Днес, нямайки какво да правя цяла сутрин, се начетох на разни дискусии в интернет и по някакъв начин след всичко прочетено у мен остана впечатление, че коментиращите не изпъкват с особен интелект, нито пък с в частност с логика или каквато и да е форма на разумна дейност.

Това, съчетано с няколко случки, които наблюдавах последните седмици, ме накара да пусна една тема с въпрос: Прост народ ли сме българите? Според мен сме доста прости, но нека видя и вашето мнение

аз не съм. за вас не знам..

Aaaa или всички сме прости, Мария, или нито един. Без такива цепения.

Прости в какъв смисъл - като обикновени или като тъпи или като наивни? Прости в сравнение с какво или кой?

Аз не се чувствам прост, но не съм и много сложен

В смисъл на тъпи. Въпросът не е как всеки от нас се чувства, а какво е мнението му за народа като цяло.

Според мен държавата ни, както самият народ, е изпълнена с противоречия и не мога да кажа със сигурност - да, ние с ме яко тъпи. Тъпи сме, но не изцяло и единствено тъпи. Ние сме един жив парадокс.

Не, не сме прости в общия случай, но не мога да дам обективна оценка за група, към която принадлежа

Според мен отговорът не може да е еднозначен. Може би истината е нещо от сорта: 20% са на много восоко ниво като култура, 40% са в половината си време цивилизовани хора, в другата половина простаци, а 40% са такива диви селяни, че просто няма накъде... Така в зависимост от това първите 40% в коя фаза на настроението си са, можем да изглеждаме ту като нормален народ (случва се понякога), ту като сбирщина мандрамуняци (случава се по-често)...

Абсолютно. Има твърде много тъпаци, но има и доста интелигентни хора, а като цяло не мисля, че сме по по-прости от други народи.

Добре казано.

Аз се съгалсявам със Светльо на този етап. Има някаква част (обаче в никакъв случай не 20%), които са културни и интелигентни. Има и такава част, които поради една или друга причина са си прости. Тези две категории хора са си такива навсякъде. Останалите обаче у нас много по-често залитат към простотията, макар да имат самочувствие на такива от първата категория.

Напоследък все по-често се улавям да констатирам по най-различни поводи: "Леле, много прост народ". В яда и огорчението си дамгосвам всички, но подобни обобщения не са правилни, при положение, че познавам толкова интелигентни, културни и възпитани хора.
Ако заявим: "Да, българите са прости", излиза, че или и коментиращите тук сме прости, или че се разграничаваме и срамуваме от България. А аз лично нито съм проста, нито се разграничавам, нито се срамувам. Затова предпочитам да не лепя обидно клеймо на цялата ни нация. Ще коментирам обаче масата. Е, там положението е трагично. С чиста съвест заявявам, че болшинството българи са ужасно прости, първични и болезнено бездуховни хора. И това, което ме натъжава най-много, е, че при младите хора, моите набори и родените след това, нивата на простотия са в главозамайващи мащаби. Преди няколко дни (даже и тук го споделих) станах неволен свидетел (и за съжаление слушател) на разговор между две 21-22-годишни момчета. Бях потресена от смайващата им простотия, цинизъм, липса на елементарна култура и възпитание. След първоначалния шок се замислих какво би станало от тях в бъдеще. Ами, за съжаление, нищо. А такива като тях са хиляди. Усетих в устата си горчивия вкус на безнадеждността...

не знам колко са олигофрените, а и честно казано хич не ми се ще да ги броя.... но фактът, че се сблъскваме с тях почти всеки ден показва, че хич не са малко. Просто ми се ще да вярвам, че не отиваме към по-зле и че нивото на нормалните хора малко по-малко ще не се увеличава. Възпитанието е най-важно!

Ако разглеждаме индивидуално всеки човек...сигурен съм, ще открием поне нещо непросто в него. На мнение съм, че всеки притежава непростота в някой аспект на личността си.
Българите като колектив и общество са съвсем друга тема. Мисля, че народът ни е прост, колективно прост. Прост в отношенията помежду. Не сме се научили да сме социално непрости, толерантни, разбиращи, съпричастни, добронамерени, споделящи, усмихващи, прощаващи, взаимно защитаващи се. Не оценяваме, което имаме и мразим всичко и всички за това, което нямаме.
Сигурен съм, че може да намерим много общества за пример, където индивидите са по-тъпи/глупави/прости, но обществото им е доста по-хармонично устроено, следователно - живеят по-щастливо.

А колко тъжно е, че досега никой не е избрал първата опция...

Дори романтичният патриотизъм, който живее в доста от нас, не е спомогнал да си затворим очите пред простотията, която ни заобикаля в момента. Значи наистина мащабите й са застрашителни...