.Груев и Б.Сарафов предприемат обиколка из Битолския окръг и определят точната дата на избухването на въстанието – 20 юли (2 август н.с.) – Илинден. На 15 юли те уведомяват за това решение другите революционни окръзи. Малко преди това обаче, между 28 юни – 1 юли (10-12 юли н.с.) в местността Петрова нива в Странджа се провежда конгрес на VII Одрински революционен ок-ръг под председателството на Васил Пасков. На конгреса присъстват 47 делегати. Уточняват се, че въстанието в този район трябва да избухне не по-рано от 20-и и не по-късно от 30 юли с.г. По настояване на Михаил Гер-джиков се взема решение да въстане поне Странджанския край. На територията на окръга се създават 5 района. Избира се Главно боево тяло, в което влизат М.Герджиков, Лазар Маджаров, кап.Стамат Икономов и Георги Кондолов.
Илинденско-Преображенското въстание е предмет на проучванията на Константин Пандев – “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903)”, Христо Силянов – “Освободи-телни борби в Македония”, Димитър Гоцев – “Идеята за автономия като тактика в програмата на национално-освободителното движение в Македония и Одринско (1893-1941)”, Йордан Шопов и Георги Георгиев – “Илин-денското въстание”, Стойчо Трифонов, Веселин Георгиев, Христо Христов, Радослав Попов, Иван Панайотов, Костадин Палешутски, Николай Янакиев – “Илинденско-Преображенското въстание 1903г. Военна подготовка и провеждане”, Г.Марков, Цв.Мичева, Александър Гребенаров, Марияна Гудева, Симеон Дамянов, Светослав Епдъров, Красимир Каракачанов, Любомир Панайотов и други.
Според Хр.Христов причините за избухването на въстанието се коренят в османската политическа власт и налагания административен гнет, в икономическата експлоатация на населението, в упадъка в Осман-ската империя, както и в нерешения още аграрния въпрос. Л.Панайотов допуска, че основната причина е соци-ално-икономическия гнет и политическото безправие. Той доказва това с факта, че от 1900г. в Турция има икономическа криза, която води до разоряване на селяните, раздробяване на чифлиците и предварително съби-ране на данъци, а така също се налагат и извънредни такива. Спрямо българското население се упражнява религиозна и етническа дискриминация, изразяваща се в терористични и административни произволия, грабе-жи и разбойничество. Не се изпълняват и предвидените реформи, а така също и чл.23 и чл.62 от Берлинския договор.
Смилевският конгрес избира Главен щаб за подготовка и ръководство на въстанието в състав Д.Груев, Б.Сарафов и А.Лозанчев. На 14 юли 1903г. Д.Груев и Б.Сарафов вземат решение въстанието да избухне на Илинден, 2 август 1903г. В инструкциите, които се изпращат до комитетите, се подчертава, че въстанието не е насочено срещу мирното мюсюлманско население, а има прогресивни и демократични задачи. Главната цел на борбата е падането на султанската деспотична система. От 28 юни до 1 юли 1903г. се провежда и конгреса на Петрова нива, на който се приема решението за въстанието в Одринско. В него участват 47 делегати и се уточ-нява въстанието да бъде обявено не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли с.г.
Като се следват взетите решения, на 2 август 1903г. избухва въстанието в Битолския окръг, където то добива всенароден характер и най-масови размери, в сравнение с другите окръзи. Главният щаб ръководи дей-ствията на въстанниците от с.Смилево, което става център на революцията. Друг важен център на борбата е гр.Крушево, където чети предвождат Никола Карев, Пито Гули и други. Формира се Временно правителство, обявяващо т.нар. “Крушевска република”. Градът устоява на 10000-ната турската армия до 19 юли и след героични сражения с превъзхождащия неприятел се предава. Въстанието обхваща Демирхисарско, където е Йордан Пиперката, Ресенско – със Слави Арсов. Упорити сражения се водят по планините Бигла, Селечка, Баба, на връх Пелистер и т.н., както и в района на селата Цапари, Гявато и други. В Скопския ревовлюционен окръг се водят сражения в Прешовско, Велешко, Кочанско, Щипско и други райони, като в тях се отличава четата на Христо Чернопеев. Масов героизъм проявяват четите на Иван Чекеларов, Митре Влаха, Пандо Кля-шев, Лазар Поптрайков – в Костурско, Георги Попхристов – в Леринско, Лука Групчев и См.Войданов – в Ох-ридско, Петър Ацев и Г.Петров – в Прилепско, Пере Тошев и Лука Джеров – в Кичевско и т.н.
По стратегически и тактически съображения в останалите революционни окръзи се развива също чет-ничеството. По настояване на Централния комитет Задграничното представителство в Серския окръг до нача-лото на месец септември с.г. не се предприемат никакви действия. В Пиринска Македония се съсредоточават четите на Петър Дървингов, ген.Цончев, полк.Янков и кап.Йордан Стоянов. Четите атакуват Мехомия (днес Разлог), където турската армия извършва масово клане над местното население. Към 13-14 септември се водят сражения в почти всички райони на Серския окръг. В Солунския окръг мрежата на ВМОРО е дестабилизиране, вследствие на атентатите и последващите репресии. Извършват се отделни малки атентата по някои ж.п. линии, начело на които застава Сава Михайлов. В Кукушко въстанието не успява да се организира поради смъртта на войводата Кръстю Асенов-Българията. В Скопския революционен окръг действат четите на Никола Пушкаров и Христо Чернопеев, но до масово надигане не се стига.
В Одринско въстанието избухва на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.с.) – Преображение. Масово се вди-га българското население в Странджа. Въстанническите чети превземат за кратко Василико (днес Царево) и Ах-топол, изтласквайки турските части към Малко Търново и Лозенград, но не настъпват към тези градове, което се оказва грешка. Войводите Г.Кондолов, Пеньо Шиваров и други ръководят нападенията при селата Паспале-во и Граматиково. Странжда планина е освободена и е обявена т.нар. “Странджанска република”. Между-временно Централният комитет и Задграничното представителство на ВМОРО изпращат мемоар до Великите сили, в който се казва, че въстанието е акт на самоотбрана на християнското население в пределите на Европейска Турция.
Изненаданата османска власт бързо се съвзема след първите сблъсъци. Високата порта изпраща 80000-на армия, водена от Назър паша, срещу въстаналото население. На 30-31 юли се водят сражения за Крушево, но четниците отстъпват пред превъзхождащата ги османска войска. До средата на месец септември е потушено на-дигането в Долна Преспа и Демирхисарско. Последното голямо сражение там води Б.Сарафов. Един 10000-ен корпус атакува Смилево и до 23 септември смазва въстанието в Битолския окръг. Скоро след това, подкрепена и от гръцки андарти (четници), турската войска потушава въстанието в Костурско, Леринско, Охридско, Кичев-ско. В Одринско настъпва 40000-ната армия на Шукри паша, която помита въстанниците, с което се слага край на бунта в този край.
Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. се търсят в няколко насо-ки. Още при подготовката се взема решение за тактика на последователно, неедновременно въстание, а в реди-ца окръзи по различни причини то дори не избухва. Организаторите му допускат технически грешки, свързани с подготовката и снабдяването с оръжие и боеприпаси, съществува неравностойност в силите. Между тях съ-ществуват противоречия. Великите сили подкрепят статуквото. Русия е заета в Далечния Изток, където назрява война с Япония. Австро-Унгария все още не завършва юридически анексията на окупираните през 1878г. Босна и Херцеговина, за да допусне нови усложнения и преразпределение на политическата карта на Балканския по-луостров. Гърция и Сърбия са настроени враждебно към въстанието. България не е в състояние да го подкрепи, защото ако го стори ще се окаже практически във война с Турция, Гърция, Сърбия и Великите сили.
За характера на въстанието Хр.Христов защитава тезата, че България приема идеята за автономия, тъй като при съществуващото европейско и балканско статукво тази линия е “единствено правилната”. Отстранява се опастността от една бъдеща евентуална българо-турска война. Отклонена е намесата на Великите сили, а чрез това евентуално ще се избегне конлфликт със Сърбия и Гърция. Против автономия се обявява османската власт, мюсюлманските чифликчии и привилегированото мюсюлманско население. Сърбия, Гърция, Румъния не са удовлетворени от това. Враждебно настроени са Австро-Унгария и Германия. При все това обаче, дейците на националноосвободителното движение виждат в автономията възможност за редпазване от денационализатор-ската политика на турци, гърци и сърби, а така също и крачка към бъдещо обединение с България по примера на Източна Румелия. Л.Панайотов отстоява мнението, че движеща сила са селяните, интелигенцията – учители и свещеници, занаятчии, буржоазия. Същият изследовател смята, че то е истинско народно въстание с цел политическа автономия на Македония и Одринска Тракия.
Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско от лятото на 1903г. завършва с неус-пех за българите. В него загиват около 6000 въстанници и мирни граждани, над 200 села са опожарени и около 30000 българи се принуждават да емигрират в България. Лишена от подкрепата на Великите сили и на другите балкански държави, България не може да се притече на помощ на въстанниците. Страната подкрепя делото им предимно с материална помощ, нелегално се изпращат доброволци, дава се убежище на бежанците, оказва се дипломати-чески натиск. То представлява връх в националноосвободителното движение на българите в пределите на Османската империя и има демократичен, антифеодален характер, поставяйки българския въпрос на вниманието на Великите сили. В Европа се издигат гласове в защита на българската кауза и за спиране на кръвопролитията и жестокостите на османската власт. Европейската общественост, като се научава се за първите стражения, организира мощно движение в подкрепа на въставащите области и акции в помощ на по-страдалите. Балканският комитет я Лондон, оглавяван от лорд Брайлсфорд, Томас Бъкстон и други, организира мисия в Македония, чрез която в продължение на 5 месеца се подпомагат около 57000д., пострадали от тур-ските произволия. Помощ оказва и Американският Червен кръст. В България се създава Благодетелна комисия, начело с митрополит Симеон Варненско-Преславски и проф.Димитър Агура. Активно се намесва и Българския Червен кръст, княгиня Клементина, а Народното събрание гласува отпускането на парична помощ. Въстанието има широк отзвук и в Европа. Великобритания, Франция и Италия изразяват категоричното си становище за въ-веждане на реформи в Османската империя. Австро-Унгария и Русия са разочаровани от “пъдарските реформи” от 1902г. На 12 октомври в Париж се провежда митинг в защита на населението от Македония и Армения, в който вземат участие делегати от Франция, Великобритания и Италия.
След Илинденско-Преображенското въстание настъпват изменения в националноосвободителното дви-жение. До въстанието въоръжената борба се води главно ВМОРО и ВМК, от една страна, и турските власти, от друга. Възползвани от затрудненията във ВМОРО след бунта, в Македония нахлуват гръцки и сръбски чети, те-роризиращи и избиващи българите само защото не се отказват от националния си произход. След разгрома на въстанието ВМОРО изпада в криза. Много от видните й ръководители загиват, други попадат в затворите, немалка част се отправят към България. В края на 1903г. – началото на 1904г. се предприемат обезоръжителни акции, които се съпровождат с насилия и нарушения на официално обявената амнистия. В отговор на това, на 10 декември 1903г. Главният щаб на ВМОРО излиза с Окръжно, в което оповестява, че организацията въз-становява дейността си. Успоредно с тези събития в София се събират най-видните дейци на движението – Б.Сарафов, Я.Сандански, Г.Петров, Г.Попхристов, Пандо Кляшев и други. По инициатива на Хр.Матов и д-р Хр.Татарчев се организира общо заседание на дейците от всички окръзи на ВМОРО. Според историографът на Илинденско-Преображенското въстание Христо Силянов, на това заседание се формират три групировки – “умерени”, или “десница” обединени около Хр.Матов, Д.Груев и други, като по-късно към тях се присъединява и Пейо Яворов. Те не отричат необходимостта от реформи в структурите на организацията, но промените спо-ред тях трябва да се провеждат внимателно, като се обмисли опита от близкото минало и без да се отклоняване към утопични идеи. Централистите настоя-ват организацията да действа прагматично, съобразно съществува-щите условия в Османската империя и разчитайки на своите сили и интереси. Те запазват националните идеи на БМОРК. Причините за появата на чужди пропаганди виждат в недоволството на съседните държави от преобла-даващия български елемент в Македония. Освен това настояват и за идеята за автономия като крачка към съе-динение с България. “Левицата” се обединява около Я.Сандански, Димо Хаджидимов, Хр.Чернопеев, П.Тошев, Г.Петров и други дейци на Серския революционен окръг, които е категорично срещу бившите върховисти и на-стояват за демократизира и децентрализиране на организацията чрез въвеждането на изборност при формиране-то на ръководните органи. Левицата заимства някои постановки от социалиститическата теория. Те изключват присъединяването на Македония към България, като идея на ВМОК в София. Третото формирование са сарафистите, привърженици на Б.Сарафов. ВМОК също обявява, че възстановява дейността си. Пoвечето от дейците на ВМОРО започват да се прехвърлят обратно в Македония, с което се полага началото на възстановя-ването на дейността на организацията.
През месец май 1904г. се провежда конгрес на организацията в Прилеп, в който участват Г.Петров, Д.Груев, П.Тошев и други. Между тях избухват про-тиворечия по различни въпроси. Д.Груев застъпва тезата за запазване на централизация и конспиративен характер на ВМОРО, докато П.Тошев и Г.Петров са за изборност и децентрализация. Стига се до обаче до компромис. Вторият голям въпрос, който се обсъжда на конгреса, се свързва с борбата срещу гръцката и сръбската въоръжена пропаганда. Д.Груев и П.Тошев се обявяват за пре-връщането на ВМОРО в българска национална организация, докато Г.Петров застъпва гледището за по-широ-ката й основа и се изказва срещу тезата за категоричен отпор на чуждите пропаганди, защото това ще доведе до стихване революционния характер на организацията.
Потушаването на въстанието принуждава дипломациите на Русия и Австро-Унгария към реформи. През месец септември 1903г. в Мюрцщег (Австро-Унгария) се срещат императорите на тези страни – Николай II и Франц-Йосиф. На 10 октомври с.г. на турското правителство се връчва т.нар. “Мюрцщегски реформен акт”, според който се предлага реорганизация на турската жандармерия под европейски контрол, данъчни, финансо-ви и административни облекчения, които да облекчат положението на населението в Македония. Не предвижда обаче реформите да засегнат Одринско и живеещите там българи. Ограничеността на реформите не може да разреши съществуващите противоречия и актът остава практически под формата на компромис. Целта е туши-ране, а не решаване на конфликта. Българското правителство и Екзархията протестират срещу решенията от Мюрцщег, но протестите им остават без реакция от страна на ев-ропейските страни.
Въпреки това реформите не успяват. Султанът с ловък дипломатически ход заявява, че ще се спре прес-ледването на членове на ВМОРО в Македония, само ако България се откаже да подкрепя организацията. Така той цели да прехвърли отговорността на българската държава. Междувременно обаче, още в началото на 1904г. издава наредба, в която се забранява преминаването на села от църковната зависимост на гръцката Патриар-шия към българската Екзархия и обратно, което е в ущърб на българите. В резултат на това гърците и сърбите започват своята въоръжена пропаганда сред българското население в Македония. На 31 март 1904г. между Бъл-гария и Сърбия се сключва таен антиосмански съюз, но правителството в Белград продължава да насърчава ан-тибългарските настроения в Македония. На 25 март 1905г. гръцки андарти (четници) избиват част от населени-ето в с.Загоричане, Костурско. Това, от своя страна, води до ответни действия в България спрямо гръцкото на-селение. Стига се до дипломатически конфликт както с Гърция, така и с Румъния, която защитава теорията, че в Македония има румънци – т.нар. “куцовласи”. След 1903г. се активизира и сръбската пропаганда в Северна Македония. Б.Сарафов дори прави опит за единодействие със сръбските чети на основата на идеята за авто-номия, която споделят и част от сръбските водачи.
През първата половина на 1905г. се провеждат окръжни конгреси на Скопски, Солунски и Серски окръг. В Скопския и Солунския окръг надделява тенденцията за запазване на централизма, а Скопският конгрес приема “петте принципа на ВМРО” – автономия, вътрешност, революционна борба, политическо-икономическа почва, самостойност. Серският конгрес обаче е доминиран от левицата около Я.Сандански и се обявява за де-централизация и изборност в организацията. През есента на с.г. се провежда общ конгрес на ВМРО в Рилския манастир. Присъстват всички видни ръководители – Д.Груев, Г.Петров, Я.Сандански, Б.Сарафов, Стамо Иконо-мов и други. Започват спорове между левицата и умерените относно въпроса за бъдещето на преименуваната организация – Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Конгресът осъжда чуждите пропаганди и се изказва за продължаване на революционната борба до победен край Избран е нов Централен комитет (Д.Груев, П.Тошев, Тоде Попантов) и ново Задгранично представителство (Г.Петров, П.Попарсов и Димитър Стефнов). На Рилския конгрес се взема решение за безусловен отпор срещу пропагандите, а така също и за борба за автономна Македония, но като условие за свободата на всички етнически групи в нея, а не като етап от обединението с България. Изработват се нов Устав и Правилник, в които се отразяват вижданията на левицата.
Орган на организацията става вестник “Революционен лист”, списван от Димо Хаджидимов. Рилският конгрес се обръща към ген.Ив.Цончев за спиране на борбите между върховистите и ВМОРО, но левицата остро обвинява бившия върховист Б.Сарафов за опитите му за сътрудничесто със сърбите. Ген.Цончев заявява, че ВМОК вече е разпуснат, което води до саморазпускането на върховистките чети. Част от върховистите влизат във ВМОРО, а върховизмът като течение изчезва.
В Устава и Правилника й преобладават постановките на левицата. В навечерието на Втория конгрес на ВМОРО е убит Д.Груев (1906г.). Към края на 1906г. се свиква нов конгрес на ВМОРО, но на него левицата губи мнозинството си от Рилския конгрес. Привържениците на Я.Сандански го напускат и организацията се разцеп-ва. Изолирана, левицата “въвежда” терора като средство за постигане на политическите цели на организацията. На 28 ноември 1907г. по заповед на Я.Сандански неговия съратник Т.Паница убива Б.Сарафов, Ив.Гарванов и Михаил Даев. Тези убийства нанасят удар върху авторитета на организацията във вътрешен и международен план. Вниманието й все по-силно се насочва към вътрешната вражда и конфликт между ръководителите, което води до споменатите терористични убийства. С това се доказва факта, че съществува отклоняване от освободи-телните цели. Задграничното представителство (Хр.Матов и Т.Александров) фактически оглавява ВМОРО. Па-ралелно с това обаче, не може успешно да се противодейства на т.нар. “въоръжена пропаганда” на Сърбия и Гърция, които възприемат това като своя официална държавна политика. Чети от тези страни налагат с пари и сила властта си в отделни райони, като така се създават условия за бъдещи териториални претенции. Наред с това Димо Хаджидимов води социалистическа пропаганда във ветника си, а левицата става проводник на някои нихилистични възгледи. Тя дори издига и лозунги за български империализъм в Македония. Петко Панчев за-почва да издава вестник “Революция”, на чиито страници обвинява левицата в прекален реформизъм и левичар-ски заблуди. Тези акции водят до усложняване на положението и вътрешни кървави саморазправи, а в резултат на това отслабва цялата организацията. Новият вестник “Илинден” отстоява единството и дава отпор на левица-та. През 1908г. в Одринско се появява обаче левичарската група около вестник “Одрински глас” (Павел Делира-дев и други), която проповядва, че Одринско има самостоятелен път и интереси, различни от тези на Македо-ния. Левицата напада и Екзархията, която според левите във ВМОРО е оръдие на българския държавен импери-ализъм.
Най-голямата акция срещу турците след Илинден е боят при Ножот, Прилепско, където чета на ВМОРО води многочасово сражение с турците. Междувременно в Македония се провеждат т.нар. “финансова реформа”, която отделя бюджета и го предава под европейски контрол. През месец март 1908г. се провеждат Кюстендилският конгрес на ВМОРО, където левицата не присъства. Председател става Хр.Матов, който налага умерената линия за засилване на централизма, ролята на Централния комитет и на представителното тяло, или Задграничното предствителство. Специална декларация осъжда водачите на левицата, замесени в убийства и “конституционалистите” от Одринския окръг, които разчитат на младотурците за демократизация на Осман-ската империя. В началото на месец юни 1908г. в Ревел (днес Талин, Естония) се срещат руския император Ни-колай II и английския крал Едуард VII, които се споразумяват за съвместен натиск срещу Портата за реформи в Македония.
Двете течения във ВМОРО реагират по различен начин на военния преврат, организиран на 11 юли 1908г. от младотурците в Османската империя. Левицата одобрява започнатото от младотурците обявяване на граждански свободи в империята. Я.Сандански и Хр.Чернопеев легализират своята организацията и започват за изграждат нова формация, наречена Народнофедеративна партия (НФП). На нейния Учредителен конгрес от месец август 1909г. се създава обаче само българска секция. Това определя и неуспеха на идеята да обединят представители на различните народности с цел реализиране на федеративната идея. Партията се изгражда в те-риториите, които се контролират от левицата – Серски, Струмишки и Солунски окръзи. Партията предприема акции в защита на българите в Турция чрез дейността на нейния представител в турския Парламент Димитър Влахов. След като Хр.Чернопеев се убеждава, че целите на НФП са нереалистични, напуска левицата и започва да възстановява Струмишкия революционен окръг. Централистите, от своя страна, посрещат младотурската ре-волюция резервирано. Те не отричат нуждата от промяна на съществуващия в Турция режим. На 27 юли 1908г. създават първия Съюза на българските конституционни клубове (СБКК). На 7 септември с.г. провеждат и Учре-дителен конгрес. Негов председател става Тома Карайовов. Главната цел, която те си поставят, е да настояват за превръщане на Турция във федеративна държава, в която населенията да се групират по националности и по такъв начин Македония и Одринско да влязат като отделна страна. Чрез това се цели да се постигне запазването на единството и националната самобитност на българите. Партията настоява за национална автономия и разда-ване на земята на селяните срещу откуп. Зад СБКК застават структурите на ВМОРО, които до есента на с.г. раз-виват интензивна дейност.
Същевременно през месец юли 1908г. именно там избухва т.нар. “младотурска революция”. Властта поемат младотурците, провъзгласяващи равноправие на всички народности в империята. Младотурците убеж-дават българските чети да ги подкрепят, обещавайки им позиции в политическия живот на империята. След ка-то свалят султан Абдул Хамид II и укрепват властта си, те се отказват от изпълненията на реформените програ-ми и обещания. Младотурските власти не само забраняват националните политически партии, но и посягат на училищните права на християнското население, които са узаконени от по-ранни разпореждания. През 1910г. е в ход обезоръжителна акция, придружена с убийства и репресии над бившите четници и населението. В резултат на това, през 1910г. българските чети възобновяват дейността си. Въпреки това обаче, конфликтите в македон-ското и одринското революционно движение остават. В началото на 1911г., според Устава на ВМОРО, пред-виждащ съставяне на Централен комитет чрез свикването на конгрес, с писмено потвърждение между отделни-те окръзи се изби-ра състава на Централния комитет – Т.Александров, Петър Чулев и Хр.Чернопеев. На 15 март с.г. се подписва и специален протокол, с който към организацията се присъединяват и членовете на бившия ВМК, начело с подп.Александър Протогеров. Организацията се възстановява под старото си име – ВМОРО и със старите Устав и Правилник. Целта й се посочва в един Мемоар от месец октомври с.г., връчен на генерални-те консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин, в който се обявява подновяването на нелегелна-та борба за автономия на областите. Отново се стига до връщане към идеята за повтаряне на опита на Източна Румелния. Това се разбира както от европейските държави и Турция, така и от Гърция и Сърбия, които се стре-мят да противодействат на дейността на ВМОРО. През Балканските войни – 1912-1913г. дейците на ВМОРО участват активно във войната срещу Турция. Едновременно с това се обявяват против деление на Македония и присъединяване на части от нея към Сърбия или Гърция. В “Мемоар” до цар Фердинанд от месец декември 1912г. Централният комитет на ВМОРО подчертава идеята за неделима Македония като част от България.
Освободителното движение на българите в Македония и Одринско се развива в трудно и противоречи-во време. Дипломатическите акции, провеждани от Великите сили, не разрешават националния въпрос на Бал-каните. Организационен носител на революционната идея сред българското население остава ВМОРО. Дей-ността на организацията достига своята кулминация във второто по значимост самостоятелно организирано въстание на българския народ в пределите на Османската империя след Априлската епопея – Илинденско-Пре-ображенското въстание от 1903г. Оставени сами срещу военноикономическия потенциал на Османската им-перия, участниците в националноосвободителното движение в Македония и Одринско не успяват да постигнат набелязаните цели. Противоречията във ВМОРО, противоборството в ВМОК, невъзможността на България да помогне на движението, позициите на Великите сили и балканските държави са статуквото, и фактическия не-успех на младотурската революция, налагат последния възможен за политиката на България изход – войната.
_________________
Dictum meum pactum
|
Влез
Регистрация
Помощ
Търсене
RSS
Темите не са лоши и оценките за тях сигурно варират между 3.50 и 5.00, но наистина не са актуални! Особено тези от новата история трябва да са по-насочени към политическата история и по-малко икономика и други такива неща. Е, то и в учебниците пишат едни неща... 
