Ако хората можеха да прихванат като в магнитни полета всичките си чувства и да ги подредят в един хармоничен свят, който да ги прави идеално щастливи...
Изглежда, че идеалното щастие не идва у човека по силата на неговата воля. Но какво е идеално щастие? Аз наричам така щастието, което не води след себе си нещастие. Това е като да имаш душа-двигател с КПД 100%, която не прахосва никаква енергия в ядове и съмнения, но праща всичките сили на човека да се борят срещу невъзможностите, разширявайки границите на възможностите. Тогава еволюцията ни щеше да е по-бърза и щеше да води към израстване на свободния човешки дух.
От тази гледна точка свободата е плод на преследването на възможностите, свободата е подплътена от онзи опортюнизъм, който е в ума на човека. Идеалната свобода пък е онази, която не води след себе си несвобода. Идеологията дотук е проста: цел - многобройни възможности, средство - интелектуален опортюнизъм.
Културното поведение не е свободно; то е следствие от научаването на разни неща от разни хора. Свободата е избор, но културното поведение често не предоставя повече от един модел за държание. Културно е да се говори тихо в библиотеката и никакъв друг начин на говорене не е културен. Нужна ли е тази забрана, обаче? Не стига ли само да не забравяме, че някои хора около нас се нуждаят от тишина и обичайки ги да им я дадем? Но кой обича "някои хора" и иска да им дава каквото и да било? Следователно чувствата могат да заменят правилата, но хората просто нямат такава развита душевност, която да реагира толкова сложно, бързо и прецизно на средата.
Интелектуалният опортюнизъм е проницателен и вижда кои забрани са излишни и ги заменя с определена чувствителност, сочеща доброто поведение. Това е "благоразумието", за което се говори още от древните философи.
Свободата изисква отпадането на забраните и предоставеността с избор. Нека срещнем свободата с любовта? Какво ще изиска свободата от любовта? Какво ще изиска любовта от свободата? Любовта посочва един единствен свой обект, който става централен, а влюбеният се подлага на центростремителни и центробежни сили, които го държат в орбита. Веднъж попаднал в орбита, влюбеният няма кой знае какъв избор. Ако има шанс да бъде с обекта на любовта си, сигурно е, че ще избере да е с него, а не без него. Тази сигурност в избора значи, че избор няма. Свободата идва тук и пожелава избор. Ще използва оръжието на интелектуалния опортюнизъм и ще извади всички скрити потенциални възможности от ситуацията. Любовта е крехка, защото губи власт в съзнанието и подсъзнанието не й стига, защото тя е твърде мащабна, за да съществува на толкова тясно. Любовта се задушава от жаждата за свобода, защото е загубила съзнанието.
Свободата, властвайки в съзнанието знае, че властта й се корени в недопускането на сили като любовта в него. Свободата иска да херметизира съзнанието, но не го прави, защото интелектуалният опортюнизъм не може да вирее във вакуум, той се нуждае от всички тези малки несвободи, нахлуващи отвън, за да упражнява борбата за свобода. Съзнанието се превръща в поле на борба за свобода.
Борбата за свобода започва да се специализира:
- борба за свобода на мислите - противопоставят се културните модели на личния опит и на вътрешния свят
- борба за свобода на чувствата - противопоставят се чувствата едни на други, за да се разкрият напълно какви са и за какво съществуват
- борба за свобода на поведението - масово експериментиране с разнообразни поведенчески модели в разнообразни ситуации, най-вече във вътрешния фантазен свят на човека
- борба за свобода на другите - не на убеждаването и принуждаването на хора; търсене на алтернативни начини за постигане на целите в живота; търсене на идеалните мир и хармония сред хората
- борба за справедливост - противопоставяне на йерархизиращите сили в реда на мислите и чувствата; проповядване на "сменяема йерархия" на идеите в ума; проповядване на справедливата оценка на нещата според техните достойнства и доверяване само на най-достойните и то само временно.

Мъка, ФФФ, мъка...

вече вярвам в една нова истина - борбата със безсънието може да бъде спечелена...

Много хора се оправдават за действията си с думите: “Имам правото на свободата да следвам чувствата си!” Що за свобода е това? Нима човек е свободен, когато следва чувствата си? Нима пред мразещия стои избора дали да подаде ръка или да обърне гръб? Нима той е свободен изобщо да мисли в такива измерения? Той няма свободата дори да размишлява за ползотворната взаимопомощ, защото мрази. Ами влюбеният? Каква свобода им той? Нима може трезво да осмисля ситуацията и разумно да преценява кое е в негова полза и кое – във вреда? И той не притежава никаква свобода – дори не притежава свободата да осмисля възможностите, които се разкриват пред него, камо ли да следва най-добрата за него. Подобна е ситуацията със страхливия. Нима той има избора дали да побегне или да се изправи пред предизвикателството? Страхът го контролира, той ще избяга и няма да му хрумне дори да се противопостави на трудността. Такава е картината на управляваните от чувствата хора. Те не се свободни.
Освен очевидната ограниченост на следващия чувствата си човек, той е също така предвидим и уязвим. Самотният човек е застрашен от това да бъде използван и излъган. Алчният лесно може да бъде убеден да направи нещо лошо дори за самия него, ако му се внуши, че ще спечели пари и облаги. Банките постоянно разоряват алчни хора, повярвали в бързите печалби, невиждащи, че самата банка има ресурса да провали бизнеса им и да прибере и въпросния бизнес и всичките им пари, изкарани от него. Погледнато отстрани е просто и ясно, но заслепението от алчността представя друга перспектива.
Едно всички знаем – човешко е да се греши. Но много често след като помислим трезво над ситуацията, в която сме сгрешили, се чуваме да произнасяме (може би на ум) думите: “Не знам защо го направих, така го почувствах тогава.” Но след рационалния анализ на собственото си поведение, чувствата ни се променят. По-песимистично гледаме на всяко чувство, което ни е подвело. Почти всичките ми познати са песимистични към любовта. Защо – защото ги е подвела. Да – тя умее това, но и хората бързат да й се доверяват, защото тя обещава невъобразима наслада. Сладострастието надделява над разума и после има сълзи и обвинения. Това е редовно.
А как да се спаси човек от ограниченията, които чувствата му налагат? Как да бъде способен да се изправи пред трудността, макар и изплашен? Как да избере да направи онова, към което изпитва отрицателни чувства, а знае, че е за негово добро? Как да избере да каже “не” на онова, към което изпитва положителни чувства, а знае, че му вещае зло? Отговорът е прост и всички го знаем, но не всички го признаваме – воля. Отговорът е воля. Волята има силата да победи всяко едно чувство, включително чувствата на любов, омраза, страх, алчност. Човек, който редовно упражнява волята си, бързо вижда, че чувствата могат и да слушат, ако им се казва достатъчно настоятелно какво да правят. Но само, ако тренира волята си.
Нека обаче се обърнем още веднъж към алтернативата. Свободата да се следват чувствата и защо това не е никаква свобода. Най-големият въпрос, който повдига едно концептуално “следване на чувствата” е: “Кои чувства?”. Искаме ли свободата да следваме чувството на омраза и да се избием взаимно? Да сложим край на всичко още сега? Искаме ли свободата да следваме чувството на страх и да оставим близките си в беда? Искаме ли свободата да следваме чувството си на наслада и да се самоубием с наркотици? Разбира се, че не. Освен, че очевидно не искаме да следваме всичките си чувства, към това можем да добавим и аргумента, че по принцип всички чувства едновременно не могат да бъдат следвани, защото те си противоречат едни на други по природа. Кое чувство да следваме? Чувството на срам и вина, че харесваме гаджето на приятел, или чувството на страст към този обект? Да се борим в името на любовта или да отстъпим в името на приятелството? Нима едното е по-висше от другото? Нима двете концепции не споделят почти еднаква идеологическа платформа? Или още – да следваме ли чувството на гордост и да защитаваме позиция, която не сме уверени, че е правилна, или да следваме чувството на съмнение и да се примирим пред друг, в чиято пък позиция също се съмняваме? Кога кое чувство следваме, каква е йерархията между чувствата? Как да се държим в сложна обстановка с много въпросителни? Аз бих полудял, ако в моя живот трябваше да правя всичките си избори по силата на чувствата си – та аз изпитвам толкова много чувства и имам толкова много избори да правя – щях да се изгубя. Моят отговор на всички въпроси е все един и същ – воля. Волята може за миг да смени йерархията на чувствата, може да направи любовта на последно място, а срама на първо, защото разумът ми е запознат с концепцията за чест и няма да предам лесно приятеля си. Това аз наричам свободата да избирам! Казвам как ще стават нещата за мен и те така стават за мен. Не оставям никое чувство да ме управлява за сметка на свободния ми избор. Разбира се, подобна свобода изисква за нея да се води непрекъсната борба. Упражняването на волята трябва да бъде ежедневие.
Елрон (Толкин): “Нито клетва, нито връзка може да ви отведе по-надалеч от волята ви!” (преводът е мой). Ако искате, можете да се кълнете в чувствата си, можете да градите “отношения” с някого, връзка така да се каже, но ако волята и на двама ви мълчи по въпроса и сочи чувствата като носещи цялата отговорност за случващото се помежду ви... знаете какво ще последва, но тъжното е, че не сте свободни да го избегнете, защото сте се оставили в ръцете на измамните си чувства. Аз не се опитвам да пропагандирам обвързване без чувства. Напротив, смятам, че волята може да работи в хармония с чувствата, дори да ги определя, което хората масово не се и опитват да правят. Хората масово предпочитат волята им да мълчи, а чувствата им да говорят, като че ли любовта (примерно) знае по-добре от тях какво е правилно и добро и какво не е. Но аз питам: ами честта? Ами достойството? Моралът? Справедливостта? Изобщо НЯКОЙ от идеалите? Те сработват само по силата на волята. Любовта никога няма да се съобрази със справедливостта или честта – вече споменах един пример. Няма нужда да предлагам много неприятни ситуации, изискващи трудни решения, за да стане ясно. Идеалите се налагат по силата на волята, а не по силата на чувствата. А човек, следващ идеалите си, не е нещастен, защото изпитва достатъчно удоволствие да умре “...сиромах за правда, за правда и за свобода” (Ботев).

Да, можем да следваме чувствата си, без да изпадаме в разновидност на гореописаната тегавина. Ако разумът и чувствата са в синхрон и всеки от тях знае рисковете и плюсовете от това, да остави другия да вземе превес в дадена ситуация, както и последствията за единия и за другия от предвиденото действие, може да има хепиенд. А резултатът е пълно спокойствие и липса на грам съжаление за отминали дела и/или пропуснати възможности. И може би малко поетична отнесеност, прекъсвана по желание или необходимост от крайно неромантична пресметливост. Не е много човешко, но рационалното отдаване на чувствата с добри последствия е възможно, Бог ми е свидетел.

Добавям припев от песен на Милена

"Някой ден сърцето
ще поиска това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето
ще те съди за това,
затова че много си го лъгал"

Моята позиция е следната - активната воля не изисква пасивни чувства. Активните чувства също не изискват пасивна воля. Смятам, че няма нужда човек да изключва волята си и да оставя чувствата си да го ръководят. Той пак може да изпитва тези чувства, да действа в хармония с тях, но по силата на волята си. Защо не? Просто е по-осъзнато и по-отговорно не само спрямо другите, но и спрямо себе си.
Аз не казвам, че разумът трябва да командва чувствата. Смятам, че волята трябва да командва и разума и чувствата и с пълна свобода да избира кога как да постъпва, преценявайки и от рационална гледна точка и от ирационална. Не машинално да изпълнява съветите на чувствата като че са заповеди.
Така аз съветвам влюбения да действа по силата на волята си, вземайки предвид какво му казва не само любовта, но и също така и разумът. От тази перспектива любовта пак съществува, но не е заслепяваща. Пак може да носи щастие, но не за сметка на мисловния капацитет. Волята не пречи на нищо хубаво, само дето някои хора се страхуват да станат сценаристи на живота си, а вместо това предпочитат да са зрители от публиката, по възможност на последния ред и най-близо до вратата за изход. Най-лесното всъщност.

Хаха, добре казано и така, обяснено по този начин, звучи по-ясно и съм абсолютно съгласен - волята е водеща. Но в такъв случай повдигам въпроса за същността на нещастието. Ако волята решава, субективната природа на морала и въобще по дефиниция на емоцията не анулира ли смисъла от разглеждането на нещастието като крайна черта, като граница, след която вече сме сгрешили? Не мисля. Затова по-правилното май е да оценяваме, без да съдим и без дори да препоръчваме. Май.

Данчо наистина, ако искаш да предизвикаш интересна дисксуия (а темата е любопитна несъмнено), ограничавай размера на постовете си, иначе няма смисъл да пишеш въобще

А то тема със същата проблематика май имаше вече... що не ги пришият...