Не съм съгласна,че мъжете се ужасяват от думите " Обичам те " и бягат панически.Досега винаги са ми го казвали на мен първи ( а сега като си направих равносметка хич не са малко на брой тези мъже ).

Не съм съгласна и че едва ли не се обезличава и изтървка,и че едва ли не няма нужда от тях.Да,действията са по-важни и красноречиви,но няма нищо по-хубаво от това да ти прошепнат " Обичам те " ,когато най-малко очакваш,в някоя тъмна нощ или тихо утро,на разходка,сред хора,в смс,обожавам всичко това и се разтапям всеки път.Не знам вас какво толкова ви притесняват и защо ги анатемосахте. Радвам се ,че има човек,който обича да ми ги казва и обича да му ги казвам.Знам,че хората са различни и всеки предпочита различни неща,но не заклеймявайте останалите като лигави и прочие.

И не съм съгласна с това,че щом някой си го мислел,това стига.Еми щом го мисли,защо да не го каже ? Ако си достатъчно близък и отдаден на човека до теб,няма да имаш притеснения да му повтярваш,че го обичаш с повод и без повод.

Стеф, това е въпрос на личен вкус. И на опита, че - наистина - когато нещо такова се повтаря твърде често, разнообразието от възможни негативни последици е приблизително това на броя песъчинки в пясъчен часовник. Разбира се, можеш да го отдадеш и просто на това, че някои хора сме алергични към повечето прояви на романтика. Което пак ни връща на личния вкус.

Да,разбира се,аз затова казах,че хората са различни ! И разбирам различието,но не разбирам анатамесването на тези,които не споделят дадено мнение.
Най-важното е с човека до теб да сте на една вълна.Тоест ,примерно, и двамата да не обичате да казвате въпросните думи,или обратното.Simple.

понякога има едни други две думички .... off, дайте да погледнем и от другата страна,не всичко е любов

И аз така. Затова го казвам само на Boleyn Силно се съмнявам някога да срещна мъж, когото да обичам повече, отколкото обичам нея...
Като цяло намирам любовта във връзките за твърде условна, т.е. "обичам го, ама докато се държи еди как си / не ми изневерява / прави за мен еди какви си жестове / говори еди какви си неща..." Това за мен не е любов.

Бе това хем е така, хем не е. Съгласна съм, че обикновено тия условия наистина ги има, но аз имам 2 случая в живота си, когато всичките ми подобни теории се опровергаха. Единият от много, много малкото мъже, на които съм казвала "онези две думи" (сега се замислих, че са тъкмо двама на брой), го обичах толкова, че нямаше значение какво прави, с коя е, къде е и прочее. И съвсем отговорно заявявам, че ако днес можех да го видя - и да е щастлив с друга - самата аз бих била невероятно щастлива. Ама чак неописуемо. Така че такава любов има.
А другият ми пример беше пак преди години с един пълен мухльо. Никога не съм му казвала, че го обичам (и никога не сме имали никакви физически "взаимоотношения" с него). Обаче на', обичах го - хем виждах, че е нерешителен, конформист, че не е готов да се бори за онова, което е наистина важно за него и вместо това предпочита да се пусне по течението... абе, какво да ви разправям... наистина абсолютен мухльо. Ама хем виждах всичко това, хем го обичах. Съвсем ирационално и прочее - а вероятно и дори малко "на въпреки". Мисълта ми е, че пак беше обич без особени условия. Не го бях чувала и виждала с години, но преди месец се случи да разменим 2-3 думи и установих, че не се е променил и грам. Стана ми забавно, защото си дадох сметка колко съм се променила аз... за добро или лошо. Нищо не ми трепна, даже се зачудих с какво изобщо е привлякъл вниманието ми, но продължавам да вярвам, че онова чувство навремето е било обич/любов/де да знам и аз, ама нямаше условия към него. Което не пречи сега да се смея на онова свое teen-me.

Онова, което аз имах предвид с цитата, който си извадила е, че без значение дали се оказва, че наистина, наистина съм обичала/обичам някого, или просто съм се заблудила и ми се е сторило, че е така, ми е трудно да го изрека. Говедо от особена порода.

Ей това изречение ме описва най-добре последните 2 седмици. Пф!

Ама знаеш ли кое е най-тъпото в такава ситуация? Никакви рационални аргументи не помагат. Ей, само който не беше разбрал за онова увлечение, само той не се беше изредил да ми обяснява какъв загубеняк е онзи. 'Ма нека, бе! Аз нали съм го харесала... И вярно го мислех това. Мани...
Ако човекът има много кусури, но ти обичаш не само със сърцето, ами и с разума си, е лесно да си отвориш очите и нещата да се наместят, след като видиш, че не си пасвате, че е кофти личност или просто не ви е писано да сте заедно. Ама ако всичко е абсолютно, чак необяснимо ирационално... нЕма шанс. Една сутрин обаче се събуждаш и нямаш и идея какво изобщо намираш в съответния. И тогава няма драми. Но дотогава никой и нищо не може да те убеди - ако щеш и да се самонавиваш и на глас да си обясняваш колко въпросният тип "не става".
Сега се радвам ужасно много, че онова си остана само някакво платоническо увлечение (или каквото там беше), защото сега си спомням с усмивка за тоя етап от тийнството ми, докато иначе щях да мисля за него като за голяма, ама много голяма грешка.

Ох. Аз гледам да не мисля, реших да пробвам течението.

Точно това ти казвам - че и да мислиш, и да не мислиш, ако наистина е същото, за което ти говоря аз, няма да ти помогне. В един прекрасен миг ще прогледнеш и сама (ако пичът е неподходящ), само дотогава гледай демиджът да не е много голям.
След тая история се научих да се пробвам да довършвам следното изречение за всеки обект на чуФстФата си: "Обичам го/с него съм/искам го наоколо, защото..." И ако изречението завършва на "защото така!" (и друго не мога да измисля), имам едно на ум.

Пф... Демиджът обикновено зависи повече от нагласата, не от конкретните събития и развитието на взаимните отношения (бтв, в речника няма дума "взаимоотношения" - прощавай, Ели ).
Любовта няма нужда от оправдание. Тя просто не е в ничия угода, както е споменавано нееднократно (мисля) из форума. Тя е безвъзмездна, което е в разрез с инстинкта за самосъхранение. Не е естествено да поставяш нечие друго, чуждо щастие вместо собственото материално и душевно благоденствие. Уф... изпаднах в офтопик. Така де, мисълта ми е, че това е, което прави изричането на 2-те думички толкова трудно. Или е невярно, или те оставя обезоръжен и уязвим и безсилен. Имах някъде един цитат по тая тема нееейде назад. Както и да е.
А с употребата на фразата не е хубаво да се прекалява (количествено).

I love her because she's awesome So I'm a douche .. so what ?

Ооо, ама ти ги и броиш ли? Аз отдавна не си правя труда да помня кой какво ме е лъгал, както му се вика Струва си да помня единствено пътите, когато аз съм го казвала първа - защото само това са били мъжете, които са заслужавали. Двама дотук.

И искам да добавя и още 1 пасажче:

Отговорността която носят е пресилена с помощта на филми, сериали и феминизъм...

Според мен ако искаш да ги кажеш, трябва да гледаш само дали ги изпитваш. Ако не, другото няма значение... като любовна конюктура и прочее...

А някои хора цял живот не са готови да ги кажат ИСКРЕНО, а инак 1000 пъти ЛЪЖОВНО ще ги повторят, те си знаят кои са...