Ревност


Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.

ОТПЛАТА


Защо си днес ти блед и мълчалив,

защо не се посмееш, пошегуваш?

Какво, ревнуваш ли? Нима боли,

нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?



Край огъня се грееше и ти,

но мъките ми бяха ли известни?

За тебе плаках и се причестих,

и пях молитвено смирени песни.



Сега - свободен си. Върни се там

и ако можеш - забрави веднага

и мен, и моя сън - горчив и ням,

на който днес самичка се полагам.



Иди при нея, мене прокълни -

аз даже, както трябва, не обичам:

мен и снегът валящ ме пияни,

и всяка нова песен ме развлича.

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това "Обичам те"?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.

Маргарита Петкова

Избягах от тебе,
от мене,
от всички.
Изплаках те гордо
сама
без сълзи.
Не бях ли от силните?!
Неранима.
Безгрешна.
И имаща всичко.
Не бях ли от твърдите?!
( ... )
Тъй много и често,
тъй силно боли.
Не бях ли те имала
(та още те искам)?!
Не бях ли те стигнала
(та тичам след теб)?!
Не бяхме ли толкова
някога близки?!
Не бяхме ли нещо и някои,
макар и за ден?!
Преболедувах те.
Треска. Чума.
Холера.
Гори ме. Боля ме.
Ден за ден
те живях.
Едва те изтръгнах,
обезумяла в
неверност.
Тебе прежалих,
мен -
не можах...

Не и милост!

Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира...
Бях хиляда пъти Жулиета,
само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал...
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.

Камелия Кондова

______________________

Поредният... Започна да ми писва
от обич, изживяна по сценарий.
От имане. От искане. От липси.
От нерви и изпушени цигари...
Започна да ми писва все да зная
зад ъгъла какво ще ми се случи.
Живея в кръг. И толкова безкраен.
До следващия, който ще ме счупи.
Все нежни думи. Все красиви маски.
Обичат ме (и всички са ми верни.)
Кръщават ме любовно. Много ласкаво,
наричат бяло всичко, що е черно.
Започна да ми писва ежедневното.
Еднакви са ми сряда и неделя...
От пристъпи на страст или на ревност,
завършващи по навик на вечеря.
Погубва ме познатото мълчание
след думите, заглъхнали във мрака.
И всички чути смели обещания,
които знам, че няма да дочакам...
Започна да ми писва от набожност.
Не съм им Бог пред мен да коленичат.
Мъжът е мъж, когато невъзможното
не му е пречка, за да ме обича...
______________________

Какво да ти разкажа!?
Не дораснахме
дотам, да се споделяме със себе си.
Играхме на любов и на приятелство,
запълвахме самотните недели.
Не само тях.
Запълвахме пространството,
което се простира помежду ни,
с пулсиращи, лудеещи дихания,
с несъществуващи по сила думи.
И всички те са още неизречени,
помисляхме ги като своя тайна.
Излъгахме ги, че ще са обречени,
ако други някои са ги узнали.
Какво да ти призная!?
Аз отдавна
живея във съгласие със себе си.
Знам, че си очаквал да те чакам.
Неочаквано си ме намерил.
После неразумно си се влюбил.
Аз пък по-разумно съм избягала.
Само че и двамата сме в кюпа
на онези, дето нямат мяра,
като много силно искат нещо.
Извинявай, че така ти вярвах.
Струваше ми се съвсем естествено
да те искам, не защото трябва…
Нямах сили за недоверчивост.
Нито за предпазни мерки.
Затова признах, че те обичам.
И избягах, за да ме намериш.
Още ли ще питаш
за какво избягах!?
Някакво внезапно непокорство.
Знаеш, че си мойта дълга жажда
и растеш от питанка до отговор.
Знаеш си, че някой ден ще стигнем
в точката, където няма мърдане.
Ще пораснем, докато обичаме,
и тогава няма да си тръгна.

Бистра Малинова

Стриптийз
Дамян Дамянов

Как често във живота блудкав,
в отчаян миг или в позорен,
разголвах като проститутка
душата си пред чужди хора.
И търсещ помощ, търсещ вяра,
недочувайки дори как плаче,
аз я разхождах сред пазара,
да припечеля от зяпачи.
И те се трупаха и — моля:
„Насам! Насам! Сган лицемерна!“
танцуваше тя — тъжно гола
под собствената си латерна.
И капеха: сълзи в земята
и стъпки по пръстта нагряна,
и — срам и болки по снагата,
грошове — в капата съдрана.
Но свърши зрелището. Сълзи,
тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.
И само тя, душата зъзне
насред площада гола още.
И най-последна я прибирам.
Душа ли? Имаш много здраве,
народе! Свърши панаира!
В балтон я пъхвам. Зид й правя!
Но през зида и през балтона,
през времето пак я напада
проклетият зъл вятър — оня,
останал още от площада.

Сонет № 130
Шекспир

Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.

Не съм за твоята уста лъжица.
Безкрайно съжалявам, но не съм.
Не си ловецът за такава птица.
Не си петата за подобен трън.

Какво ли да ти кажа за утеха?
Че няма цял живот да ти горча?
Че няма да те мъча като ехо?
Че няма като белег да лича?

Не вярвам във утопия такава,
макар че ми се иска да греша.
Нали от допира до теб оставам
самата аз с нащърбена душа.

Надежда Захариева

От днес нататък

Дамян Дамянов

До днеска любовта ни беше тиха -
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри,
и като пролет, будна под снега.
И се въртяха пролети и зими.
Търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравях, че те има,
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав час.
Чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам насред света.
За всички любовта с раздяла свършва.
За мен и теб с раздяла почва тя....


Затворена врата -
стена, наместо казано "Довиждане!".
Омръзна ми от мъжка суета -
да бъдеш пръв, дори и на излизане...
След тебе няколко импулса изтървах -
разляха се по пода като ноти,
изсвирени от чисто женски страх
и млъкнали от още по-човешка гордост...
Не се усмихна, думата си спря -
едва ли не досадно бе да се сбогуваш...
В ръцете си нетърпеливо ключовете завъртя -
проява на последната ти мъжка грубост.
Омръзна ми...
Омръзна ми от мъжка суета!
Бъди така добър, побързай на излизане...
Сама ще сложа ключа - как не осъзна -
притрябвало ми е изтръгнато от теб "Довиждане!"


Даденост

Не ме приемай като нещо утвърдено!
Не съм жена,с която се привиква.
Не взимай пак прибързани решения,
че моят път без теб е за наникъде -
като в безбрежна пясъчна пустиня.
Това е вече осъзната истина!
Но аз не съм ти дадена завинаги.
И мога да си тръгна, ако искам.
Щом всяка нощ поемаш със таксито,
а в стаята потръпват раменете ми,
оставени от тебе незавити
под сребърния танц на ветровете.
Щом се събуждам винаги без тебе
А ти кафето си изпиваш сам,
дали такава обич е потребна?
За теб - навярно...А за мен? Не знам...

Пабло Неруда

Умира бавно, този,
който не пътува,
който не слуша музика,
който не открива очарование в себе си!
Умира бавно този,
който разрушава себелюбието си,
който отказва помощта.
Умира бавно този,
който се превръща в роб на навика,
минавайки всеки ден по същите пътеки,
който не търси разнообразие,
не рискува да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.
Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този,
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата и любовта си,
който не рискува сигурното за неизвестното, з
а да преследва една мечта,
който не се решава веднъж в живота си,
да избяга от мъдрите съвети...

Живей днес!
Рискувай днес!
Действай днес!

Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!


А това е текстът в оригинал:

Muere lentamente quien no viaja,
quien no lee,
quien no oye música,
quien no encuentra gracia en sí mismo.
Muere lentamente
quien destruye su amor propio,
quien no se deja ayudar.
Muere lentamente
quien se transforma en esclavo del hábito
repitiendo todos los días los mismos
trayectos,
quien no cambia de marca,
no se atreve a cambiar el color de su
vestimenta
o bien no conversa con quien no
conoce.
Muere lentamente
quien evita una pasión y su remolino
de emociones,
justamente estas que regresan el brillo
a los ojos y restauran los corazones
destrozados.
Muere lentamente
quien no gira el volante cuando esta infeliz
con su trabajo, o su amor,
quien no arriesga lo cierto ni lo incierto para ir
detrás de un sueño
quien no se permite, ni siquiera una vez en su vida,
huir de los consejos sensatos…
¡Vive hoy!
¡Arriesga hoy!
¡Hazlo hoy!
No te dejes morir lentamente!
¡NO TE IMPIDAS SER FELIZ!

Сън


Сънувах сън - о, сънища неверни! -

Над бездна, в непрогледни мрачини

стояхме; в дълбините неизмерни

с глух ропот се премятаха вълни.



До мен бе ти, що мойта нощ разсея,

но с нощ бе пълна моята душа,

и страшните предчувствия във нея

напразно се стремях да заглуша.



В миг булото на ужас и тревога

печалния ми поглед замъгли

и паднах аз в най-горка изнемога,

подхлъзнах се от мокрите скали.



Предсмъртен вик процепи тишината -

аз паднах в бездни, - свяст ми се зави,

и ти, с злорадний смях на Сатаната,

изкиска се и гърбом се изви!

Дебелянов

Тази вечер няма да остана.
Утре... Утре ли? Ще видим...
Да, излишно е да правим планове
и миражни кули да издигаме.

Всяка нощ пристигах тук, събличах се
и мъждуках в черните ти вечери.
Любехме се без да се обичаме...
сутрин бяхме чужди и далечни.

Сутрин ти се втурваше да търсиш
Другата - Неповторимата,
аз - отмивах те от себе си набързо,
убедена, че съм Нелюбимата...

Дните ни зачеркваха целувките,
палили пожари в тъмното.
Нощем като луди хуквахме
да се любим чак до съмнало.

Няма да остана тази вечер...
Няма трескаво да се събличам.
Трябва да си тръгвам вече...
Тръгвам си, защото те обичам.