Сто години блажена самота

Вие, самонадеяни,
глупави, арогантни,
принцове и бохеми,
неоценени таланти,
мускулести, наперчени,
квази - интелигентни,
в тестостерон облечени,
в чувствата си инертни,
развели гордо камшици
от женски коси и нерви,
скъпящи се на триците
и пазещи си резерви,
смели на дребно, весели
само на фотографии,
като медал провесили
заучените си лафове,
със татуиран на егото
девиз Primae Noctis,
вий, алфата и омегата
на куп безсънни нощи,
опиянени от себе си,
перчещо - гръмогласни,
елементарни ребуси,
с подсъзнание тясно,
от суета задъхани,
лакоми, късогледи,
срещу света настръхнали,
с въображение бледо:

имате много поздрави
от мен, обикновената.
Търси се: не много грозен,
умен и без претенции.

Душата ми - задръстен тъмен кладенец,
не пуска вече, капчица не пуска.
С години хвърляни и неизвадени,
лежат на дъното й мъртви мисли, чувства.
Лежат куп неразложени удавници
с лица и имена на свидни хора.
Дрънчи напразно кофата и бавно все
без капчица вода се връща горе.
А буен извор бликаше в недрата там.
И някога, във засуха и жега,
кервани жадни друмници, изпратени
от жаждата си, спираха край него.
Нима изпиха кладенеца, извора?
Нима във жаждата си, все неутолена,
те всичката ми влага тъй изблизаха,
че не остана капчица за мене?

Проклинам се за свойто, безпощадното,
човеколюбство. То гнева ми ражда.
Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,
до който да умреш накрай от жажда.

Очи - зелени,
ръст - среден,
нос - правилен.
Особени белези няма.
Грешите!
Нима се смея като другите?
Нима обичам като другите?
Нима не съм по своему добра?
Зад моментната грубост
аз крия неизказана нежност.
Зад капризно извитите устни
стаявам доброта и сърдечност.
Зад смеха си - палав по детски,
се мъча да приглуша болката
на душата си, жадуваща щастие.
Зад безумното непокорство
има обич, приятелство вярно -
стигащо за цял човешки живот....
Очи - зелени,
ръст - среден,
нос - правилен.
Само не казвайте:
- Особени белези няма!

"ONLY THE PARANOID SURVIVE."

Съжалявам за главните букви, но те перфектно предават настроението.

"There are two means of refuge from the miseries of life: music and cats." - Albert Schweitzer

Тома Марков
ТИ СИ ПРАВА

действително
има дни
в тях тялото
няма
друга функция
освен
да бъде гроб за
сърцето

Vincent van Gogh.
Everyone said to him:
You can't be a great painter, you only have one ear.
And you know what he said?
I can't hear you.

Stevie Wonder.
Everyone said to him:
You can't be a great musician,you're blind
And you know what he said?
I can't see your point.

Това са моите лайтмотиви

Ето едно, дето сам го измислих :


Питат ме:

"Why don't you have a girlfriend?"

Аз отговорих:

"Because I'm perfectly capable of ruining my life and spending all my money by myself."

...before I melt like snow I say "Hello, how do you do?"...
Просто това на Фло от по-горе (напечатаното) ми напомни моментално за тая песен на Roxette. Но е симпатично.

Стеф, убий ги всички и вземи мосю Гарел. Има нещо много особено привлекателно у него, макар да не го намирам за стандартен красавец.

Аз май нямам лайтмотив тия дни. Просто всеки ден се боря да съм една идея по-добра от предишния в онова, което правя и което се очаква от мене. Та може би е клишираното: "прави каквото трябва, пък да става, каквото ще".

АаааАааААаааА!!!

За Гарел ще има битка!