Иконокластите не плачат

Братя
днес в мъглив ден
от сланата сломен
сълзи видях
в очите на невиността.


Неразумни
лъжливи
в кръв окъпани
гнусни, пошли ръце
тях изгориха
тях изгориха ги
и мъглата ги взе!


Аз тук на хълма
бях,
бях, проклет да съм
и видях
това, което другите
мислят за грях
това, което другите
вият зад прах
и братя, вътре
тук, вътре - аз тихо умрях.


После взеха ми всичко
проклети да бъдат!
Взеха ми
тази душа
това сърце
взеха очите
взеха ги, трите
мечти, що бленувах.


Но аз видях
там, на хълма
меч счупен
сред вековния кръст.
Много живеят
но малко се помнят
и историята
в мастило
сочи ги с величавия пръст.


Иконокластите не плачат,
братя мои.
А аз иконокласт видях.
И в сърцето - там
изтръгнато от реката -
лиших се от срам.
И песен запях
напук на всички
напук на фалшивия грях
с гърло на удавник
аз в алено горях.


Аз умирам.
Кръвта - тя е вода
тя е вода пред
хълма с меча набожен.
Но иконокласта,
взрян в небето
опълчен
на нехайството
на робите -
той жив е.
Жив е,
и като нова икона
гори, гори
с най-великия плам!

Добре де, защо иконокласти ?

Откъм идейна употреба в стиха, съобразена с реално съществуващите иконокласти ли имаш предвид? :Р

Животът бързо отминава,
остава само спомен, само зов,
а споменът потънал във забрава
напомня някогашната любов.

И там в съзнанието клето,
проблясва миг от цвят лишен,
едно лице така познато,
остави ме от дъх лишен.

Аз пак погледнах във очите,
веднъж пленили ме до гроб,
видях там сетне руините
на стара и изстрадана любов.

Поисках пак да е тогава,
и пак до теб да бъда аз,
но споменът потъна във забрава,
изчезна ти, изчезнах аз..

Цигарите

Цигарата ме дразнеше. Ама й отиваше, признавам. Може би ме дразнеше, защото й отиваше толкова.
- Кой си ти?
- Нямам никаква идея.
- Звучи добре.
Тънката хартия, натъпкана с тютюн, се виеше като змия между пълните й, бледочервени устни. Хубаво червило. И то й отиваше. Всъщност, дълбоко в мен се породи подозрението, че едва ли има нещо, което да не й отива. Щеше да бъде неправилно да е така.
- И сега? - очите й ме фиксираха питащо. Очакващо да поема някакъв ход.
Не ми се занимаваше.
- Нищо. Не ми се търси кой съм аз. Безсмислено е.
- А какво искаш тогава?
Чукане. Не, не, глупав човеко. Нещо друго беше. И чукането, де. Ама първо нещо друго. А, да.
- Една цигара ще е окей.
Два изящни присвити и предполагаемо аристократични (не бях виждал аристократи в продънения си неаристократичен живот тъй или инак) пръста ми подадоха късчето хартия и аз запалих замислено.
- За какво си мислиш?
- За чукане. - ..... му. Думите излезнаха спонтанно и за миг понечих да се поправя, ама мислено свих рамене. Станалото - станало.
- С мен?
- Е, може и с цигарата. Ама е малка.
Устните се разляха в усмивка. Все едно гледаш най-красивия бряг на света, разстлан в сутрешно зарево.
- Какво ще направиш ако ти кажа, че те обичам?
Изкашлях се изненадано. Егати въпроса.
- Ще го приема като шега, макар и не-забавна такава. Хората често претендират, че са влюбени, а всъщност не са. Дори като е минал по-сериозен период от време. Бих стигнал дотам, че любов няма, но ще е прекалено песимистично, нали?
Тя кимна замислено и всмукна. Мълчание.
- А ако аз ти го кажа?
- Ще се влюбя в теб на мига. А на следващия ще се влюбя в цигарата ти и когато тя изгори, ще умре и любовта ми.
- Към нея ли?
- И към теб. Май към всичко. - тя издиша и заприлича на спокоен, носталгично-сексапилен дракон. - И на мен не ми се търси.
Въздъхнах.
- Хайде да се изчукаме.
Тя кимна.
На масата останаха десетина цигари, колкото за една хубава любовна претенция.

За заинтересОваните (if any), налице е прохождащ блог специално с по-кратка проза:
http://sinxnanna.blogspot.com/
(и ФБ група - цък )

Вихрушка от сини морета
Залива безбрежни полета,
През облак от жълти звезди
прекрасна градушка вали

Кълбета от огнени думи
Танцуват по стъклени струни,
Коне от кристали прескачат
От светлата утрин към здрача

Изгарящи пръсти от мисъл
В съня си събуден си виждал
Но знаеш ли колко си скучен
Когато звукът е изключен

И колко противни сте всички
Когато мълчите без срички
когато отгоре самички
се ронят умрелите птички

Нощта прелива,
А луната - тъй красива.
Връщам се назад.
Бродя тихо, стъпките изстиват,
Прозорците са празни,
Пламъчета във едно се сливат.
Сам съм, но никой няма,
Покрай вас ще мина,
За да станем двама.

Едно доста старичко, но сега го изравям... Като за 5-минутка - толкова

Това не знам дали съм го пускал. Преди четири години е създадено.


Либрето

Пълнолунният зефир на твоята усмивка
е нещо приказно,
което
увива злобата във крехката обвивка
на глухо,
страдащо либрето.
И в топъл лъх на свежа красота,
душата ми е странно слаба,
а ти –
щастлива като пролетта
прониза ме със нежна шпага...

И там....
В сълзите на зората
аз молих Бог със кървав фрак
че в стон ще приюти мечтата,
във стон и в ален саркофаг...

За теб,
богиньо,
всичко жертвах!
Пред теб,
пред лунния олтар,
а в моето сърце погребах
агонията на минзухар…

И някъде в копринени очи
се ражда чудно неведение...
Защото аз те чакам век,
а ти
наказваш моето смирение...

Укрил душата си в безкрая
мечтата сам набол на пика!
Ах, как желая,
как желая
целувката на Афродита…

Много е хубаво,много !

Не мога и Мога


Не мога да рисувам,
Не мога да пея,
Не мога да мирувам,
Не мога да тлея.

Не мога семки да люпя,
Не мога обръч да въртя,
Не мога тухли да чупя,
Не мога просто да мълча.

Не мога да разбирам,
Не мога по-навътре да се мръдна,
Не мога да шофирам,
Не мога да се сгъна.

Мога да сънувам,
Мога да те разсмея,
Мога лудувам,
Мога само да горя и да копнея.

Мога книга да си купя,
Мога сляпо да вървя,
Мога преградите да срутя,
Мога силно да крещя.

Мога да те игнорирам,
Мога гръб да ти обърна,
Мога и пеша да се прибирам,
Мога просто да си тръгна.