Ами май наистина е по-добре да имаш по-малко очаквания, а да получиш повече, отколкото си искал, отколкото да вдигнеш твърде високо летвата и след това да останеш разочарован и обезверен.
А уважението, както каза и Търговецът, е задължителен минимум за комуникация, при това не само в една връзка, а в общуването като цяло.
И все пак - очаквам искреност и вярност. Но явно в някои случаи и това е твърде много...

Отдавна съществувам без очаквания за каквото и да е, особено за връзките ми, и спонтанността ме награждава

Ама виж сега, едно е да очакваш.
Напълно различно е да изискваш.
Това, че не очакваш дадено нещо от връзката си, не означава, че установявайки липсата му ще се примириш с това.
Като стана дума за верността, аз не очаквам никой мъж да ми е верен. Едно, че може да е хойкаща долна глава, второ, че може да се влюби в друга. В интерес на истината, не бих могла да попреча на това, нито да огранича свободата на човека по някакъв начин - той има правото да си върши каквито си ги иска.
Но от това не следва, че след като не съм очаквала вярност и не съм я получила, за мен това е ок. Напротив, не е ок. Защото това е нещо, което изисквам и щом като липсва, просто аз няма да стоя в тази връзка.

Аз приемам това да не очакваш от някого нещо като просто жест на това да не го поставяш в калъпа на собствените си виждания за това какъв трябва да е той. Защото ако очаквам да ме кани на романтични вечери, да ми подарява цветя без повод редовно, да е еди-какъв-си мил и любезен, пък да е чувствителен, пък да ме разбира, пък да... т-т-т-т-т... аз го слагам в калъп. И нерядко това си проличава и горкият човек се сблъсква със стена от очаквания, която трябва да преодолее, за да стигне до мен. И едва ли не звучи посланието "или бъди/стани такъв, или няма да ти се отвори парашута, Ромео!"

А не смятам, че нещата трябва да се случват така. Човек трябва да е освободен както от собствените си очаквания, така и от очакванията на другия. За да можете да си дадете възможността да бъдете себе си, с всичките ви недостатъци и плюсове. И да установите, със свалени карти, дали изобщо си подхождате и можете ли да се понасяте във взаимната си връзка.

Иииименно. В единственият случай, в който видях, че не съм му приоритет, когато ТРЯБВАШЕ да бъда и заподозрях изневяра (като в случая двете са степенувани по важност в низходящ ред), изобщо не се поколебах в решението си и не съм съжалявала и за миг. Без сълзи, без драми и без саморазрушителни емоции/циклене. Такива хора не заслужават друго. Шутът и дотам. Да, наистина, свободни сме да се влюбим и в друг/а, често това не зависи на 100% от нас. Случва се. Ама имай топките да си кажеш, нали? И всеки по пътя си.

Между другото, представих си хипотетична такава ситуация - приятелят ми да ми каже, че е влюбен в друга. Ми да, ще ми стане мъчно, признавам - още повече, че и двамата сме вложили време и емоции в тая връзка. И ще ми е кофти, че трябва да се разделя с човек, който очевидно е имал доблестта да се изправи пред мен и да ми каже такова нещо (то не е много лесно, отчитам го). Но ще се разделим с добро и не, няма да изпитвам негативни чувства към него и към спомена за него.

Ако обаче разбера, че е мърсувал с някаква пача зад гърба ми... това би променило съществено нещата. Директно ще влезе в графата на малкото лекета от всякакъв характер в живота ми и ще остане в незапомненото минало.

И за другото си права, Силве - това, че не очаквам тия неща, дето изредих, не означава, че бих се примирила с липсата на част от тях. Не очаквам и да ми носи китки като за четири сватби и едно погребение (ето един случай, в който е по-добре, че нямах такива очаквания, щото биха били изгубена кауза). И за мен това не е драма. Има жени, за които би било. Не очаквах обаче и да е готов да тръгне в най-големия студ да ме вземе от Стара Загора, защото му се оплаках, че имам багаж и не ми се пътува с автобуса. А той наистина беше готов да дойде - чак ми стана съвестно. И, в този смисъл, ме изненада много приятно. Ето за това говоря, надявам се с конкретни примери вече да е станало съвсем ясно.

Там е работата - ако за въпросния човек понятието "свобода" се изразява в това да гони знайни и незнайни фусти, то изобщо можем ли да говорим за връзка, камо ли да изискваме нещо от нея? Може би съм старомодна, но моите разбирания за връзка включват единствено и само двама човека. Появи ли се трети (четвърти-пети), това не е връзка. Просто съм такава - не пипам чуждо, но и държа моето да си е само мое.

Ама това е елементарно - както той има свободата да гони фусти, така ти имаш свободата да си тръгнеш. И, съответно, да потърсиш някой, който споделя твоите разбирания и твоите ценности в това отношение.

Силви, ти заговори именно за очаквания и изисквания. И всичкото, което изброи, си бяха изисквания. Очакванията са нещо, което си остава само за теб, също както и разочарованието от нереализирането им. Аз имам малко по-изкривено мислене за връзките и може би затова не можем да сме на едно мнение, но ако спрем да бъдем толкова черногледи и винаги да очакваме най-лошото, ще осъзнаем, че оправданите очаквания носят много по-голяма радост отколкото хубавите неща, които не са били очаквани. А и смятам, че можем да предизвикваме съдбата си и да я контролираме в известна степен само с положително или отрицателно мислене

Това за свободата е така. Друг е въпросът, че мъжете, споделящи моите разбирания и ценности, и които биха представлявали реален интерес за мен, са много, ама мнооого малко.

Менина, аз изхождам от позицията, че когато се запознаваш с някого и между вас започват да се поставят основите на интимните взаимоотношения, с този човек съвсем бегло се познавате. И в процеса на опознаване започваш да разкриваш това и онова за съответния индивид, включително това дали е верен и си хойка. Да не говорим, че невинаги склонността към изневери си проличава в самото начало. Някои връзки продължават месеци, година, повече преди някоя изневяра да разруши всичко.


Ммне, не бяха. Изискванията са това, което е изключително необходимото, за да може връзката ти да просъществува. Очакванията мога по-скоро да ги обясня като... капризи - същата работа с розите, дали ще ми ги подарява или не не е критерий за това колко държи на мен. Това е моето разбиране за различието между двете понятия.

А и аз не се смятам за черноглед човек, а точно обратното - за оптимист. Защото вярвам, че дори един човек да е свише скаран с възлюбените рози и да си няма понятие как да изрази речево най-простото чувство на привързаност (или каквато и да е друга женска прищявка), това не значи, че с него не можем да се обичаме, да държим един на друг, да се подкрепяме и т.н., всички онези неща, които са наистина важни за връзката.

Абе... Изчетох ви дискусията... Знам, че ще прозвучи малко екзотично и радикално, но... любов?

Разбира се, всеки иска любов. Но опираме до това кой как разбира любовта.
За мен е себеотдаване, грижа, разбиране, приятни креватни срещи, чувство на уют в компанията на другия, а не разни високопарни слова и обяснения, които са по-кухи от интервю на Димитър Пенев.

Ако са кухи, не е любов. Очевадно.

Да, но някои хора са на принципа "Не ме гледай какво върша, слушай ме какво говоря".

Ако едната любов беше достатъчна, тогава защо си се разделил с всичките си бивши, в които си бил влюбен?
Ако опираше само до любов, щяхме да сме се изпоженили преди да завършим училище...

O, да! Любимият ми принцип.

Иво, лесно е да кажеш "любов". Различните хора хора влагат различно отношение в "понятието". Когато то съвпадне, то да, тогава само любовта е достатъчна.

В Русия казват: "Щом те бие, значи те обича." Е то хууу, ма не е мойта любов това..