Разни хора, разни идеали, Кристо.
Депресарската музика при мен усилва чувството на безнадежност и позволява на напрежението да избухне и да изтече. После го няма. Изобщо сдържането на емоции за мен не е ОК, просто трябва да е съобразено с времето и мястото(да се разбира: да си сам и да можеш да крещиш и ревеш и блъскаш на воля).

нямам душевни мъки.

Дисм: Значи доколкото разбирам, ти решаваш проблема като изживяваш болката докрай, за да отшуми. Аз предпочитам да не преминавам през цялата фаза, а да убия лошото в зародиш и то да изчезне.

Ако мога да дам медицинска аналогия - ти предпочиташ да ти отрежат крака, в който е тумора, аз предпочитам лъчетерапия (не че знам с какво се лекува тумор де, просто предполагам). Предполагам нещо такова.

Но поради абсурдно малкия брой неща, заради които си струва да страдаме изобщо, не виждам смисъл да се отдаваме на депресия за всяко нещо, с идеята, че "ще мине". Е, няма да мине просто така. Особено ако свикнеш с подобни лечения, в един момент твърде многото "депресийки" ще доведат до клинична такава. Не бих искал да взимам някой ден антидепресанти, като мога да избегна това състояние.

Нещо подобно е на философията на Б. Стинсън - when i'm sad, i stop being sad and become awesome instead...

Фак: Липсата на емоционална ангажираност е най-съществения душевен проблем. Нека позная другите симптоми? Можеш да се привързваш към животни и неодушевени предмети, но не и към хора? Не ти пука от неща като кофти оценки, ниска заплата, раздяла с гадже? Не си способна да съчувстваш на хора, изпаднали в проблем, с който ти не си се сблъсквала?

Ако съм познал, ти ще си моята магистърка теза за дипломната ми работа по Народопсихология. Кръстил съм я "Българската апатия и непреходността на античовешката култура"

Ми пропуснах да уточня, че за доста малко неща от доста време насам си скофтвам настроението(ако е някоя дреболия, се опитвам да я изгоня от съзнанието си и обикновено сама на себе си си повтарям, че съм проста п...а )

А за другите, по-фундаменталните неща, няма как да е иначе. Когато усетя, че проблемът наистина ме терзае, си правя гореспоменатата терапия и всичко е наред. И пример: да речем, че...някой много ми липсва, няма го. В даден момент взимам негова снимка, пускам си въпросната сдухана музика, поплаквам, изтривам сълзите и се усмихвам. Това не значи, че съм си отрязала крака, нали?

Като се замисля обаче, напоследък май съм плакала само от щастие. Мда.

И как точно това ти помага? Той се връща у вас след 10 песни или как? Или пък спираш да мислиш за него и те наляга амнезия и забравяш цялата история? Та нали след като се усмихнеш, ти пак ще знаеш, че болката ти е там, има я, човекът съответно още го няма и още ти е кофти. Колкото и да ревеш и да си изливаш болката, тя няма да се махне, докато не се изкорени причината за нея. Обикновенно хората казват, че "сърцето ти е разбито,но времето лекува всичко". Всъщност разбитото сърце се лекува с ново влюбване. Което идва с времето, разбира се. Няма как да забравиш един, докато не дойде друг.

А как да изкореним болка от раздяла? Защото не можеш по поръчка да се влюбиш още тогаз. Значи няма как да решим този проблем с проста смяна на посоката на чувствата, тогава остава да сменим значението им. Т.е. да ги направим такива, че дори и да са към същия обект, вече те не носят тъга и мъка, а най-малкото неутрално усещане - между радост и тъга/мъка. Отдавайки се на Синдром на Разбитото Сърце (СРС, измислено от мен душевно заболяване, което се характеризира с много неща, които няма да изброявам сега) - ти нанасяш поражения на нервната си система, които с натрупвания мога да доведат до сериозни проблеми по-нататък. Тогава това заболяване се превръща в синдрома "Никога няма да обичам вече". Или пък ставаш мъжемразка и почва лесбийския ти период.

Тия, дето подлежат на лекуване, ги третирам със слънчева музика и нещо вкусно за хапване. И с хубава постановка, хубава книга (ако мога да се концентрирам). И сън. Тия неща винаги работят в полза на баланса, когато е бил нарушен.

Ако е нещо твърде тежко за третиране, чакам да ми мине, като гледам да огранича щетите и да не позволя на въпросното да ме погълне. Т.е. пак се опитвам да действам по горния начин, макар и да знам, че няма да сработи.

И като цяло млъквам за известно време (като ми е наистина тежко на душата, дори и чисто физически не ми се говори, защото ми се струва голямо усилие) и искам да съм си сама, та да си преживея, каквото имам да преживявам.

Изобщо не идеше реч за любовна мъка, ама айде. Не ми се спори. Всеки сам си избира как да се справя, right?

Лол, сега се замислям тука... и не мога да си представя някаква друга мъка... За какво страдаш ти?

Кристо, май много ти се е водел някакъв разговор, а?



Това не е точно така според мен. По тази логика хората вечно трябва да са влюбени в някого.

Всъщност е нещо такова. Бях чел за експеримент - казват на участниците "Още ли я/го обичаш?" или нещо в тоя дух, и по-голямата част се сещат за някой конкретен/а, въпреки, че въпросът не съдържа име. Просто ако нямат нов човек в живота си, се сещат за някой стар, който още ги вълнува. Това па значи "вечно са влюбени в някого", макар "влюбени" да е с по-друго значение.

Ето ти пример: помисли си кой мъж те вълнува в момента. Видя ли - и ти отговаряш на идеята на експеримента и на моята теза, която го подкрепя.

Не е един, 7 са. Още ли отговарям на идеята на експеримента и на твоята теза?

Ти ше си на корицата на книгата ми "Защо жените ще си останат по-слабия пол" в 3 тома. Отварям и обява за кориците на другите 2 тома, ако някоя иска да я лепнем...

Нямам нищо против да съм представител на по-слабия пол, ако до мен имам истински силен мъж.

Шоколад.

Много интересно някога като не е имало шоколад (или е бил по-трудно достъпен) с какво са лекували душевните мъки? Боб с наденица ли са хапвали?
Някой ако е чел любовни романи от 18-19 век нека сподели, там сигурно е описано подробно.