|
"На западния фронт нищо ново" - Ремарк
Гробището е поле на опустошението. Навред се търкалят ковчези и трупове. Убили са ги още веднъж; но всеки от тях, който е бил разкъсан на парчета, е спасил някого от нас.
Оградата е срината, релсите на полевата теснолинейка оттатък са изскубнати и стърчат разкривени във въздуха. Пред нас лежи някой. Спираме, само Кроп продължава с ранения напред.
Войникът на земята е новобранец. Хълбокът му е подгизнал в кръв; толкова е омаломощен, че посягам към манерката си, в която нося ром с чай. Кат задържа ръката ми и се навежда към него:
— Къде си ранен, друже?
Войничето само върти очи, няма сили да отговоря.
Внимателно разрязваме панталона. Той стене.
— Спокойно, спокойно, ей сега ще ти стане по-добре…
Ако е улучен в корема, не бива да пие нищо. Не е повръщал — това е добър признак. Разголваме хълбока му — целият е разкашкано месо и натрошени кости. Засегната е ябълката. Този момък вече никога няма да проходи.
Прекарвам навлажнения си пръст по слепоочието му и му давам да пийне една глътка. Очите му се съживяват. Едва сега забелязваме, че кърви и дясната му ръка.
Кат разгъва две превързочни пакетчета колкото се може по-нашироко, за да покрие някак раната. Търся парче плат, за да го увия хлабаво отгоре. Нищо нямаме вече, затова разцепвам панталона на ранения още по-надолу, та да използувам парче от гащите му за превръзка. Но той няма гащи. Вглеждам се по-внимателно: това е същата русокоса глава отпреди малко.
В това време Кат е измъкнал от джобовете на един убит още бинтове и внимателно ги залепваме на раната. Казвам на момчето, което не сваля очи от нас:
— Сега ще докараме носилка…
Тогава то отваря уста и пошепва:
— Тук останете…
— Ей сега ще се върнем. Ще ти докараме носилка.
Не знам дали е разбрал; той скимти като дете подир нас:
— Не си отивайте…
Кат се оглежда и прошепва:
— Не е ли по-добре да взема просто револвера, за да свърши всичко?
Момчето едва ли ще издържи пренасянето и най-много да живее още няколко дни. А всичко досега не е нищо в сравнение с часовете, които му остават, докато умре. Сега е още зашеметен и не усеща нищо. След час ще се превърне в кървящ вързоп от нетърпими болки. Дните, които му остават, ще бъдат само дни на свирепи, безумни мъки. А кому са нужни те…
Кимам утвърдително.
— Да, Кат, трябва с револвера…
— Давай — казва той и се спира.
Решен е, виждам го. Оглеждам се — но вече не сме сами. Пред нас се събира някаква групичка, от ямите и гробовете се подават глави.
Отиваме за носилка.
Кат поклаща глава.
— Такива хлапета — и повтаря: — Такива млади, невинни хлапета…
_________________ Тъжните момичета не получават рози Тъжните момичета си имат кръгове под очите и депресия в два сутринта
---
|