Love Sonnet XVII by Pablo Neruda

I do not love you as if you were a salt rose, or topaz
or the arrow of carnations the fire shoots off.
I love you as certain dark things are to be loved,
in secret, between the shadow and the soul.

I love you as the plant that never blooms
but carries in itself the light of hidden flowers;
thanks to your love a certain solid fragrance,
risen from the earth, lives darkly in my body.

I love you without knowing how, or when, or from where.
I love you straightforwardly, without complexities or pride;
So I love you because I know no other way

than this: where I does not exist, nor you,
so close that your hand on my chest is my hand,
so close that your eyes close as I fall asleep.

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних й очите! Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи/
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!

Душата ми вихрушка я обрули,
защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули...
Защо ви дадох своята душа?

Защо ли като храм ви я отворих
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора
иконите без свян ще окраде.

Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.

Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!

Дамян Дамянов

Откраднах си любов.
Или не беше.
Не знам.
Не ме интересуваше.
Но знам,
че всяка фибра в мен крещеше
и всеки атом от екстаз ликуваше.
Хареса ми така.
И пак опитах.
Да, тръпка бе -
почти като на кино
загребвах с пълни шепи и не питах
дали съм положителната героиня.
Ограбените тъй и не разбраха,
че само обич взимах.
(друго те ми даваха)
Отивах си, докато още спяха,
целувайки ги.
(после ми прощаваха)
Събирах любовта си във косите -
тях никой не се сети да погали...
а можеха поне да се опитат
и щяха да получат, щом са дали.

Прости ми, Боже, ако беше грях...
Откраднах си любов. Щастлива бях.

Камелия Кондова

Пол Верлен

Настолна лампа, здрач, в камината — дърва,
ти — кротко замечтан, с ръка подпрял глава,
в любимите очи се взираш през минута;
часът на чай горещ и книга върху скута;
ти чувстваш как расте настъпващият мрак,
в премала сладостна нощта очакваш пак —
потайна мрачна нощ с божествени наслади…
О, моята душа лети, руши прегради
и бързам аз натам — към тоя чуден ден,
все по-нетърпелив, от времето вбесен.

Е, точно, ама ТОЧНО това стихотворение на Х. Фотев си го чета от 4 дена ииии се засилих да го сложа и тук да му се радват всички, пък ти ме изпревари
Радост за очите, радост за душата!

^Ах, Недялко Йорданов... Прекрасно е.
Предполагам си чувала песента на Георги Минчев, която е по този текст.

И нещо от Дамянов...

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името й все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:
"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.

Ние можем да имаме много жени,
Но една ще бъде от начало до края ни.
Тази, която не ще ни вини.
Не ще ни вини, когато от чужда любов сме замаяни.

Ние можем да имаме много жени,
Но една ще бди над живота ни
Тази, която ще каже Стани.
Ще каже Стани щом клекнем, когато се целят в
челата ни.

Ние можем да имаме много жени,
Но една ще ни обича истински
Тази, която ще ни измени.
Ще ни измени, когато превърнем в пари мечтите си.

Стефан Цанев

На нея

Обичам те, защото
като минат в центъра
през паркинга луминисцентен,
токчетата ти са толкоз поривни,
че токът спира ококорен...
Ти си руса кръстословица.
Гланцирана и непокътната.
Обител за съвпадащи се въпросителни.
Коктейл от водоравни и отвесни
изненади, разграфени в бледорозово.
Урок по тръпнеща загадъчност.
И ето хващам
химикалката нетърпеливо, за да впиша
в непопълнените ти квадратчета
изцяло всички
музикални ноти, южни плодове,
атоли в океана, спортни термини,
валути, част от тяло, фигури
от геометрията, кивоти и метеорити,
марка хеликоптери, сладкиши
минерал от групата на силикатите
и ритуал на инките, към който се стремиш.

Ти си парфюмирана настинка.
Заразителна и остра.
Епидемия от обсебващи трапчинки
с аромат на индрише и мандрагора.
Възпаление на дихателните пътища.
И гле'й как вдигаш ми
температурата,
и кихам по-буквално от бацил,
кашлям като кашалот, фламбирам се.
Но няма начин,
ти си едновременно и вирус, и рецепта -
в теб ми е спасението!
Нали и клин
клин..., а и спин спин избива.
Затова дълбоко
вдишвам наелектризираното ти ухание
и решавам твърдо, че наместо с vitamin C
ще се лекувам
с теб, и в краен случай с вин-це. Ааа -
пчих! Наздраве.

Ти си най-готината
лятна шестица от тотото.
Примамлива и баснословна.
Томбола за курортисти,
ценна повече от всички фишове,
награди и лотарии, взети заедно.
Късмет дошъл изневиделица.
Направо
имам се за милионер. Ма толкова богат,
че чак ми става притеснително, понеже
си голямата печалба на сезона.
И докато
разни цифровманиачени юначаги
трескаво събират гилзите от погледа ти
проумях, че никой
по-трогателно от теб
не дъвче дъвка,
а походката ти гъвкава
е татуирана в съзнанието ми.

Ти си не жена, а революция.
Ти си не жена, а оксижен,
лепило за мъже,
жен-шен...
И аз бих искал
ултравиолетовите ти очи
да ме облъчват непрекъснато. Не се
страхувам, че ще пипна
рак на чувствата.

Бих искал още
да съм ягодова мелба,
разтопена бавно в жадните ти устия.
Бих искал да съм чисто нов колан,
охлабил дънките ти вечер.
Бих искал
да съм издивял войник,
продънващ клаксона, щом мина
покрай теб с камиона.
Бих искал да съм тумбесто
шише с безалкохолно и да
се газирам вулканично,
щом посегнеш да си пийнеш.
Бих искал
да съм ластично въже. А ти
да скачаш с него "Бънджи" в пропастта
на най-дълбоката любов.
И най-накрая искам да съм
супер
твърд
обилно
искрящ
лъч
от предумишленото ти усмихване,
разтапящ всяко Зло,
с голямо като Застраховка "З".
Бих искал още, още,
но това е краят
на стихотворението и
началото на бурните ни страсти.

Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

Константин Симонов

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПОЗИТЕ
(Калин Терзийски)

Седя на стола в кухнята и разговарям
Това е думата
Аз разговарям с дъщеря ми
Какъв разкош е умното говорене!
Не знам дали си дават сметка повечето хора
Че сладкото и умното говорене
На смислени неща
Във кухнята с разумните и мили
Други хора
Е най-великата наслада на живота
И прави целия Живот
От куп безмислени предмети и събития
От сива дреп и миша тор
На късче вечен дух, божествено примигване
Седя си в кухнята със дъщеря ми
И си говорим за поета Марков
Бохемът градският разбойник
И си говорим с дъщеря ми
За ползата от позите в живота
Тя казва:
Той толкова се прави на различен
Че чак на нищо почва да прилича
А аз и казвам:
Та всеки прави се
На нещо във живота си
Ако не правиш смислено усилие
На нещо да приличаш
На нищо ще приличаш, ще си никой
Защото себе си човек изгражда
Решавайки какво да бъде
И нещото което той ще бъде
Прилича винаги на нещо друго
Човекът прави скулптура на себе си
Застанал сред объркана гора
От тихи и позиращи модели
И гледа тях
И прави себе си
Каквото му хареса – взима го и слага го на себе си
И прави скулптурата на живота си
По тихите, позиращи модели
Та всеки винаги на някого прилича
Това ми беше мисълта
На някого и нещо, на което е решил
Че е добре и хубаво да се прилича
Та Марков, моя талантлив приятел
Е решил
Че иска да прилича на различен
От другите човек...
Но той, ядосано отвръща дъщеря ми
Не е различен
Личи у него само позата изкълчена
На искащия да изглежда някак си
Добре, усмихвам се на дъщеря ми
Добре
А не личи ли позата у всеки
Който иска
Да бъде странен и да привлече внимание?
Защото само странните и силни пози
Забелязваме
И дразнят ни и ги наричаме така
Защо не кажем че е поза
Държанието на безличния човечец?
А дъщеря ми:
Виж, ето шкаф, до него е хладилника
Не може шкафът със усилие на волята
Да се превърне във хладилник
Ще стане външно нещо близко
До хладилника
Но вътрешно ще си е шкаф!
Нали така?
Ами така е, ти си много умна
Отвръщам аз на дъщеря си и се радвам
На умните и смислени сравнения
На умното и смислено общуване във кухнята
Но не, кажи – не съм ли права? –
Усмихва се от радост
Заради своя ум
И моята похвала дъщеря ми...
Е,
Права си естествено...
Тогава идва майка ми
А тя е стара, мъдра костенурчица
И казва
Е да, но идва ден, хладилникът се счупва
И става шкаф
Но пак си е хладилник
Негодува дъщеря ми
Не, шкаф е!
Смее се доволно баба и
Защото малката умница
На място е поставила
Защото двете са жени и майка ми ревнува малко
От дъщеря ми
И затова е срещу нея в спора
А аз се свивам в раменете си от радост
Това е разговор!
Във кухнята, сред чашите, чиниите и смисъла
Сред мислите, пералните и мъдрите неща в живота
И кашлям тихо и уверено
И казвам на жените
Не мислите ли все пак
Че ние сме поне със нещо повече от шкафове
И ние – шкафът и хладилникът
Ще изберем какво да бъдем
И ще бъдем точно
Каквото ние сме решили
А не каквото другите от нас очакват
Да бъдем и да представляваме...
И казвайки така, се свивам още в раменете си
Усмихвам се от сладостта на атмосферата
От сладостта на позата на кротък и добър баща
И син разумен
Която съм заел сега
И се надявам вечно да заемам
И двете мили спорещи жени във кухнята
Май също се усмихват
На смисленият разговор за позите
Във кухнята проведен
Току що...

Сам с всеки

плътта покрива костите
понякога слагат и ум
там а понякога
и душа,
а жените чупят
вази о стените
а мъжете пият толкова
много
и никой не открива
човека
но продължава
да търси
пълзейки във и от
леглата.
плът покрива
костите а плътта
търси
повече от
плът.

няма никакъв шанс:
всички сме в капана
на единична
съдба.

никой никога не открива
човека.

градските бунища се пълнят
сметищата се пълнят
лудниците се пълнят
гробищата се бълнят

нищо друго
не се запълва.

Чарлз Буковски

в оригинал звучи по-силно - https://www.facebook.com/note.php?note_id=469899572337


а ето и нещо на брата на Калин Терзийски - https://www.facebook.com/note.php?note_ ... 7601212338