Още едно:

Щеше ли...?

Щеше ли да ме познаеш,
ако пред теб не бях стояла?
Щеше ли внезапно да се смаеш,
ако не бях те с думи разтуптяла?

Щеше ли да бъде трудно,
ако я няма мъката горчива?
Щеше ли да бъде чудно,
ако аз те бях ранила?

Щеше ли сърцето ми да бие,
ако нямаше го твоят образ нежен?
Щеше ли душата да се свие,
ако усещах полъх - груб,небрежен?

Щеше ли да тръпне в лудост цяла,
ако готов ти беше да си мой?
Щеше ли да има и любов изгряла,
ако и аз намирах миг покой?

Щеше ли сърцето да се врича,
ако не беше тихо в твоя плен?
Щеше ли да те обича,
ако не знаеше, че си за мен роден?

Боже мой, откога не съм писал
Нежни стихове с нежна тъга,
Със любов, със душа и със мисъл!
Боже мой, откога, откога!
Завъртя ме туй време желязно
Във зъбчатия свой барабан.
Завъртя ме в къде по-омразни
Зли вършитби, на по-зъл харман.
От какъв ли не вихър пометен,
Доубил неубития стих,
Просто в себе си смазах поета
И с практик-грубиян го смених.
Боже мой, как боли, как чегърта
Тази рана със червей уж тих.
На света, откога за стих мъртъв,
Си му трябва май пак този стих.
Да го стресне, събуди, стъписа,
Да го вдигне от страшния ров...
Боже мой, откога не съм писал!
... И сълза се търкулва на листа -
не сълза, а куршум от любов.

Дамян Дамянов

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.


Веселин Ханчев


Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

Здравейте! Случайно попаднах на форума докато търсих стихотворения на Яворов и...май специално..'Прощално'..невероятно е!:)

Реших да се включа със смятаната за най-великата любовна поема на Шекспир...и едно мое стихотворение...ще се радвам да чуя отзиви:)

Sonnet 18

Shall I compare you to a summer's day?
You are more lovely and more constant:
Rough winds shake the beloved buds of May
And summer is far too short:
At times the sun is too hot,
Or often goes behind the clouds;
And everything beautiful sometime will lose its beauty,
By misfortune or by nature's planned out course.
But your youth shall not fade,
Nor will you lose the beauty that you possess;
Nor will death claim you for his own,
Because in my eternal verse you will live forever.
So long as there are people on this earth,
So long will this poem live on, making you immortal.


Дори когато ме раняваш

С веселите лъчи на слънцето,
с капките на топъл летен дъжд,
със снежинки на зимна вихрушка,
с грамотевици на пролетна буря -
изпълваш ме, Любов моя...
Дори когато ме раняваш,
дори когато караш сърцето ми да плаче,
а душата ми да стене...

Какво си ти за мен сега?!
Ти си всичко -
небето, морето, вятъра, луната...
Винаги ще бъдеш, озаряващата нощта,
моята вълшебна звездичка!
Така те чувствам, Любов моя...
Дори когато ме раняваш,
дори когато караш сърцето ми да плаче,
а душата ми да стене...

Жадувам да си в прегръдките ми,
Жадувам да докосвам устните ти,
жадувам да ме топли усмивката ти,
жадувам да бършеш сълзите ми, Любов моя...
Дори когато ме раняваш,
Дори когато караш сърцето ми да плаче,
А душата ми да стене...

Тържествено във твоя сън ще свети.
Напъпилата клонка. Вишнев цвят.
Дори през февруари да са просто силуети,
ти ще откриеш чудния им пъстробагрен свят.

А успоредно с теб и аз ще крача.
Посоката - една. Целта – една. Бедите – общи.
Каква е нашата безплътна, знойна, истиска задача?-
Да имаме дори през февруари цъфнали овошки.

Ей, тези са много готини! Не съм очаквал любовна лирика да ми хареса.

Нещичко, вдъхновено от Шексипировите сонети:

The white and fragrant forests of May
Cannot compare with the verve of my love.
You are the object of my day
Your smile is a blessing from above

Your beauty has no rival
Nor has your mind any bounds.
In gardens of jasmine I wait upon your arrival
For your mellow voice forever astounds.

But I dare say thee loves me not
For I have been too comely as I am
And thee absconds that charm I got
A spell that could intoxicate all of men.

Only in my heart such passion beams
Your path is chosen in my most audacious dreams.

....и още нещо:

Муза
Ще се преродя в на музата ласка
С твоето съзнание ще се слея
Безкористно, без лъжи и без маска
Ще обичам, ще играя, ще пея.

Запомни добре те моля:
Няма да имаш повече нужда
Нито ще търсиш в неволя
Лъча на усмивката чужда.

В грях ти вече няма да стъпиш
Ни в мисли нечисти,
Защото в моя глас ще се къпеш
Защото аз съм от ангел по-чиста.

Няма вече да страдаш и мислиш
Как си се простил със мечтите
Че е късно да бъдеш какъвто искаш
И с живота да си мълчите.

Да губиш миг аз забранявам
Бял и мек там е простора
Със благодатна смърт те дарявам
Свят без тъга и умора.

Там няма нужда да я ласкаеш
Светът на музата твой е
Стига само от сърце да признаеш
Че ЛЮБОВ е името твое.

Едно собствено, от онова странно време, когато не пишех само на C++

Цвят
Сива мисъл, червена страст покрива.
Синя паника, в черна радост прелива.
Жълт страх, бялата невинност разпилява.
Розов трепет, зеленото търпение отвява.
Лилава гордост, оранжевия мир надделява.

А в средата, там в безцветното,
само сред неизвестното -
крещейки с безмълвен зов
е нашата Любов!

Собствено производство от снощи:


За Вас

Аз зная как да Ви спечеля
лесно е - точно като другите -
точните струни да намеря,
които като дръпна, да се чудите
къде съм, как съм, мисля ли за Вас,
да ме бленувате до нетърпимост,
да ме сънувате наяве и в несвяст,
да се удавяте във уязвимост...
Да, лесно е - въпрос на лостове,
на копчета, които да натискаш,
и да създаваш мрежи, мостове,
за да отидеш докъдето искаш.
Ала защо така се получава,
че този път не искам и не мога
да търся струни, мостове да правя,
по мрежи плетени от блянове да ходя?
Усещам, сякаш няма нужда
от планове, от маски чужди,
усещам, в мен не се пробуждат
тъй обичайните ми нужди...
Събличам се като че ли
от хипнотичните одежди
и истинските си очи
едва забележимо свеждам,
клепачи навлажнени свивам
и с всяка Ваша дума чута
сърцето ми във миг забива
с петстотин удара в минута...
А мога да приспя тез странни чувства –
ще ме боли, но мога да го сторя,
да затъмня съвсем очите пусти,
сърцето бясно в клетка да затворя.
Ще трябва само време – това е инструментът,
със който, ако знае как умело да борави,
Човекът може да сломи Момента,
да го убие и да го забрави.
Но ето, пак говоря за машини,
за механизми, лостове и копчета натискам,
държа на Времето безкръвните турбини
и трия мигове, а как не искам...
И няма този път да ползвам плитки трикове,
защото туй с сърцето ми се случва твърде рядко,
най-честно ще изпиша писма милиони в пликове
и Вий ще ги четете, а аз ще страдам сладко...

Без заглавие...


Аз ли в тебе се превръщам
или ти във мен?
Ти ли мене пак прегръщаш
или аз във плен
съм на ръцете нежни,
собственикът - кой е?
Пръстите им са надежди -
или мои, или твои...
И обичам да заспивам,
теб защото срещам там,
после всичко се размива,
истина ли са, не знам,
нощните ни срещи,
всичко друго ли е блян
или звездните одежди
наши са и с теб съм сам...
Принц ли съм или лисица,
Ти – боа ли или роза?
Аз ли в пясъка те викам,
малка муза, моя проза,
тичаш по планета боса...
Песента ми на кого е,
устните ни щом едно са,
а сърцето ми е твое?

Хайде пак...


Епос

Когато спя и те сънувам,
Орфей съм, ти си Евридика,
и пиша, пея и рисувам,
докато изгревът не ме извика.
Атина сутрин ме спохожда,
но вечер виждам те и ме напуска –
Ревниво тя към мен подхожда
и с теб в ума ми в бой се впуска.
Превръщам се във Арес и Ахил,
сърцето сбира се в краката,
проглеждам, всички съм избил,
но копие стърчи в петата...
На Прометей, веднага ставам,
пламтя и гоня всяка сянка,
но ето как се приближават
усойница и пепелянка -
като Херакъл аз ги грабвам
с ръце ги одушавам,
да стана Аргос трябва,
за да те защитавам.
Или Тезей – и безпощадно
Чудовища да поразявам...
Ти лабиринт си, Ариадна,
изгубвам се и ме спасяваш...
Бях Хадес – мъртъв и студен,
но с допир ти ми даде сили,
за твойто пътешествие през мен
ще пишат Данте и Вергилий.
Дали си Ад или пък Рай си ти –
с какво значение това е?
Ще сменям маските, дори
ти всички роли да играеш!

Аз вече искам с някой да греша,
Не искам, не желая тишина.
Аз искам голи да се разтопим,
от страст и обич ний да изгорим.

Не искам тишина.
Покажи ми любовта!

Хайде, почвай ме сега!
Покажи ми любовта!
Покажи ми, че го правиш,
както никой до сега.

Аз вече искам с някой да греша,
да върша лудост, грях и чудеса.
Да слеем две тела в една душа,
да пеем двама с тебе под дъжда.

Не искам тишина!
Покажи ми любовта!

Това ти ли си го писал? Ако да, имаш талант за чалга текстописец.

В момента се съдим с Азис за авторски права

We are always searching, always trying
To find our hearts in love undying
But when close to our goal we start to see
That this love... just cannot be

Love shall die, love shall wither
I won't be forever with her
But hell for me it's now or never
And I know I'll feel like this forever

Enemies and friends will try to deceive us
Enemies and friends will stand between us
Tell me that we'll always be with one another
Tell me that we won't deceive each other

The dream is over, we are awake..
Our lives and love is what's at stake
Give up now as faith bestows ?
Or walk the path that no one knows..




П.П Не ми разваляйте темата с Гъзис бе ей