ЛЮБОВ


Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

1927 г.
Атанас Далчев

Въпреки генералната си непоносимост към всякаква мерена реч, не мога да не си призная, че това стихотворение на Франсоа Вийон ме впечатли:

БАЛАДА ЗА ОБРАТНИТЕ ИСТИНИ

На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява - каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.


На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът - на почит човек,
луда радост - ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.


Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът - духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.


Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред.

За теб и смъртта

Знам - когато умра
спуснали скръбно клепачи,
радостни хора ще дойдат да плачат.

Сетне неумели ръце ще объркат
туй, което съм редил
цял живот с толкова мъка.

Всичко,
всичко ще изтърпя!

Ала теб?!
Как върху своето мъртво чело
ще изтрая
топлината на твоите устни?

Затова със немолила нивга уста
моля смъртта:
- Смърт! Миличка смърт!
Настигни ме далеч от дома,
на три дни път от мойта жена.

И телеграмата с вестта
да я носи
най-нехайният раздавач на света.
Да се случа при хора добри,
та докато жена ми пристигне, да бъда зарит.

И да остана във нейният поглед красив
винаги млад и усмихнат, и жив!

Атанас Мочуров

Моята нова любимка - Камелия Кондова Всичките й стихове са повече от разкошни. Ще пусна някои от тях.

Как се обича художник


И който се представя, че е лесно -

простете ми, обаче е глупак!

Разделя ни един прочетен вестник

и ни сближава съмналия мрак.

И стискам зъби, да не се търкулне

сълзата ми - един излишен плод,

когато псува българския футбол

(и покрай него целия живот).

Когато всяка вечер се сбогува

с последната картина - след това

безпаметно-пияно ме целува.

(Така се люби само след Смъртта).

И аз разбирам, вече я е срещал.

В една подобна нощ е била тук.

След нея аз съм спомена за нещо.

което се е случило със друг.

Аз просто дилетантски я замествам.

И чакам да потропа някой ден.

Дано й стигнат нежност, смях и песни -

да го обича повече от мен.



Прощавам ти, госпожице Любов...


"Госпожице Любов, случайна,

в едно квартално кафене..."

Недялко Йорданов



Прощавам ти, госпожице Любов.

Изтупаният барман те изпраща.

И да си купи ласка е готов.

Какво пък, всичко трябва да се плаща.

Да си плати, докрай да си плати -

за счупената стомна и за друго...

Не само затова, че точно ти

пак ще заместваш грозната съпруга.

Не само затова, че е глупак

и съвестта му пет пари не струва.

Побъркай го в разплакания мрак -

да плаща всеки път като целува.

Последните стотинки да брои,

да не му стигнат, за да те докосне.

Спомни си най-лукавите игри.

Нощта е само твоя - високосна.

Обичай го с измъчената страст

на любовта, която те забрави.

Закарай го на седмия екстаз -

и там го остави да се удави.

Да се удави в собствената кал,

да падне, очилата си да счупи.

И да не може да си купи жал.

И да не може сили да си купи.

Госпожице Любов, тогава ти -

не себе си - живота ще повториш.

Ще бъдеш всъщност всичките жени,

които нямат смелост да го сторят.



Задкулисно стихотворение


Знам, че искаш, по хлапашки сресана,

не мъжът ми — Хамлет да откриеш.

Само не надничай зад кулисите.

Ще се счупи цялата магия.

Хамлет има десет лева в джоба си.

И се пита — хляб или цигари.

С два пакета изкопава гроба си.

С фасовете веждите си пари.

Хамлет има две деца — подробности.

Вярно, че не влизат по пиеса.

И една Офелия — виновница,

че не става вече за принцеса.

В къщата им зимно слънце влиза.

Плаши ги дъхът на светлината.

Хамлет или гледа телевизия —

или гледа празното в душата си.

Затова, заклевам те, момиченце —

точно там, на сцената, с декорите:

струва си, но само там — обичай го!



Другото е моя територия.

Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над Земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти -
ЗАЩО
ЧОВЕК
СЕ
РАЖДА?!

Несъвместимост - Томи Тодоров

Във градината влюбено цвете
все към мене протяга глава,
нежно търка листенца в ръцете ми –
задушава го буйна трева.
А тревата е много красива –
гладка мека зелена коса,
ала цветето малко загива
и ме моли да го спася.
Имам избор – тревата от корен
заслепен от любов, да изскубя,
или цветето, листи притворило
да откъсна…и да го загубя…
Справедливост през сълзи постигам,
но във избора свой съм изгубен.
До жестока дилема достигам –
как да бъда и мъдър, и влюбен?


Песен за двете точки - Недялко Йорданов

Две точки във безкрайността
сред хорския безброй -
там някъде се движи тя,
а там се движи той.
Но ето, че случайността
прошепва тихо: Стой!
И казва той: Това е тя!
А тя: Това е той!
И тръгват заедно на път
направо, без завой.
Във двоеточие вървят
щастливи тя и той.
Дали това е любовта,
но кой да каже, кой?
Това едва ли знае тя,
едва ли знае той.
Но ето, пак случайността
прошепва тихо: Стой!
До тука! Точка - казва тя.
Да, точка - казва той.

Чарлз Буковски - Бъди добър

от нас винаги се иска
да рaзбираме
гледната точка на другия
без значение колко
остаряла
глупава или
противна

от човек очакват
да гледа
на тяхната тотална грешка
на тяхното пропиляване на живот
с добрина
особено
ако са възрастни

но старостта е сбора
от нашите действия
те са остарели
зле
защото са живели
извън фокус
отказали са да видят

не тяхна вина?

чия вина?
моя?


от мен се иска да крия
своята гледна точка
от тях
заради страх от техния
страх

старостта не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян живот

сред толкова много
съзнателно
пропилени животи

е.

НИЙ МОЖЕ ДА ИМАМЕ МНОГО ЖЕНИ

но една ще бъде отначало до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
тази, която ще каже " Стани ! ",
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си


ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще рзчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком към блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността -и нейните въжа,
ласките - и първата досда,
клетвите - и първата лъжа.
Ще притегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
и наслуки ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

Спи, Дяконе! Не се събуждай! Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти. От там не виждаш... съдбата на достойния ни род.
Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.
Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка минава Беемве.
На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори.
...Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст.

Янислава, страхотно е! Чие е ?

На някаква ученичка от 11 клас

Дамянов е просто невероятен...
Ето още нещо от него:

Тя беше първото момиче!
Тя беше първата мечта!
Тя беше първото „Обичам!“.
И първата въздишка — тя!
Една разкошна Маргарита,
Родена с името на цвят,
създадена, за да накити
и без туй този китен свят.
Как я обичах, как предричах
чрез евтиния номер стар:
„обича ме“ — „не ме обича“ —
изкъсвах толкова листа,
съсипвах толкоз маргаритки —
цветя невинни и добри!
А тя под русите си плитки
не ме поглеждаше дори.
„Да“ — „Не“, „Да“ — „Не“ — аз късах, смятах
откъснатите листица.
И побеляваха земята,
косите, нашите сърца…

… Случайно скоро пак видях я:
ах, боже мой, какъв поврат!
Как бе възможно да увяхне
жената с името на цвят.
Напразно с поглед тъжен търсех
цветчето, плитчиците в кръг.
Листата някой бе откъснал.
Останал беше само стрък.