Вълчица

Зеленикава грееш и тихо се смееш
впила очи в мрака пред нас.
Гола си, дори в голотата си тлееш.
Късно е. Отритнахме подходящия час.

Та ние сме изгубени, и то толкова дълбоко
имахме се, после впихме зъби във гърла.
Дланите ти гърди сега разкъсват жестоко
и тътенът чак тук чувам. Тътенът на самота.

Синкава блестиш и в синьо ти рушиш
нозе разкрачила, огън блеснал в мътнота.
Имаше време – тогава небето щеше да крепиш
но сега облаците ядна струпваш. В гъстота.

Алена бягаш, мила, и вой вълчи надаваш
в обезумяла треска разкъсваш моите ръце.
Във вълнолом се удряш, вместо да плаваш
годините оставиха ни горчиви в любовно клане.

И докато ме убиваш в хищна прегръдка
гризейки яростно това, що бе преди плът
в спомена гърло отварям за последната глътка
и всичко това – просто за поредния път.

Трамвай петица

напоследък скитам из нощния транспорт
осеян из седалките с морни лица
на хора замислени във съня си
ходещи вътре в ума си
все още като деца.

понякога неонът присветва вглъбен,
един електронен глас изкънтява
и сепва призраците ни тежки
събужда трескавите болежки
и звук глух някой издава.

тук се усмихвам и изцъквам с език
и момичето в синьо ме гледа
разперва шеговито ръце
докосва с език аленото небце
а аз смутено признавам победа.

когато заспя там, най-сетне сънувам
края на лаконичните пантомими
на една седалка от сива кожа
и си мисля - защо да не може
най-сетне да станем всичките зрими?

Точно преди сесията ми дойде муза, но не онази за учене, която очаквах. Жалко...

Под стрехата лястовица каза:
- Проспах деня си, закъснях!
Мила птицо, твоята е лека -
цял един живот аз пропилях.

Преглъщах сълзи, болка трупах,
криех обич с глупаво мълчание,
неусетно щастието си затрупах
и прегърнах своето страдание.

Отблъсквах с ярост всеки дръзнал
да отключи моето сърце.
Отпращах го в нощта премръзнал
и заравях във възглавницата си лице.

Не оценявах синьото в небето,
ни мириса на цвете в лятна нощ.
Не вдигнах поглед към морето,
не усетих ароматната му мощ.

Убивах времето без жалост,
а то сега убива мен.
Живота свой живях нахалост,
погребвах ден след ден, след ден.

Лястовице, птицо лекокрила,
пей, обичай и лети в небето.
Късно аз разбрах, но нямах сила
да си разтворя за света сърцето.

Браво! Браво, браво, браво, браво! Браво! Благодаря ти

Настъпи моментът и аз да се разпиша в тази темичка. Публикувам тук едно от моите авторски произведения.

Утеха
Къде утеха ще намериш в утрешния ден?
Къде ли ще се скиташ, когато си без мен?
Самотата ще ти е приятелка най-вярна.
Съвестта ще те гризе за постъпката ти срамна.
Утеха ти ще търсиш непрестанно.
Лицето ми ще дириш постоянно.
Сгреши за мене ти.
Надяваш се сърцето ми да ти прости.
Любовта ми искаш ти отново.
Желаеш всичко да започнем отначало.
Шептиш ми пак горещо слово.
Дали всичко се е променило?
Утеха търсиш в спомена за мене.
За прошка молиш ме на колене.
Сълзи кристални по лицето ти се стичат.
А твърдеше, че те не ти приличат.
Сърцето ми за теб до болка пак копнее.
Ала умът ми да те отрича така добре умее.
Болката да изчезне искам аз веднага.
Но към теб ръката ми се пак протяга.
Стоиш пред мен с ангелско лице.
И протягаш ти към мен мъжествени ръце.
В очите ти вината си личи.
Моля те, недей ме ти така мъчи.
Душата ми за теб изгаря.
Обичам те и от това не ще се уморя.
Сърцето ми за теб тупти.
От чувства стопи се то почти.
Ти си огън, изгарящ ме изцяло.
Скова в лед сърцето ми неумолимо.
Остави споменът за теб да изгаря моето тяло.
И си отиде най-невъзмутимо.
Утеха търсиш ти в спомена жесток.
Утеха търся аз във времето поток.
Смея се, но всъщност плача.
Мълча и се взирам в здрача.
Пия аз от чашата с горчилка.
До дъно тя ще бъде пресушена.
А ти се взираш пак в непрогледната мътилка.
И даваш воля на болката отприщена.
Такава ще е нашата утеха.
Но дали това е пътят към успеха?
Боли, но те обичам силно.
Боли и ще минава бавно.

Просто се сетих...

За Вас

Аз зная как да Ви спечеля
лесно е - точно като другите -
точните струни да намеря,
които като дръпна, да се чудите
къде съм, как съм, мисля ли за Вас,
да ме бленувате до нетърпимост,
да ме сънувате наяве и в несвяст,
да се удавяте във уязвимост...
Да, лесно е - въпрос на лостове,
на копчета, които да натискаш,
и да създаваш мрежи, мостове,
за да отидеш докъдето искаш.
Ала защо така се получава,
че този път не искам и не мога
да търся струни, мостове да правя,
по мрежи плетени от блянове да ходя?
Усещам, сякаш няма нужда
от планове, от маски чужди,
усещам, в мен не се пробуждат
тъй обичайните ми нужди...
Събличам се като че ли
от хипнотичните одежди
и истинските си очи
едва забележимо свеждам,
клепачи навлажнени свивам
и с всяка Ваша дума чута
сърцето ми във миг забива
с петстотин удара в минута...
А мога да приспя тез странни чувства –
ще ме боли, но мога да го сторя,
да затъмня съвсем очите пусти,
сърцето бясно в клетка да затворя.
Ще трябва само време – това е инструментът,
със който, ако знае как умело да борави,
Човекът може да сломи Момента,
да го убие и да го забрави.
Но ето, пак говоря за машини,
за механизми, лостове и копчета натискам,
държа на Времето безкръвните турбини
и трия мигове, а как не искам...
И няма този път да ползвам плитки трикове,
защото туй с сърцето ми се случва твърде рядко,
най-честно ще изпиша писма милиони в пликове
и Вий ще ги четете, а аз ще страдам сладко...

..........

Не мога и Мога

Не мога да рисувам,
Не мога да пея,
Не мога да мирувам,
Не мога да тлея.

Не мога семки да люпя,
Не мога обръч да въртя,
Не мога тухли да чупя,
Не мога просто да мълча.

Не мога да разбирам,
Не мога по-навътре да се мръдна,
Не мога да шофирам,
Не мога да се сгъна.

Мога да сънувам,
Мога да те разсмея,
Мога да лудувам,
Мога само да горя и да копнея.

Мога книга да си купя,
Мога сляпо да вървя,
Мога преградите да срутя,
Мога силно да крещя.

Мога да те игнорирам.
Мога гръб да ти обърна,
Мога и пеша да се прибирам,
Мога просто да си тръгна.

Един свят за двама

Очите ти аз диря нощ и ден,
очите ти как гледат само мен.
Усмивката ти непрестанно в съня си аз съзирвам,
усмивката ти, от която се омайвам.
Преброй звездите на нощното небе.
Опитай се поне. Откри ли ме сред тях?
Откри ли моя лик? Тръгваш си, но накъде?
А толкова години до тебе аз стоях.
Обичам те! За тебе аз копнея.
Но дали така младостта си не пилея?
Обичам те! Защо да крия?
И чашата с любовната отрова до дъно ще изпия.
Неразбрани ще останат моите чувства.
Недоизказани ще бъдат моите мисли.
Това съм аз – море от тайни.
Това съм аз – загадка за твоите сетива.
Сърцето ми към тебе все ме води.
Усмивката ти в съзнанието ми броди.
Очите ти с моите се сливат.
Душите ни своя собствен свят откриват.
Целувките ти по-сладки са от мед.
Ала сърцето ми сковано е в лед.
Ароматът ти долавям, щом на близо си.
И пак към теб копнежът тласка ме.
Пак гледаш ме с очите си сияйни.
Опитваш се да разгадаеш моите женски тайни.
Потопи се в душата ми безкрайна.
И виж колко съм омайна.
Запленен остана пак, нали?
Сърцето ти ускорено пак тупти.
Отново оставих те без сили.
И това май много те смути.
Обичаш ме! Желаеш ме!
Крещиш след мен без глас.
В сърцето ми сме само ти и аз.
За теб и мен времето е спряло.
Защото ти и аз сме едно цяло.

Вапцаровско

Животът като черен мастиф -
окъпан във лиги.
Живот и бесен, и крив,
наводнил човешките диги.

Животът като оглушели тела -
сред взрива на века.
Живот без крак, без ръка,
погубил тихо Човека.

Животът като забравен език -
натикан в устата.
Живот без стон и без вик,
наследен от децата.

Това е.

Написах го, изтрих го и пак го написах...

Харесвам татусите ти
Оформят твойто вътре
Върху твойто вънка
Но гледам някак снизходително
На шарките по кожата
На опитите жалки на мастилото
Да стигне по-навътре
Отколкото е редно -
Сърдечната симпатия
На татуист-художник
Комуто пада се честта
С иглата си да драска
Отвъд зад епидермиса
И да рисува спомени
И да дере емоции
Да багри както си поиска
Нетленните платна
На твойта скрита женственост

Много хубаво пишете

Една вечер, след като нямах пукната бутилка бира, сътворих следното нещо...

Ода за Бирата

Ах, биро, биро, къде си ти,
... Недей се спира, към мене се плъзни,
Дъхът ти леден да усетя с аромат на хмел,
Не ме интерсува и не искам да се сетя, че ще стана аз дебел,
След каса бира или две във нашето мазе,
Обръщаме бутилки, та веч' и без мезе,
Ракия аз не искам, нито ром или коняк,
Защото пак ще се подрискам в някой близък храсталак,
Загорка, Шуменско, защо да не и чак Корона,
за ужас на мормона унищожаваме за час, а всички други са в захлас...и айде, нека Господ се смили над нас...
На сутринта пак ще има наказания, то се знай,
Ах, как не ми се сърба чай, но страшно няма,
Вечерта ще дойде, ще изпаднеме в блаженото незнание и всичко пак ще се повтаря, вай, вай, вай...