И съм чувала и разказите на Поли за Гая . Гледала съм и за едно куче сомнамбул, което се блъскаше в мебелите насън и му купиха каска накрая Но да се върнем на темата.
Изброените от теб науки се занимават да изследват характера на тези процеси, но не и произхода им. С него се занимават "ненауките", защото това наистина е материя, където формулите не са приложими. Пък като се замислим, с въпроса за човешката душа се занимава и философията, която е призната за наука, ако това й придава достоверност по логиката науки-ненауки. Така или иначе, науката като цяло е заела неутралитет по въпроса за човешката душа, а не отхвърля категорично теорията за такава. Което по логиката, че науката е по-достоверна, означава само че тематиката за човешката душа е твърде сложна, което си е логично.
Edit: Науката се оказва по-заинтересувана от човешката душа, отколкото предполагах:
http://scienceofsouls.com/

Така като чета коментарите, имам чувството, че Данчо е пуснал поредната егати-темата.
Но даааааааа... скептицизмът може да бъде и здравословен, но ако не вярваш в собствената си значимост, защо ставаш от леглото? Не, не казвам, че сме център на Вселената, защото знам, че не сме. Обаче ако всичките ти емоции, значимите за теб неща, са продукт на някакви взеимодействия и нямат отношение към нещо по-съвършено, което надхвърля теориите на Дарвин и ти наистина вярваш в това, си направо за съжаление. Както и да е, аз съм си избрала да вярвам и съм се отказала да съдя другите (макар да не отричам, че вашата теория прави смъртта по-лесна за приемане). Но пак не мога да повярвам, че темата изби точно в тая посока - имах предвид нещо съвсем различно и очаквах най-много някой да каже, че съм луда и това са просто съвпадения, хората си въобразяват и няма нищо такова. Леле.

Не искам да ви прекъсвам дискусията, но само ще пльосна една историйка в темата.

Изпитах някакво подобно чувство. Прибирах се от една лекция и чаках автобус на спирката към Студентски град. И тогава, докато разглеждах хората наоколо, попаднах на едни синьо-зелени очи, които също бяха попаднали в моите. Гледахме се без да откъсваме поглед един от друг. И тогава се качих в автобуса, а той остана на спирката. Но по някаква неизвестна за мен причина бях решила, че това е Той - човекът, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Не мога да сляза на следващата спирка и да се върна, защото сигурно той вече няма да е там. Съответно правя най-логичното нещо - решавам да го намеря във фейсбук. Предполагам, че щом чака на спирката до ФМИ, значи учи във ФМИ. Следователно е в някоя от всички фейсбук групи на ФМИ. Загубих няколко часа от живота си да преглеждам стотици миниатюрни снимки на хората в тези групи, търсейки онези очи. След около седмица се отказах, депресирана, че съм изпуснала любовта на живота си заради глупавата си нерешителност.
След около още една седмица получих покана за приятелство във фейсбук! ОТ НЕГО!!! И така почна нещо много хубаво, от което, естествено, аз избягах, но това е друга тема : ) И може би той наистина беше и е любовта на живота ми...

Крсива история Благодаря, че я сподели!

Очаквах подобен коментар, Ангеле - за този конкретен цитат. Не те съдя, но и аз, както и ти, имам право на свои заключения, изводи и прочее и признавам, че съжалявам, когато дам гласност на някои от тях. Изборът да съжалявам онези, които не вярват, е свързан с личното ми отношение към тях, а не с осъждане на поведението и личните им избор. Човек има правото на подобни грешки по начина, по който има право на лош вкус - и никой не може да му го отнеме.

Лунатичното... да, ето това имах предвид. Ама нерде компютри, нерде компоти. Обаче продължавам да мисля, че може би не е трябвало да се отказваш от онази история (ако е същата, за която си разказвала някога).

Wiki ли ти е научния източник, извинявай? Със сигурност книгата, която посочих по-горе изглежда доста по-достоверно и ми е доста любопитно какви научни експерименти са посочили като доказателство за съществуването на човешката душа..Има мъничка-мъничка вероятност някой от тях да разчупи скептицизма ви. Иначе, всеки е свободен да вярва, в каквото иска, аз поддържам дискусията от вяра, че в спора се ражда истината .

... and it never occurred to her, that she finally confronted her stalker...

ох..

Всъщност погледнах препратките, но все пак не смятам, че те дават ясна и обобщаваща представа какво е становището на науката за човешката душа. Иначе, тъй като вярата ми в съществуването на човешката душа не се дължи на научни доказателства, а на вътрешното ми усещане, че човекът е по-специален не само с по-развития си мозък и заради очевидната ми възприемчивост към метафизичните теории, не виждам шанс да се пови скептицизъм у мен, само защото продължават да липсват ясни доказателства. Излиза, че усещанията и вярата (в по-широк, не само религиозен смисъл) не могат да бъдат оборени с наука, защото не се основават на нея. Но, тъй като вярата не дава аргументи, с които да оборим вашия скептицизъм, затова опирам до науката.
Иначе ето нещо интересно по въпроса дали философията все пак е наука (имам смътен спомен, че и класната бръщолевеше нещо по този въпрос в 12 клас) - http://rae.ru/forum2010/39/664.

Как да не е? Философията е майката на науките, нищо, че не се базира на нАучния подход.

Ама верно откъде тръгнахме, къде стигнахме. Имам много неща да споделя, особено по повод постовете на така логичните хора, но.. не това е темата на разговора. Нека по-добре коментираме прекрасната история на Лунатик.

Мен лично много ме впечатли. Често съм си задавала въпроса доколко човек е способен и по-скоро готов да направи нещо така спонтанно и непридвидено, тотално различно от съставения план за деня, като да се качи в друг автобус, или да слезе не на своята спирка, или.. и аз не знам - поне да завие не по своята пресечка единствено заради.. две очи.

Толкова ли е нереално? Няма да се примира, че е така. Няма.

Подкрепям... въпреки че... но едва ли...